Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (63)

Торкел се чувстваше щастлив, докато влизаше в офиса. Снощи излезе на вечеря с Лисе-Лоте, а после си направиха дълга романтична разходка. Тя наистина беше прекрасна. Любвеобилна, женствена, интелигентна, пък и онова вечно шеговито пламъче в очите й… Беше едновременно чувствено и прямо, но преди всичко му създаваше усещане, че е обичан. Когато го гледаше, нямаше нужда от думи. Не помнеше този поглед от младостта им. Тогава беше хубавка. Сега беше красива.

В службата също имаше раздвижване. Били откри ново име, Робин Хедмарк, докторант, който трябвало да замине за МТИ, но възникнали непредвидени обстоятелства. След малко екипът трябваше да се събере в стаята, за да чуе какво е свършил Били. Единствената капка катран в кацата с меда тази сутрин беше, че по всяка вероятност щеше да му се наложи да се види с Русмари. Успя да отложи сутрешната им среща заради новата следа, но не се надяваше да се отърве толкова лесно от нея. Дори в сутрешния блок на ТВ4 обсъждаха агресивното изпълнение на Себастиан и каква проява на отчаяние и липса на професионализъм било това от страна на полицията.

Той влезе в кабинета си и остави куфарчето. Искаше да си провери пощата преди оперативката и тъкмо включваше компютъра, когато Ваня нахлу при него. Той вдигна очи и й се усмихна щастливо:

— Привет, Ваня. Как сме днес?

Тя го изгледа ледено и после поклати глава. Торкел разбра, че нещо се е случило, и направи две крачки към нея.

— Какво е станало? — попита с по-сериозен тон, когато дойде до нея.

— Повече не искам да работя със Себастиан — отвърна тя и гласът й трепереше от едва сдържан гняв.

Торкел се вторачи в нея.

— Какво е направил пък сега? — стъписа се той.

— Няма значение, не го искам тук.

Очите й горяха. Торкел никога не я беше виждал толкова побесняла. Лицето и шията й бяха зачервени от гнева, който кипеше в нея.

— Обеща ми, че трябва само да кажа, и той изхвърча. Е, казвам ти — изсъска тя.

Вече нямаше съмнение, че говори сериозно. Торкел се опита да я успокои:

— Добре. А може ли да знам защо? Все трябва да има някаква причина.

Ваня го изгледа раздразнено. Очевидно нямаше намерение да му казва.

— Ще го направиш ли, или ще трябва да те заплаша, че ще напусна? Мога, ако това искаш.

Торкел веднага реши да отстъпи:

— Добре, добре. Разбирам.

Така или иначе вероятно щеше да научи след време и ако трябваше да избира между двамата, нямаше съмнение кого ще предпочете. Но сега беше възможно най-неподходящият момент. Тъкмо бяха направили интервюто и макар Себастиан да беше стигнал твърде далеч, вероятно сега щеше да им бъде нужен. Поне още малко. Торкел я погледна, но бързо реши дори да не се опитва да спори с нея. Изражението й казваше всичко. Щеше да им се наложи да се справят без Себастиан.

— Добре, веднага ще му се обадя — въздъхна той след малко.

— Хубаво — тросна се тя и излезе също толкова стремително.

Торкел остана загледан подире й, след което се върна на бюрото си, вдигна слушалката на стационарния телефон и набра номера на Себастиан. Какво ли беше направил този път? Явно нещо сериозно.

— Здравей, Торкел. Да не би Русмари пак да иска нещо? — поздрави го Себастиан.

Звучеше дразнещо и доста самодоволно. Или беше изключителен актьор, или нямаше представа за какво се обажда Торкел.

— Не.

— А, а какво тогава?

— От този момент те освобождавам от служебните ти задължения — заяви Торкел възможно най-авторитетно.

Чу как Себастиан рязко си пое дъх.

— Какво? Защо? Не се прави така.

Торкел предпочиташе да се свършва бързо и да не се оставя да го въвлече в спор.

— Няма да го обсъждам. Картата ти за достъп вече няма да работи. Ако имаш някакви служебни разходи, изпрати квитанциите.

— Ама чакай, не разбирам. Заради Русмари ли? Мога да й се подмажа, ако трябва, ще оправя работата — заумолява го Себастиан.

— Русмари няма нищо общо. Решението е мое.

— В такъв случай остава Ваня. Заради нея ли?

Торкел си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Не си на щат. Нямаш договор. Не съм длъжен да ти давам обяснения.

— Ние сме стари приятели.

— Само когато ти отърва.

Себастиан млъкна. Торкел почти чуваше трескавите му мисли.

— Чакай, работим заедно от… — чу го Торкел, преди да го прекъсне:

— Благодаря за помощта, Себастиан. Ще затварям.

Така и направи.

Въздъхна тежко.

А денят беше започнал толкова добре.