Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (47)

Глава 47

На следващата сутрин се събуждам по изгрев-слънце.

Не че спахме кой знае колко.

Измъквам се от леглото и се обличам колкото може по-тихо. Ванеса тихо похърква до мен. Не искам да я будя, но и не искам да се измъквам навън, без да се сбогувам. В миналото съм правил този номер с жени, които не исках да виждам втори път.

Но не бих го направил на жена, по която си падам все повече.

Заобикалям леглото и се взирам в тази изумителна дама. Разрешената коса. Поръсения с лунички нос. Гърбът й, който леко се издига и се спуска.

Никак не искам да я будя и за щастие, не ми се налага. Сякаш е усетила, че я гледам, защото отваря очи и се усмихва сънливо.

— Добро утро — измърморва. — Тръгваш ли си вече?

— Не ми се иска — казвам. — Повярвай ми. Но имам работа.

— О, я стига — отвръща закачливо тя. — Наистина ли предпочиташ зеленчуците пред мен?

— Караваната ще остане в сервиза още няколко дни — отговарям. — Междувременно… Правя една услуга на бившия си шеф от полицията. Проверявам деликатен случай, с което той няма как да се заеме.

— Не може да е чак толкова спешно…

Само ако знаеше.

Тя игриво посяга към катарамата на колана ми, а в моето съзнание изникват образи от снощната ни разходка из Френския квартал. Десетки хиляди невинни хора. Неподозиращи, че скоро може да се окажат в чудовищна опасност.

Със силна неохота аз хващам ръката й, спирам я и целувам опакото на дланта й.

— Снощи прекарах чудесно — изричам. — Хайде пак да се видим, и то скоро.

Тя кимва със сънена усмивка. Целувам челото й и после устните.

А после си тръгвам. Не искам да поглеждам назад, защото знам, че съм достатъчно слаб да се обърна и да се върна в леглото при нея.

Пътуването до вкъщи в този ранен час ми отнема по-малко от десет минути. Моята кола е една от много малкото по улиците, а аз се прозявам от недоспиването — но не се оплаквам! — и от липсата на сутрешната си доза кофеин.

Когато обаче свивам по моята улица, виждам кола, чийто вид на мига ме разсънва.

На стотина метра от къщата ми е паркиран черен правителствен джип.

Пак проклетите федерални. Чакат да се появя, без съмнение, за да ми потрият още малко сол на главата, а агент Морган да ме наругае, задето отново съм му „попречил на работата“ — и то при положение че аз върша неговата, при това по-добре от него самия!

Аз първи открих Фарзат. Получих финансовите отчети на Нийдъмови. Разкрих онова, за което подозирам, че е схема за пране на пари, управлявана от Дейвид, и го накарах да се поизпоти. И го свърших сам.

На ей толкова съм от разкриването на целия случай. ФБР трябва да го знае. Глупаво е от тяхна страна да ме държат настрана, при положение че мога да им бъда полезен. Все още не разбирам защо го правят. Но няма значение. Последното, което ми трябва в момента, е някой държавен служител да ме спъва и да ме забавя. Или да ме следи и да пречи на моята работа.

Искаше ми се да се отбия у дома за един душ и преобличане. Вместо това профучавам покрай къщата.

Сега искам да отида другаде. И да говоря с едни хора.

Макар да имам мрачното усещане, че те няма да са особено разговорливи.

Нищо. При такива високи залози си имам начин да… убеждавам.