Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (18)

Глава 18

Думите на Кънингам ме потискат и ме карат да мисля и премислям, да си блъскам главата в опит да открия откъде да подхвана цялата работа — трябва ми нишка, която да уловя и разплета. По време на цялата сутрешна смяна, докато готвя за клиентите, наредени на опашка, ми се гади при мисълта за толкова невинни хора и за онези, скрити някъде из града, които с удоволствие биха ги видели мъртви, разкъсани, окървавени, ранени, пищящи от болка и ужас.

Старият ми началник е прав. Градът веднъж вече е минавал през Ада. Не мога да оставя съдбата му в ръцете на външни лица. Трябва да помогна.

Но как?

Умът ми се върти от толкова мислене и обърквам не една, а цели две поръчки. Дори успявам да се порежа по върха на показалеца с универсалния си нож — аматьорски инцидент, какъвто не съм имал от години.

Бившата ми жена бързо забелязва, че нещо ме тревожи. Само че в типичен марлийнски стил, единствената „подкрепа“, която получавам от нея, е под формата на саркастични коментари.

— Ей, стига си фантазирал за омъжената мацка и се концентрирай върху храната!

Естествено, не мога да й призная истината. Че не си фантазирам за Ванеса.

Опитвам се да измисля как да предотвратя катастрофа.

Никак не ми е приятно, че не мога да споделя с Марлийн какво ме тревожи, но се налага да се съсредоточа. Не мога да я замеся в цялата тази каша.

И преди съм го правил по време на разследване в отдела за углавни престъпления, но така и не претръпнах.

Когато сутрешната смяна най-сетне свършва, свалям престилката и се сбогувам с Марлийн. После скачам на трамвая, който минава по Рампарт стрийт, и се возя до края на линията. Оттам ми остават няколко минути пеша до мястото, където отивам: централния бизнес район. Мнозина си мислят, че Ню Орлиънс се състои само от стари квартали с тесни улички и къщи с балкончета. Тази част на града обаче има широки и задръстени булеварди, които се точат между високи, лъскави офис сгради.

Освен с коли тук е пълно и с хора. Особено с деца, накъдето и да погледна. Не е обичайно, но днес е първата неделя от сезона на Карнавала — „Семейната неделя“ както я наричат — и изглежда, че процесията, която в момента се ниже оттук, ще бъде доста по-кротка и по-подходяща за малчугани от останалите. Поне по стандартите на Ню Орлиънс.

Мушвам се в тълпата от минувачи, които чакат да зърнат процесията от карнавални платформи. Конкретно тя е спонсорирана от „Клубът на Крал Артур и Мерлин“. След няколко минути, още преди да съм зърнал парада, го чувам. Пронизително свирене на тромпети и тромбони. Рат-а-тат-тат от барабанната секция. Заобиколен съм от семейства с деца, които тръпнат от вълнение.

Дълбоко в себе си знам, че си губя времето, че трябва да съм другаде и да правя нещо, но още не съм измислил точно какво.

Най-сетне иззад ъгъла се показва гимназиален оркестър. Облечени са в ярки лилаво-оранжеви униформи и свирят джазова версия на Crazy in Love на Бионсе, адаптирана за брас бенд. След тях се показва водещата платформа. Тя е украсена като тропически остров и вози жени, маскирани като русалки, и мъже, дегизирани като пирати. Всички те хвърлят мъниста по възхитените зрители.

Сцената е шумна, дива и жизнерадостна. Веселието е истински заразно.

Но аз не съм дошъл да се веселя.

Дошъл съм да проуча обстановката.

При липса на следи, улики и заподозрени, избрах да започна тайното си разследване с опит да се вмъкна в главите на лошите. Задавам си въпроса: ако аз бях изобретателен терорист, решен да предизвика максимален хаос и да избие възможно най-много хора, какво щях да направя? Ако успея да се досетя точно по какъв начин тези копелета възнамеряват да опропастят Марди Гра, това би могло да ми помогне да открия кои са — и как да ги спра.

Знам, че звучи трудно постижимо. Засега обаче нямам други идеи.

Първо оглеждам зрителите. Опитвам се да открия най-очевидните пропуски в сигурността, от които някой би могъл да се възползва най-бързо и лесно.

Не след дълго осъзнавам, че хората наоколо просто са твърде много. Дори не мога да ги преброя.

Със сигурност има няколко хиляди души и почти всички носят непроверени раници или чанти, в които лесно може да се скрие експлозив.

Ако в тази тълпа нещо избухне, успех с бягането. Натъпкани сме в коридори, маркирани с метални барикади. Повечето пресечки на булеварда — възможни маршрути за бягство — са блокирани. Вярно, че виждам тук-таме да се мяркат униформени полицаи, но след дългите дни работа на двойни смени всички изглеждат отегчени и изморени. Видът им не ми вдъхва особена увереност.

След това се фокусирам върху самия парад и града отвъд.

А там е още по-зле.

Стотици артисти, участващи в парада, носят широки костюми. Всеки от тях би могъл да скрие жилетка, оборудвана с пластичен експлозив и сачми за лагери, готови да се забият в семействата, които в момента се смеят и ръкопляскат.

Платформите са десетки. Под всяка може да се скрие огромна бомба, пълна със заряд от парчета метал, отвертки и пирони, всички предназначени да разкъсват плът и да раздробяват кости.

Във всеки калъф за инструмент на оркестрите може да е скрито химическо или биологично оръжие, което във всеки момент да започне да излъчва отровата си във въздуха и да убие стотици в рамките на няколко минути.

На всеки покрив може да се спотайва снайперист, канещ се да открие огън по тълпата.

Снайперистът дори няма нужда да бъде добре обучен! Всеки глупак с няколко минути опит в стрелбата с оръжие военна изработка, който е снабден със заредени пълнители и се е скрил на някой покрив, е способен да избие стотици, като просто се прицели надолу и започне да дърпа спусъка, стреляйки по пищящата тълпа.

Мамка му, пудрата захар по чиниите с бухти би могла да е антракс!

Боже милостиви. Потръпвам пред безкрайните смразяващи кръвта възможности. С подходящо оборудване, правилно планиране и достатъчно всеотдайност една целеустремена група злодеи е способна да предизвика смъртта на страшно много хора за секунди.

И както отбеляза Кънингам, добре обучените терористи винаги мислят в перспектива и търсят обичайни ежедневни предмети, които да превърнат в смъртоносни оръжия за унищожение. Като маратонките, в които можеш да заложиш пластичен експлозив и да взривиш в самолета точно над резервоарите с гориво!

Какво биха могли да планират тези копелета, което да не е пробвано преди?

Затварям очи и стисвам носа си с ръка. Какво изобщо си въобразявах, когато реших да дойда тук? Какво си мислех, че ще науча? Единственото, което разбрах, е колко уязвим става градът на Марди Гра. И още повече се разтревожих.

И тогава ме удря идея.

Буквално.

Усещам как нещо тупва на главата ми и после пада на земята. Отварям очи и виждам, че е просто един от герданите с пластмасови мъниста. Хвърлил го е мъж, облечен в пъстър костюм на придворен шут, който стои на една от платформите и танцува.

— Веселете се, добри ми господине! — подвиква той с ужасен английски акцент. — Кралят идва!

Сочи към следващата платформа — най-голямата и най-щедро украсената от всички, с вид на огромен замък. На „трон“ в задната й част седи едра жена в широка бяла роба, заслепяваща златна корона и огромна слънчеви очила с огледални стъкла. Тя е „Крал Артур“, звездата на парада, макар че истинският монарх с това име вероятно не е бил дама на средна възраст с авиаторски очила.

Но това е част от чара на Марди Гра, мисля си, докато учтиво си проправям път обратно към улицата. Всеки може да се престори на друг. Нищо не е такова, каквото изглежда.

И освен ако не се намеся, за да го спра, може да се случат ужасни неща.