Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (87)

Глава 87

Федералната сграда „Алфред Дж. Льомон“ — офисът на ФБР в Ню Орлиънс, е грозна бетонна кула, скътана в покрайнините на града близо до брега на езерото Пончартрейн.

През годините съм работил по няколко случая съвместно с ФБР, но никога не съм стъпвал в офиса им. Не че не съм искал. Никога не са ме канили. До днес.

Сградата е монумент на закона и реда, на мира и прогреса, но моето настроение се разваля в мига, в който престъпвам прага, когато виждам специален агент Морган да стои пред някаква конферентна зала и да говори с жена в яке на Департамента за вътрешна сигурност.

— Морган! — провиквам се. — Копеле такова, за всичко си виновен ти! Идиот такъв! Морган! Поднесох ти всичко на шибан поднос, а ти въпреки това допусна атаките!

Агентът се обръща към мен с поглед, пламнал от гняв и ярост:

— Какъв поднос, Руни? А? Какъв шибан поднос? Ти реши да гониш някакъв клет сирийски мияч на чинии. Пробута ни почти неграмотен член на Арийското братство, който не ни каза нищо, което вече да не знаем… После се вторачи в Дейвид Нийдъм… Грешният Нийдъм! Имахме стотици сведения! Стотици! А от централата не спряха да ни обещават да помогнат с някакви глупости по тайните канали… което така и не се случи.

— Можехте да направите повече!

— Всички можехме да направим повече… всички… Ей богу, какво трябваше да направя аз? Да зарежа всичко и да слушам теб… готвач на аламинути? Разжалван детектив?

Той влиза с гръм и трясък в залата, а след него един по един започват да се точат други — щатски полицаи, хора от Националната сигурност, още федерални агенти, полицаи от нюорлиънската полиция и Кънингам, който ми кима да вляза с него.

Иска ми се да се прибера при Ванеса и, да, дори при Марлийн.

Обаче се стягам и пристъпвам в залата.

Докато успея да се промъкна в препълненото с хора помещение, остава място само в единия ъгъл, където се присъединявам към другите, които не са достатъчно високопоставени да се наредят около масата. Познавам едва около четвърт от присъстващите — местни, щатски и общински полицаи, — а Морган дава начало на доклада с подробности как се опитват да намерят Били Нийдъм. Негови снимки се показват по всички телевизии и по интернет. Служебният и домашният му телефон се подслушват… Понеже той сигурно ще опита да ги използва, мисля си аз иронично. Кредитните му карти се следят и всяко използване на някоя от тях ще бъде съобщавано. Всеки човек, някога работил или все още работещ за Били, се разпитва. Всяка недвижима собственост, която Нийдъм притежава, е претърсена и поставена под наблюдение.

Добре са се потрудили, но са закъснели.

Всички закъсняхме.

След кратка пауза питам на висок глас:

— Жертви. Какъв е броят на жертвите?

Всички замират, а Морган свежда поглед, докато един едър полицай от тактическия отряд на нюорлиънската полиция — все още по черен гащеризон и бойна екипировка — пристъпва към масата и казва:

— Само с това разполагам.

Разгъва лист хартия и продължава:

— Не е за вярване, но броят на смъртните случаи е по-малко от двайсет.

Разнася се шушукане, а полицаят, на чиято униформа има бадж с името Дюбъс, пояснява:

— Някои от жертвите са били стъпкани. Ранените са около петдесет или шейсет, но, мамка му, хора, можеше да е много, ама много по-зле.

Дюбъс сгъва листа.

— За щастие, получихме информацията за зелено-червените очила рано. След като я предадохме на стрелците, застрелвахме копелетата в мига, в който подаваха носове като лалугери от дупките си. Благодаря на този, който ни осигури сведението.

Аз не продумвам.

Морган също.

Срещата приключва сред спорове и разговори, а аз се опитвам да се измъкна, когато Кънингам ме сграбчва за ръката.

— Трябва ми помощта ти.

Отговарям:

— Кажи, шефе.