Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (32)

Глава 32

Отнема ми няколко секунди да осмисля думите на Гордън.

Главният заподозрян в разследването ми е мъртъв.

По принцип не бих скърбял за загубата на бъдещ терорист. В този случай обаче в новината няма нищо хубаво. Ако Фарзат е бил убит, да кажем при престрелка с федерални агенти, е едно. Положителен знак, че екипът на Морган затяга примката около престъпната група. Ако се е взривил неволно, докато е правил бомба, това би било още по-хубаво. Знак, че човекът е бил аматьор, а не експерт.

Само че тялото на Фарзат е било намерено непокътнато. И в момента е в нюорлиънската полиция. Което значи, че ФБР по някакъв начин са му изгубили следите.

И някой друг го е намерил.

И е решил да му затвори устата.

Но кой? И защо?

Включвам на скорост и потеглям с пълна газ към адреса, който ми даде Гордън — на Трику стрийт в Девети долен район. От Френския квартал пътят дотам е около дванайсет минути, но мястото със същия успех може да се намира на друга планета. Това е кварталът, спечелил си слава — печална слава — като онази част на Ню Орлиънс, която пострада най-жестоко от кучката Катрина.

Когато дигите се скъсаха, водата нахлу в този нисък район и погълна цели квартали. Възстановяването му е истинско чудо, но далеч от пълноценно. Днес, дванайсет години по-късно, Девети долен район все още е изпъстрен с рушащи се сгради и запуснати парцели. Жителите се оплакват от липса на перспективи и висока престъпност. Убийствата не са чести, но не са и нещо нечувано тук.

Да видим какво ще науча от това убийство.

Когато се приближавам до местопрестъплението, виждам мигащи сини и червени светлини. Свивам по Трику и забелязвам полицейска кола, паркирана напреки на улицата, за да я блокира. Зад колата, между дърветата и стълбовете на уличните лампи, е увиснала жълта полицейска лента, напомняща на разхлабен простир. Лентата огражда малка, запусната къща с дъски, заковани върху прозорците, и прогнил покрив, който изглежда така, сякаш ще се срути всеки момент.

Паркирам и излизам от колата. След което започвам да търся начин да вляза в къщата.

Виждам няколко униформени полицаи и цивилни детективи да се разхождат из заградения периметър. За щастие, не зървам черни джипове или федерални костюмари. Което значи, че ФБР още не е поело разследването в свои ръце. Но ще го направят. Вярвайте ми. Морган сигурно вече пътува насам. Ако ще се възползвам от възможността да погледна вътре, трябва да действам бързо.

Приближавам къщата отстрани и се опитвам да стигна максимално близо до нея, когато една от униформените с коса, стегната в кок, ме забелязва и вдига ръка.

— Господине, ще ви помоля да отстъпите.

— Аз съм лицензиран частен детектив — лъжа. — Кой ръководи случая?

Обикновено разследването ръководи детективът, който пръв е стигнал на местопрестъплението. Той или тя еднолично решава кого да допусне до него. Има вероятност да познавам този, който ръководи разследването днес, и да го помоля за услуга.

Униформената обаче отговаря твърдо:

— Господине, помолих ви да отстъпите назад.

Няма да стане. Преглъщам разочарованието си и заобикалям къщата, за да подходя от друга точка. Когато приближавам сринатата веранда, съзирам възможността си.

От къщата тъкмо излиза очилат афроамериканец, който може да мине за брат близнак на Джеймс Ърл Джоунс^[1]. Носи тъмносин гащеризон и оранжеви калцуни върху мокасини от змийска кожа и има раздразнено изражение. Зад него виждам двама асистенти, облечени по същия начин, които бутат носилка с чувал за трупове отгоре. Празен чувал за трупове.

— Добро утро, Куинси — провиквам се.

По лицето на мъжа се изписва приятна изненада. Доктор Куинси Джонсън, заместник-следователя на окръг Орлиънс, е стар приятел, с когото съм работил по десетки местопрестъпления през годините. Той се завърта и тръгва към мен.

— Руни! — избоботва гласът му. — Мислех, че си излязъл от бизнеса с убийствата — казва и се навежда, за да мине под жълтата лента. Сваля си латексовите ръкавици и протяга ръка.

— Старите навици умират трудно — отвръщам.

Куинси помръква и допълва мрачно:

— Не толкова трудно, колкото жертвата в тази къща.

Думите му ме изпълват с ужас. Ето ви един мъж, който е разследвал стотици кошмарни убийства в продължение на няколко десетилетия. Той буквално е виждал всичко. Фактът, че е дори леко разстроен от онова, което се крие в къщата, е много, много лош знак.

— Рано ли е още да местите тялото? — питам и посочвам асистентите, които натоварват носилката в бял микробус, паркиран до тротоара. — Съдебните медици не са ли освободили местопрестъплението?

Куинси поклаща глава.

— Вече не зависи от тях. Ей сега ни казаха, че федералните поемат случая. Не мога да мръдна и косъм от главата на жертвата, докато те не позволят. Страшна бъркотия е.

Привеждам се напред и казвам тихо:

— Между нас да си остане, Куинси, но работя по нещо, свързано с този случай. Опитвам се да разплета тази бъркотия. Има ли шанс да погледна вътре?

Куинси повдига скептично вежда над рамките на очилата с мотив на черупка на костенурка. Аз продължавам да излагам мотивите си.

— Само за минутка — настоявам. — Знаеш, че нямаше да те моля, ако не беше важно. Много важно.

Куинси свива устни.

— Какво яде на закуска, Готвачо убиец?

Закуска ли? Необичайният му въпрос ме сварва неподготвен.

— Нищо — отговарям. — Защо? Дойдох направо тук, щом разбрах за случилото се. Но сега като спомена, умирам от глад.

Куинси се оглежда, повдига лентата и ми прави знак да се промуша под нея.

— Скоро ще ти мине.