Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (19)

Глава 19

Паркирам на Фрерът стрийт и изключвам двигателя. Някога тази улица представляваше поредица от празни магазини и изоставени сгради. Човек не смееше да стъпи тук по тъмно, освен ако не си търсеше нов портфейл или телефон, без да му задават въпроси.

Днес обаче мястото е все по-популярно сред любителите на добрата кухня. Това се дължи на Беатрис Сейнт Вил, местна главна готвачка, която преди няколко години отвори кафене „При Беа“ и сложи началото на възраждането на района. Не познавам Беатрис лично, но репутацията й е на изключително либерална личност и в употребата на каджунски подправки, и в политическите й виждания. Храната в заведението е много добра. Само че онова, с което то се прочу, бе политиката й да наема готвачи, сервитьори и всякакъв друг персонал единствено от групи в неравностойно положение. Като например нелегални имигранти. Възстановяващи се наркомани. Дори бивши затворници.

С което аз нямам никакъв проблем.

Освен ако един от тях не се окаже терорист.

Ибрахим Фарзат, трийсетгодишен сирийски бежанец, се премести в Ню Орлиънс с жена си преди около година и си намери работа там като мияч на съдове. Спомням си как миналото лято попадна в полезрението на полицията, когато го арестуваха за буйстване и съпротива при арест. След като снеха данните му, детективите разгледаха активността му в социалните мрежи. Фарзат се оказа консервативен мюсюлманин, който често поства статуси за религията си, а и следва няколко проислямски профила, които изглеждаха подозрителни.

Тъй като не откриха нищо конкретно, обвиненията срещу него накрая бяха свалени. И все пак предадохме информацията на Департамента за вътрешна сигурност, за всеки случай. Те ни отговориха доста бързо. Казаха ни, че семейство Фарзат били надлежно проверени и не се смятали за терористична заплаха.

Сега, като се замисля, от Вътрешна сигурност май ни отговориха прекалено бързо.

Ако има нещо, което със сигурност знам за федералните, то е, че никак не обичат да бързат. Вашингтон не е блато, той е океан, пълен с плаващи пясъци. Защо от Департамента за вътрешна сигурност толкова бързаха да потушат подозренията ни? Какво не искаха да знае нюорлиънската полиция?

През ранния следобед минах покрай последния известен адрес на Фарзат, за да се опитам да го открия. Само че къщата под наем в „Диксън“ беше тъмна и празна. Съседите ми казаха, че не са виждали нито него, нито жена му от няколко седмици. Един от тях ми даде телефона на Фарзат, но когато се обадих, бодрият записан глас ми съобщи, че телефонният номер е изключен.

Не е престъпление да си смениш дома или телефонния номер, или пък да следваш разни хора в Туитър. Може всичко това да се окаже задънена улица. Но предвид информацията, с която разполагам за Фарзат, искам просто да го намеря, да му задам няколко въпроса и да го изключа от списъка с подозрителни лица.

Излизам от колата и отключвам багажника. „При Беа“ отваря чак след час, а и предвид липсата на значка, която да показвам, едва ли ще намеря някой, който би си поговорил с мен за Фарзат. Особено толкова близо до прииждането на вечерната навалица.

Ето защо ми хрумва нещо друго.

Изваждам от багажника бяла, току-що изпрана престилка и си я връзвам. После поемам към уличката зад ресторанта. Когато стигам до задния служебен вход, виждам, че вратата е подпряна с празна дървена щайга за зеленчуци и влизам. Като повечето професионални кухни, и тази е пълна с пара, шум и хаос. Помощник-готвачи и кухненски работници с цветове на кожата, обхващащи цялата човешка палитра, кълцат и режат, и от тях се лее пот. Проправям си път между тях, свел глава, с вид на някого, който има пълно право да се намира тук, и с надеждата да зърна мъжа, с когото съм дошъл да се срещна… ако все още работи тук де.

Прекосявам цялата кухня, но не изваждам късмет. Което значи, че е време да си отворя устата.

— Добре изрязваш тлъстината — казвам на един от помощниците наблизо, който обработва свински котлети. Афроамериканец е, изглежда около двайсет и пет годишен и е вързал кърпа в червено, черно и зелено около гъстата си грива от плитчици.

Лицето му придобива озадачено изражение и той изгрухтява: „Мерси“.

— Я да те питам, тук работи ли още един тип — Ибрахим Фарзат? На трийсет и няколко е, с черна коса, брада, има акцент. Миеше чинии. Може да е…

— Не, човече. Остави ме да работя.

Не мога да преценя дали мъжът наистина не познава Фарзат, дали наистина е прекалено зает, за да говори, или крие нещо. Решавам да пробвам с някой друг.

— Извинете — обръщам се към наглед четиресетгодишен латинос с корав вид, който кълца моркови на пръчици. — Познавате ли един мияч на чинии, който работи тук, Ибрахим Фарзат?

Без да спира да реже, той ми хвърля подозрителен поглед.

— Да не си ченге?

— По-скоро частен детектив.

— Ейб да няма неприятности?

— Не, нищо подобно. Но ми се налага да говоря с него. Семеен проблем.

Мъжът свива рамене и не отговаря.

— Виж, не си търся белята — обяснявам. — Просто искам да поговоря с него. Кога го видя последно? Някой има ли негов адрес или телефон, на който мога…

— Не си търсиш белята, а? — повтаря готвачът с глас, предрезгавял от злост. Най-сетне спира да кълца, но стисва ножа по-здраво. — Идваш тук в чистичката си униформа и започваш да притесняваш хората и да задаваш въпроси. Махай се.

Оглеждам се. Още няколко помощник-готвачи са прекъснали задачите си, за да гледат назряващия сблъсък. И те като че ли стискат по-здраво ножовете си. Десетилетия ме делят от последния път, когато работих в истинска професионална кухня, и съм забравил колко силна става понякога братската близост, свързваща кухненския персонал.

— Нещо бъркаш — настоявам. — Човекът, който си познавал, може да е…

— Луис каза да се махаш — обажда се друг помощник-готвач отляво. Прави крачка към мен, вдигнал сатъра си на нивото на кръста ми. От острието капе прясна кравешка кръв.

Положението се влошава бързо.

Много ми се иска точно в момента пистолетът ми да беше в мен, само че вместо това обмислям да грабна някой от ножовете и сатърите и да предприема скорострелно, но въоръжено отстъпление.

Обаче не искам да правя сцена. Не искам да се стига до насилие, а като готвач най-вече не искам да провалям подготвителните дейности на събратята си, които се трудят за Беа в такъв сплотен, лоялен екип.

Ето защо протягам ръце и казвам:

— Съжалявам, че ви притесних. Желая ви приятна вечер.

След което вдигам гълъбите.

Когато влизам в колата, съм бесен, че не успях да получа никаква информация за Фарзат, но пък, от друга страна, може би не е имало какво да науча от готвачите и помощниците.

На този етап просто не знам.

Свалям престилката с отвращение, отварям багажника и я хвърлям вътре със заслужена ругатня.

Първият ми опит да открия следа към терористичната заплаха, надвиснала над родния ми град, току-що се увенча с неуспех. Радвам се, че Кънингам не стана свидетел на това поражение.

Затръшвам багажника.

Проклет да съм, ако се откажа.

Обръщам се към мрака.

— Не знам кои сте и къде сте — изричам. — Но аз идвам.