Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (65)

Глава 65

Понякога съм дръзко копеле. Но глупак не съм.

Спирам и вдигам „проклетите си ръце“ във въздуха.

После изкрещявам:

— Подранихте с десет минути!

Не последва отговор от събралите се пазители на реда. Очите ми обаче започват да свикват с ослепителната светлина. Сигурно така се чувстват рокзвездите на сцената. Пред тесния мост в груб полукръг са спрени пет черни джипа. Около мен пък са се наредили абсурдно голям брой федерални агенти.

Един от тях е специален агент Маркъс Морган. Прегърбен е, а раменете му са отпуснати. Изражението му може да се опише с три думи: изморен като куче.

Когато вижда Ангъс, завързан с тиксо и съборен на земята, притворените му очи се окръглят от изненада.

— Мили боже, Руни — възкликва той. — В съобщението ти до Бюрото пишеше, че разпитваш заподозрян, а не го пребиваш до…

— Пратете тактически отряд в „Свети кръст“! — прекъсвам го. — Веднага! И специален отряд, подкрепления по въздуха, сапьори и екип по химически оръжия. Ангъс току-що ми каза къде се състои срещата тази нощ. На ъгъла на „Дофин“ и „Флъд“.

Не очаквам Морган да се разскача от радост. Мислех си обаче, че ще направи нещо повече от това да стои, да си разтрива слепоочията и да чеше наболата си брада.

— Така ли? — пита той. — Не думай. — После се обръща към колегите си. — Ей, чухте ли? Инспектор Волфганг Пук^[1] разнищи случая.

Обидата не я и отчитам. Но сарказмът му ме вбесява.

— Мислиш, че е смешно? — крясвам му. — Това е ключът, който ни трябва, за да спрем атаката на Марди Гра!

Той въздъхва и извива шия наляво и надясно, като че ли се опитва да отпусне мускули и сухожилия, схванати от няколко безсънни нощи.

— Руни, чуй се само — отговаря той с неестествено спокоен глас. — Измъчвал си някакъв скапан нацист и той ти е сервирал някаква нелепа лъжа. Няма да пращам всичко живо където и да било за подобна следа. Не и когато тя противоречи на информацията, с която аз разполагам. И не и когато всичките ми ресурси са разпределени без остатък.

Не мога да повярвам какви ги плещи. Обръщам се към Ангъс. Около него са се събрали поне шестима агенти, обездвижили са го, обискират го, режат тиксото от китките му и му слагат белезници. Други шестима стоят до Морган.

— Но си довел цяла армия — изтъквам аз — за един незначителен арест?

Морган отвръща:

— Два ареста.

Залива ме вълна на облекчение.

— Слава богу! — възкликвам.

Когато написах на ФБР съобщение за срещата ми с Ангъс тази вечер, им споделих всичко, което бяха научил за Дейвид Нийдъм. Във възторг съм, че Морган е прочел цялото съобщение.

— Не ме разбра — пояснява той. — Кейлъб Джеймс Руни… ти си арестуван. За възпрепятстване на федерално разследване.

Момент. Чакайте малко. Наистина ли каза…

Шестимата агенти от двете му страни пристъпват към мен.

Отстъпвам инстинктивно назад.

— Аз… какво?

А той казва само:

— Имаш право да запазиш мълчание.

— Това майтап ли е? Аз не съм възпрепятствал разследването ви. Мамка му, проведох го вместо вас!

Той обаче продължава да ми чете правата с монотонен глас, сериозен като монах.

— Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб.

Агентите му продължават да вървят към мен. Виждам как един от тях вади чифт белезници. Сребристият метал проблясва под светлината на прожектора.

— Господине, обърнете се, моля — нарежда агентът, — и сложете ръце на гърба си.

Не… не! Това са безобразни глупости. Марди Гра започва утре. По-близо съм от всякога до разкриването на Дейвид Нийдъм и откачения му заговор. И да оставя федералните костюмари да ме спрат точно в този момент? Няма да стане.

Което ми дава идея.

Може да ги взема със себе си.

— Господине — повтаря агентът по-силно. — Казах да се обърнете и да сложите ръце…

— Да, да, добре — склонявам. И съвсем бавно се подчинявам.

Докато се обръщам, поглеждам към колата си. Само на няколко метра съм от нея. Вратата е открехната. Лампата в купето свети. Понеже ключовете са в контакта, се чува тихият предупредителен сигнал за отворена врата.

Аз се хвърлям към автомобила. Скачам вътре, затръшвам вратата след себе си и я заключвам — всичко с едно бързо движение.

Отвън чувам приглушени безразборни викове, които съвсем заглъхват, когато запалвам двигателя.

Включвам на скорост и натискам газта. Агентите се пръсват пред мен като стреснати гълъби, а изпод гумите ми хвръква чакъл.

Превключвам на задна, завъртам рязко волана и настъпвам газта още по-силно.

Колата се понася с ръмжене назад, през тесния мост. Въртя волана и одрасквам парапета — веднъж, два пъти, — преди да я овладея и да я изправя.

Щом минавам канала, непохватно правя половин обратен завой. Превключвам на предна скорост и се махам оттам. Скоро фуча по пълния с дупки страничен път, който върви паралелно на канала в посоката, от която дойдох.

Почти ми се вие свят от вълнение. След няколко пресечки обаче това чувство започва да избледнява. Нещо не е наред.

Намалявам и се заслушвам. Не чувам сирени.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Не виждам джипове.

Сериозно?

Разчитах, че федералните ще тръгнат след мен! Планът ми беше да ги предизвиквам да ме подгонят… и да ме гонят чак до тайната квартира. Какво стана?

Може би Морган е блъфирал за ареста. Или е решил, че не си струва усилието да ме гонят, предвид оскъдните му ресурси. Не знам дали да се радвам, че не е наредил да ме последват, или… да се изплаша, защото съм останал сам.

Да вървят по дяволите. Сам успях да стигна дотук. Ако Ангъс ми е казал истината — а аз искрено се надявам да е така, — отивам в тайната квартира.

Както се оказва, без помощ. Без подкрепления.

Което значи, че нямам право на грешки.

И на втори шанс.