Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (27)

Глава 27

Мислех си, че по-скоро ще вляза в Ада, отколкото да се върна тук, но ето ме отново.

Влажното, стъклено фоайе на Нюорлиънското полицейско управление.

Минаха десет дни, откакто излетях оттук, окъпан в блясъка на славата. Все едно обаче са минали години, защото чувството е такова, все едно съм влязъл в гимназията, която завърших. Сградата изглежда по-малка, отколкото я помня. Клаустрофобична дори. Всичко изглежда познато, но усещането е някак странно.

Като се старая да не се замислям за спомените, които нахлуват в главата ми, поемам през суетнята, характерна за управлението по обяд. Минавам покрай цивилен детектив от отдел „Наркотици“, който води разгорещен разговор по телефона на испански. После се разминавам с долнопробен адвокат в смачкан сив костюм, обсъждащ нещо с пищната си клиентка, за която съм готов да се обзаложа, че е хваната да проституира на Шартър стрийт. Следват двойка униформени полицаи, които ескортират пиян мъж в белезници и суитшърт на Луизианския щатски университет, а човекът се мята и ломоти неразбираемо. Какъв зоопарк.

Стигам до гишето на дежурния — зачервен тип, чиято униформа е поне един номер по-малка от нужното за едрата му физика. Той е пазачът.

— С какво мога да помогна? — изсумтява, без да изпуска от поглед хаоса във фоайето.

Придавам си небрежен вид, като едва забавям крачка.

— Качвам се в „Углавни“ — отвръщам.

— Чакай малко. Имаш ли уговорка?

— Очакват ме.

Той вдига ръка и взема слушалката на стационарния телефон.

— Кой те очаква?

Поколебавам се. Дошъл съм да се видя с Кънингам, който категорично не ме очаква. Всъщност съвсем ясно ми заяви, че трябва да стоя настрана и да не се показвам наоколо. Ако този тук му каже, че съм дошъл, бившият ми шеф няма просто да откаже да ме приеме. Той направо ще откачи. И ще ме изхвърли. С което ще сложи точка на всичко, което съм постигнал досега.

— Слушай, бивш полицай съм — обяснявам. — Миналата седмица се пенсионирах. Искам само да…

Ченгето се намръщва насреща ми.

— Знам кой си. Но няма да те пусна, ако нямаш достатъчно добра причина да влезеш.

Обмислям да бия отбой и да повися във фоайето, докато Кънингам не слезе, което, рано или късно, ще се случи. Само че може да отнеме часове, а времето ми е ценно и не мога да си позволя да го губя. Ето защо решавам да отговоря директно. Ако старият ми шеф се ядоса, че съм дошъл, и откаже да ме приеме, ще е за негова сметка. Но преди да успея да кажа нещо…

— Руни? — изрича дълбок глас зад гърба ми.

Обръщам се и виждам сержант Кевин Спиърман да куцука насам. Преди години, когато започнах работа в полицията, той беше командир на тактически отряд, самоуверен и здрав… докато едно нараняване по време на тренировка не го осъди на живот зад бюро. Оттогава наддаде почти четиресет килограма, но не изгуби и грам от арогантността си.

— Не мислех, че ще ти стигне куражът да се появиш отново тук — казва той и ме плясва по задника по навик, придобит в съблекалните. — Освен ако не си дошъл да молиш за пенсия. На колене.

— Това ми напомня, Кев — обаждам се аз. — Как е жена ти?

Спиърман стисва челюсти за момент, след което се усмихва насилено.

— Много смешно.

— Опитвам се да се кача горе да се видя със стария си шеф — продължавам. — Можеш ли да ме вкараш?

Спиърман се поколебава за миг и после късчето добрина, съхранено насред цялата тази сланина, се появява на сцената. Той кимва, първо на мен, после на дежурния, и онзи ме пуска да мина.

Вземам асансьора до четвъртия етаж, както съм правил стотици пъти досега. Прекосявам залата на отдела и се поздравявам за кратко с шепата изненадани бивши колеги, които ме забелязват. Минавам по дългия път към кабинета на Кънингам, за да избегна старото си бюро. Единствената по-лоша гледка от тази да го видя празно, би била да го видя заето от някой друг.

Вратата на Кънингам е отворена, а самият той пие кафе от картонена чаша, заровил глава в куп документи. Почуквам по рамката на вратата. Старият ми шеф вдига поглед и едва не изплюва горещото кафе от изненада и бяс.

Влизам в кабинета и затварям вратата, докато той преглъща, избърсва си устата и заеква:

— Ти майтапиш ли се, Руни?

— И аз се радвам да те видя, шефе — поздравявам го и сядам срещу него. — Трябва да поговорим без всякакви майтапи.