Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (98)

Глава 98

Изчаквам няколко минути, преди да се изправя, след което с куцане и олюляване си проправям път до пръснатите по земята, все още горящи отломки от самолети. Когато приближавам, в носа ме удря вонята на керосин и разбирам, че съм бил прав: и четирите самолета са носили химикали — средство, с което да изгорят ранените оцелели след атаката на „Феър Граундс“.

После виждам шрапнела, болтовете и пироните, разпилени из цялата писта, готови да…

Готови да…

Спирам, навеждам се и започвам да повръщам… като новак, току-що постъпил в полицията, който е видял първия си труп.

Сетне се изправям и отново тръгвам напред. Искам да видя мъртвия Били и загиналите му съучастници. Разбирам как Били би могъл да замисли и изпълни подобен план заради извратените си разсъждения и фантазии, но кого е успял да убеди да му помогне? Кои са съучастниците? И по-важното… имат ли съюзници някъде в града, които са в готовност, да пази Господ, за трета атака?

Стигам до смачканата кабина на една от чесните и се навеждам да погледна през строшеното предно стъкло към огънатата седалка, счупената конзола с уреди и…

Вътре няма никого.

Никого!

Има контролни уреди, лаптоп и съсипан механизъм от кабели и лостове. Тогава разбирам.

Нямало е да бъде самоубийствена мисия.

Щяло е да бъде само убийствена мисия — чесните са били превърнати в огромни дронове, пълни с оръжия.

Нищо чудно, че на един от хангарите имаше висока радиоантена.

Така са ги контролирали.

Сещам се за Ангъс, когото разпитах на моста.

Имаше и очилати умници — със сигурност по-умни от теб, ченге.

Значи не е самоубийствена мисия.

Което значи…

Завъртам се, оглеждам двата отворени хангара и…

Ето го аудито, което се отдалечава с пълна скорост.

Бяга.

Били се спасява.

Мога да крещя, да викам и да се тръшкам, но полицейските ми инстинкти вземат връх.

Хвърлям се на опръсканата с гориво трева, вадя пистолета и започвам да стрелям.

Не като по филмите или телевизията с бърз откос.

Шансовете не са в моя полза.

Насилвам се да се успокоя, да се съсредоточа и най-вече да се прицеля добре.

Изстрелвам един куршум.

Втори.

Трети.

Всяка секунда отдалечава аудито от мен и го приближава до успешното бягство, а аз не мога да допусна това да се случи.

Всичко зависи от мен.

Отново стрелям.

И отново.

Подобно на ловец на патици, се целя пред, а не в движещата се кола, и не спирам да стрелям, като се стремя да ударя не гумите и резервоара, а някой прозорец.

Искам да убия копелето.

Стрелям отново.

И тогава…

Аудито забавя ход.

Разклаща се напред-назад.

Забавя още повече.

Аз ставам — разтреперан, с омекнали крака, — а гърдите ме болят така, сякаш костите в тях скоро ще пронижат сърцето ми и ще умра от кръвозагуба до пламтящите отломки, но не ми пука.

Вече съм отвъд всякаква загриженост за себе си.

Започвам дългата си разходка до аудито.

За пореден път залогът ми е успешен и любимото ми Голямо спокойствие, жителите му и най-вече моята Ванеса са спасени.

Ванеса.

Имам чувството, че минава половин сутрин, докато се добера до колата. Двигателят още върви, но предното стъкло и прозорците са нашарени с дупки от куршуми.

Дръпвам вратата на шофьора и Били се изсипва навън.

Изглежда, че един от куршумите ми го е уцелил в рамото.

Има много кръв — и по него, и по седалката.

Той се изтърколва на земята.

Очите му са отворени.

Още е жив.

Аз приклякам до него.

Той ми говори, проклина ме, обещава ми отмъщение, жестока смърт.

Пъхам дулото на пистолета си в устата му.

Очите му се разширяват. Опитва да изкрещи със студената стомана в устата си.

Привеждам се напред, за да ме чуе.

— Помниш ли как онзи ден ти казах, че ще пъхна пистолета си в гадната ти уста и ще дръпна спусъка?

Натискам оръжието по-навътре.

— Ти прати хора да нападнат Марлийн! Да потрошат караваната!

Очите му са широко отворени, мъчи се да говори, но аз не вадя пистолета. Не ме интересува какво има да казва.

— Ти прати онези нацисти след Ванеса! Защо? За да ме сплашиш? И на Лукас Дод ли разказа за мен и Ванеса?

Той кашля и се дави, опитва се да обясни, но няма какво да добави. От отчаяното му изражение разбирам, че всичките ми предположения са верни.

— Шейсет и пет хиляди души! Щеше да избиеш шейсет и пет хиляди души!

Вдига здравата си ръка, мъчи се да ме отблъсне, но не успява. Твърде е слаб, а аз съм твърде решителен.

После издърпвам пистолета си от устата му.

Той кашля, дави се.

Ръбът на дулото е овлажнен от кървавата му слюнка.

— Върви по дяволите, Били — изругавам. — Но не днес… защото всеки куршум в пистолета ми струва около петдесет цента, а това е повече, отколкото ти някога ще струваш.

После сядам и зачаквам.