Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (81)

Глава 81

Звукът не е отмереният ритъм на изстрели, идващи от полицейски оръжия в отговор на нападение.

Звукът е бързото отсечено ра-та-та-та-та на оръжие, включено на изцяло автоматичен режим с цел да се избият колкото може повече хора за кратко време.

Исусе Христе, Френският квартал се е превърнал във военна зона!

Стигам до най-близката платформа и се скривам зад нея. След като си поемам дъх, надзъртам иззад платформата и оглеждам улицата.

Още викове, още писъци, още изстрели.

Няколко души все още бягат във всички посоки, а във въздуха е увиснала синкава димна мъгла. Паниката расте, но аз почти се разплаквам от гордост, когато виждам нещо друго: линейка, спряла на тротоара, с отворени задни врати, откъдето двама парамедици — и двете жени — трескаво работят върху две фигури, проснати на улицата, без да обръщат внимание на изстрелите.

Една възрастна афроамериканка, застанала на прага на магазинчето си за сувенири, подканя хората с жест да влязат вътре и да се скрият.

Мъж и жена, които приличат на двойка, правят изкуствено дишане на едър мъж по тениска и къси панталони.

Моят Град на полумесеца е все още жив, непрекършен и силен.

И някои от нас отвръщат на удара.

Излизам от прикритието си и тръгвам напред, като се старая да се придържам близо до сградите. Стигам до ъгъла, където една полицайка е застанала на колене и наднича към другата улица. Фуражката й се валя на земята. Приближавам се към жената и казвам:

— Колеги сме! Каква е ситуацията?

Тя вдига поглед към мен. Латина, на двайсет и няколко, по бузите й има следи от сълзи, но в кафявите й очи горят гняв и непокорство.

— Някой стреля там, но не виждам кой е.

Надниквам зад ъгъла и чувам бързия автоматичен откос на стрелеца, само че веднага разбирам какво има предвид тя — по улицата все още тичат хора и търсят къде да се скрият. Отекват още сирени и макар да знам, че би било разумно да изчакам подкрепления, кой е казал, че съм разумен?

— Дръж се — окуражавам я. — Аз отивам да видя какво става.

Тя отвръща нещо, но не я разбирам, защото вече тичам по Канал стрийт, като се старая да използвам всичко, покрай което минавам, за прикритие: пощенска кутия, храсти, дори хилавите палми покрай трамвайните релси. Все е по-добре от нищо.

По пътя виждам тялото на студент с фланелка на „Тюлейн“, изцапана с кръв, подминавам купища мъниста, картонени чаши, маратонки и джапанки, а когато наближавам Бърбън стрийт, се скривам зад една автобусна спирка… и най-сетне виждам стрелеца. Дъхът ми спира.

Той върви спокойно по кръстовището и бълва куршуми към бягащите във всички посоки хора така невъзмутимо, сякаш е градинар, поливащ леха с рози.

Облечен е в пъстър костюм на придворен шут с маска с огромен крив нос. Дегизиран е като шофьора на трактора, когото свалих преди малко.

Оръжието му изглежда малко и компактно. Може би „Узи“ или цивилна версия на „Хеклер и Кох“ МП5. Леко и удобно. Лесно за скриване в карнавален костюм, но достатъчно мощно.

Стратегията се избистря.

Стреля няколко минути, скрива оръжието и се затичва към тълпата, после спира и отново вади оръжието.

Стреля, убива, повтаря.

Овладявам се и се промъквам по-близо до него, докато стреля.

По-близо. По-близо.

Вече съм само на няколко метра от него. Скривам се зад една кофа за боклук и затаявам дъха си.

Не броя откосите му. Нямам представа колко куршума побира пълнителят. Готов съм обаче да предположа — не, да се помоля, — че скоро ще му се наложи да зареди.

След още няколко откоса той прави точно това.

В мига, в който изважда пълнителя, аз изскачам иззад кофата.

Прицелвам се и дърпам спусъка три пъти, отмерено и без да бързам.

ПУК! ПУК! ПУК!

Първият изстрел го уцелва в бедрото и го изкарва от равновесие.

Вторият го пропуска.

Третият обаче закача шията му. Бликва кръв. Той се стоварва тежко на земята.

Прекосявам улицата и се приближавам внимателно до стрелеца с прицелен и готов за стрелба пистолет, ако още е жив.

Само че когато стигам до него, виждам, че не мърда. Около главата му се е оформила локва кръв. Оръжието му лежи в отпуснатите му ръце.

За всеки случай го ритвам настрани — към канавката, откъдето няма как да го вземе някой цивилен, дете или друг от заговорниците. Стар полицейски навик.

После приклякам до стрелеца… и почуквам няколко пъти по гърдите му. Не му проверявам пулса. Разучавам дали носи бронежилетка, също като шофьора на трактора.

Мамка му. Точно както се опасявах.

Носи жилетка.

Бронежилетка, автоматично оръжие… Извадих късмет с изстрела в главата.

Но колко пъти още ще ми излезе късметът и на мен, и на другите полицаи? Особено ако всичките копелета са с маскарадни костюми, които им помагат да се смесят с тълпата, да стрелят, после да скрият оръжието и да изникнат на друго място, за да повторят програмата.

Понечвам да се изправя, но забелязвам, че мъртвият шут носи слънчеви очила върху маската си — с едно червено и едно зелено стъкло.

Точно като шофьора на трактора.

Странно. Няма начин да е съвпадение. Да не би да е знак, чрез който стрелците да се разпознават в навалицата? Или нещо друго?

Вземам очилата от стрелеца и ги доближавам до очите си.

Изглеждат като някакво тактическо съоръжение за засилване на зрението. Очертанията на предметите се изострят.

Но когато поглеждам през стъклата към стрелеца, виждам нещо още по-странно.

Костюмът му на шут направо грее.

Сякаш е напръскан с някакъв флуоресцентен спрей, но такъв, който се вижда само през специалните поляризирани очила — а може би и на ултравиолетова светлина, като онази в лампата в тайната квартира!

Има логика в това да можеш бързо да идентифицираш другите стрелци — колегите терористи — сред пищящите тълпи, докато убиваш невинни хора.

Добра стратегия.

Която смятам да използвам срещу копелетата.