Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (8)

Както обикновено, Били пренебрегна всякакви ограничения на скоростта и камери на пътна полиция по близо осемдесетте километра между летище „Ландветер“ и Улрисехамн, тъй че едва четирийсет и пет минути след като се настаниха в колата пред залата за пристигащи, видяха как езерото Осунден се простира пред тях. Себастиан имаше някакви бледи спомени, че върху замръзналото някога езеро се е провела някаква важна битка. Но кога, между кого, кой победил и какви били последиците — нямаше представа.

Минаха северно от езерото покрай голям къмпинг, който кипеше от живот, след това джипиесът им подсказа да свият надясно и после пак надясно по „Боросвеген“ — улица, която според Себастиан по нищо не се отличаваше от всички други входове в другите малки градове, в които беше ходил. Много зеленина. Стари кооперации се редуваха с отделни магазини и малки фабрики. След това стигнаха до няколко многофамилни къщи от дясната страна, от които поне горните етажи би трябвало да имат изглед към езерото, затова вероятно и бяха по-скъпи. Най-сетне стигнаха до полицейското управление. Под следобедното слънце сградата изглеждаше съвсем нова. Долният етаж беше от тухли, горният — с жълта мазилка. Зелени сенници, емблемата на полицията беше от двете страни на входа. Били отби вляво и паркира край кръгла поляна, на която бяха побити три камъка в нещо като Министоунхендж.

— Торкел Хьоглунд? — провикна се някой, като слязоха от колата.

Всички се обърнаха и видяха към тях да върви около четирийсет и пет годишна жена, която същевременно извиваше ръка назад, за да заключи от разстояние зеления пасат по-нататък на паркинга.

— Ева Флорен, полиция Борос, Вестра Йоталанд, аз ви се обадих сутринта.

Торкел пое протегнатата й ръка и представи останалите от екипа.

— Тъкмо се връщам от съдебна медицина в Гьотеборг — продължи Ева, докато ги въвеждаше в сградата. — Бащата на жертвата я разпозна.

Минаха през приемната, където двама униформени полицаи стояха зад гишето и се взираха всеки в своя компютър. Нямаше посетители. Прокарване на служебната карта, избръмчаване на ключалката и след миг се озоваха във вътрешността на управлението.

— Кафе? — предложи Ева, докато минаваха покрай трапезарията, където всичко — плотове, шкафове и маси — беше изработено от някакъв вид светла дървесина. Извит кухненски плот в средата и шкаф, който висеше от тавана над обособения кът с хладилник и фризер, мивка, кафемашина, микровълнови печки и работни повърхности от същото дърво. Тъмнорозови столове около масите. Бели пердета на големи шарени точки на всички прозорци. Някой се беше постарал страхотно да придаде на стаята усещаше за модерно работно място и се беше справил доста приемливо.

— Да, благодаря — отговори Себастиан на въпроса за кафето, докато другите отказаха. — Черно, но с бучка захар, ако имате.

Ваня го изгледа. Естествено, възможно беше просто да му се пие кафе, но тя подозираше, че положителният отговор и последвалата топла усмивка са началото на опит да съблазни комисарката от Борос, която тъкмо сваляше чаша от един шкаф и на ръката й ясно личаха и годежен пръстен, и брачна халка. Не че за Себастиан имаше някакво значение.

— Благодаря, скъпа — ухили се той, когато след минута Ева му подаде димящата чаша.

Ваня въздъхна тежко, като видя как ръката му докосна тази на Ева, докато поемаше чашата. Дори допреди секунда да не беше сигурна, вече не оставаше място за съмнение. Само по себе си нищо ново, беше свикнала да очаква точно това от Себастиан, но поведението му я дразнеше повече сега, когато знаеше какъв й е всъщност. Идеята да го смята просто за колега до момента не въздействаше. Обмисляше дали да не говори с него.

Ева ги покани в конферентната зала на управлението. Бяла дъска на едната стена, същите розови столове като в трапезарията, същите завеси на точки по прозорците.

— Това ще е вашата стая. Само с това разполагат тук. Ако ви трябва още нещо, ще трябва да дойдете при нас в Борос.

Масите бяха наредени две по две една до друга в три редици, обърнати към бялата дъска, вместо да са събрани в средата, както бяха свикнали от „Риксмурд“ с другите стаи, които им отпускаха.

— Ще ни свърши работа — кимна Торкел. — По-просторно е от обикновено.

— С тази подредба малко прилича на класна стая — продължи Ева почти извинително. — Но може да го пренаредите както ви е удобно.

Настаниха се. Урсула, Ваня и Торкел седнаха на предната редица. Себастиан и Били се настаниха зад тях. Всеки получи тъмнозелена папка.

— Намерихте ли време да прегледате материалите? — попита Ева.

— Някои по-подробно от други, но при всички случаи предпочитаме да го чуем от вас — отвърна Торкел.

Ева кимна, отвори папка, подобна на техните, и показа снимка на мускулест млад мъж, който се усмихваше напрегнато срещу обектива.

— Мирослав Петрович, 21, открит мъртъв в кабинета по химия в училище „Хилдинг“ вчера следобед — започна Ева.

— Мире! — възкликна Били, сякаш внезапно забелязал стар познат.

— Да, така му викали.

— Досега не се бях усетил — продължи Били и поклати глава.

— За какво не си се усетил? — изгледа го Торкел любопитно.

— Завърши трети в „Хотел «Рай»“ — заяви Били, все едно това обясняваше всичко.

Другите трябваше да се задоволят с това.

— Сутринта получихме информация, че миналата седмица в Хелсингборг е извършено подобно убийство — продължи Ева. — Затова решихме да се свържем с вас.

— Патрисия Андрѐн — обади се Торкел.

— Именно, но това е почти всичко, което знаем. Открита в училище, конус на главата, простреляна в челото и с нещо като тест, закован за тялото, точно като при Петрович. Надявам се, че ще ни изпратят и по-подробен доклад.

— Добре — кимна Торкел. — Какво знаем за Петрович, освен че е мъртъв?

— Както казахме, нещо като знаменитост след участието си в онова риалити. Според бащата на Мирослав, Габриел Петрович, синът му щял да се среща с журналист за интервю в четвъртък. По обяд. Никой не го е виждал оттогава.

— Бащата знае ли името на журналиста? — обади се Ваня и за първи път се включи в разговора.

— Да, Свен Катон. В Швеция има шест души с тази фамилия. Нито един с такова малко име.

— Някой от тях да е журналист? — продължи Ваня, макар добре да знаеше какъв ще е отговорът.

Ако беше толкова просто, нямаше да викат Националния отдел за разследване на убийства.

— Не. Проверихме, разбира се, но смятаме, че е фалшиво.

— Знаем ли дали наистина са се срещнали и ако е станало, къде? — поиска да знае Ваня.

— Още не знаем, засега успяваме да скрием самоличността му от пресата, затова и не сме получили никакви сигнали.

— Дали е разумно? — усъмни се Торкел и не можа да скрие недоволството си.

Петрович вероятно е бил убит преди повече от 48 часа. Най-важните първи две денонощия. Всякакви свидетелски показания от четвъртък губеха стойността си с всяка изминала минута.

— Определено не е, но бащата пожела така.

Торкел въздъхна дълбоко и кимна. В такива случаи решението винаги беше трудно.

— Ако пресата не се досети сама, утре ще съобщим. Трябва да проследим движението му от последните му часове възможно най-подробно.

— Сега вие водите разследването — кимна Ева. — Ще съобщите, когато прецените. Само обяснявам защо не сме го направили досега.

— Училището? — прекъсна ги Урсула. — Някакви следи там?

Ева поклати глава, преди да отговори, което беше достатъчно за Урсула.

— Тялото е открито в класната стая, но убийството не е извършено там.

— А останалата част на училището?

— Една врата на приземния етаж е разбита. Нищо не сочи да е убит там.

Нищо — поне според огледа на полицията в Улрисехамн — не сочи да е убит там, понечи да я поправи Урсула, но си спомни молбата на Торкел да запази за себе си безграничното си недоверие към провинциалните полицаи.

— Аларма? — попита вместо това, макар вече да се досещаше за отговора.

Подозренията й бяха потвърдени от поредното поклащане на главата. Урсула въздъхна.

— Искам да огледам.

— Естествено. Ще ви закарам, като приключим тук.

Себастиан разглеждаше снимките от кабинета по химия. Столът, въжето около корема, което държеше жертвата изправена, обърната към ъгъла, белият конус на главата. Сериен убиец със сериозна подготовка и с послание.

Обикновено Себастиан слушаше докладите при предаването на случая с половин ухо, но нещо в тази зловеща картина му въздействаше. Той продължи да разлиства материалите в папката и намери онова, което търсеше. Копие от листа, закован на гърба на жертвата. Някои части се четяха трудно заради кървавите петна, но Себастиан набързо го прегледа.

— Какво е първото ти впечатление, Себастиан? — завъртя се Торкел към него.

Себастиан се понадигна, откъсна очи от папката и му се прииска да носеше очила, та да може авторитетно да ги вдигне на челото си или да надзърта над тях. Може би трябваше да си купи. Да заприлича на професор. Усмихна се леко на Ева, която този път не отвърна на усмивката му.

— Мъж. На възраст. Немного хора под петдесетте знаят какво е да те накажат да седиш в ъгъла, нито са чували за „глупашка шапка“. — Себастиан пак сведе поглед към снимките. — Според него този млад мъж е трябвало да се срамува от себе си. Както изглежда, заради липсата си на обща култура.

— В един епизод на „Хотел «Рай»“ участниците трябваше да решават ученически задачи и браха голям срам — обади се Били. — Не се справиха добре, меко казано.

— Извършителят вероятно се е свързал с Петрович и е изразил презрението си към него по някакъв начин.

— Намерихте ли мобилния му телефон? — пак ги прекъсна Били.

Ева отново поклати глава.

— Разполагаме с компютъра му…

— Проверете имейли, коментари в евентуален негов блог, профил в Инстаграм, Туитър — нареди Себастиан. — Този човек се е свързал с него.

— Знаеш, че тези момчета са колкото харесвани, толкова и мразени. Вероятно ще има много такива коментари.

Торкел пак се завъртя леко към Себастиан:

— Какво търсим?

Себастиан продължи да се взира в снимката на вързания младеж с глупашката шапка на главата.

— Добре формулиран текст, който изразява презрение. Никакви заплахи. Никакви псувни. Добър правопис.

Той вдигна очи към останалите и пак усети, че му липсват очила.

— Още нещо… но вие сигурно и сами сте се досетили. — Той направи кратка драматична пауза. Почака, за да се увери, че всички го слушат внимателно. — Направил го е два пъти за една седмица, значи няма да спре дотук.