Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (62)

— Някой си Робин Хедмарк получил пълна стипендия, но се отказал по лични причини.

Не се случваше често Били да говори екзалтирано по служебни въпроси. Не се случваше често Били да говори екзалтирано по който и да било въпрос, но сега, по телефона, Ваня долавяше вълнението в гласа му.

— Какво знаем за него? — попита тя, докато си обличаше черния потник.

— Още нищо, но сега пътувам към службата — отговори той и Ваня чу ядосано изсвирване от минаващ автомобил.

С усмивка си представи как Били забравя всякакви правила за движение, докато бърза към Кунгсхолмен.

— Ще знаем повече след час.

— Обади ли се на Торкел?

— Още не, реших първо на теб да кажа. Нали на теб ти хрумна.

Ваня излезе в коридора, хвърли един поглед към огледалото, прокара пръсти през косата си. Видя, че още се усмихва. Така трябваше да стоят нещата между нея и Били. Точно това й липсваше.

— Всъщност хрумна на Себастиан, но благодаря.

— За нищо. До след малко.

След това стана съвсем тихо. Ваня пак се погледна в огледалото. Може би леко подпухнали очи. Не спа много, но новината за Робин Хедмарк я разсъни по начин, който сутрешният душ и двете чаши силно кафе не бяха успели.

Ново име. Нови възможности. Нова нишка.

Тя грабна якето си от закачалката, нахлузи си обувките, излезе от апартамента, слезе по стълбите, мина напряко през тревата до колата си и се отпусна на седалката. Не помръдваше. Сякаш новопоявилата се енергия й стигна само дотук.

Валдемар.

До обаждането на Били не беше мислила за нищо друго и сега мислите за посещението му пак нахлуха в главата й и заглушиха всичко останало.

Как я помоли да го пусне вътре.

Трудно му беше да я погледне в очите.

Толкова беззащитен. Толкова слаб. Толкова умолителен.

Озоваха се в кухнята, всеки с по чаша изстинал чай, и той й каза неща, които тя вече знаеше.

Връзката му с нея била най-важната в живота му.

Помоли я да му прости за опита за самоубийство. Съзнавал, че приличало на шантаж. Но не това целял, не по този начин искал да си я върне. Искал да заслужи близостта й, доверието й, любовта й.

Обеща да направи всичко по силите си, за да го постигне.

Ваня завъртя ключа и хвърли поглед през рамо, преди да потегли към „Вертавеген“. Пусна радиото, усили звука, но мислите й пак се насочиха към предната вечер.

Валдемар осъзнал, че двамата с Ана нямало да могат да се справят със ситуацията заедно. Тя била толкова оплетена в лъжи и оправдания, че била неспособна да потърси помирение.

Затова той я напуснал. Ето колко била важна Ваня за него.

Ваня го попита знае ли кой е истинският й баща. Не знаел. Ана така и не му казала и той не попитал. Нямал нужда да знае. Това било чиста биология. В сърцето си той бил нейният баща. И някакъв си ДНК-тест не можел да промени това.

Ваня сви наляво по „Валхалавеген“, по „Банергатан“, покрай училище „Йостермалм“. Не по пътя към Кунгсхолмен.

По пътя към Себастиан.

Другият татко.

Реши да мине да го вземе още когато Били се обади с новината за новия стипендиант. Все пак именно Себастиан ги доведе дотук, а и сподели идеята си единствено с нея. Възнамеряваше да го изненада, да му се отплати, като го закара до работа; и този път нямаше да мълчи, длъжна беше да говори с него.

Не бе успяла да удържи стените около себе си. Валдемар плачеше. Но не сълзите му я обезоръжиха, а безкрайната му искреност. Готовността му да поиска прошка за грешките си, да поеме отговорност за деянията си, да покаже, че иска промяна. Възнамерявал да съдейства на прокуратурата, да признае всичко около участието си във финансовите престъпления и да понесе наказанието си. А и в интерес на истината той беше предал Ваня най-малко от всички. Е, да, знаел е, че не е негова дъщеря, и не й е казал. Най-вече защото Ана му забранила. Но и защото не виждал ползата. За него тя му била родно дете. Обичал я повече от всичко на света и дълги години тя също го обичала. Защо му било да унищожава това с истината за някакъв неизвестен мъж, когото никога не били виждали?

Само дето той вече не беше неизвестен.

Беше съвсем реален.

Другият й баща.

Не че й се налагаше да избира — стига да решеше, можеше да допусне и двамата в новия си живот; когато го изградеше.

Но трябваше да бъдат честни.

Вчерашният ден я беше убедил колко важна е тя за нея. Честността. Смяташе да даде на Себастиан още един шанс, също като на Валдемар, да бъде напълно откровен с нея. При него някои неща не бяха както трябва.

Неща, които бе избрала да вярва, понеже така беше най-лесно.

Пропуснатото й обучение във ФБР например. Имаше ли Себастиан пръст в това? Като разровеше наистина надълбоко в душата си, тя вярваше, че има. Друг такъв въпрос беше как се разкриха престъпленията на Валдемар. Всички мисли за това стигаха твърде близо до Себастиан, за да може напълно да изключи негово участие.

Но тя не знаеше със сигурност.

Затова щеше да му даде шанс.

Време беше да престане да избира да вярва и да започне да вярва наистина.

Тя излезе на „Стюрмансгатан“ на два завоя от жилището на Себастиан. Първата сграда вляво. Не се надяваше да намери място за паркиране и се изненада приятно, като видя две свободни места точно отпред. Погледна часовника. Малко след седем. Той рядко се появяваше на работа преди осем, тъй че би трябвало да си е вкъщи. Стига пак да не е забил някоя непозната, разбира се.

Тъкмо щеше да слезе от колата, когато входната врата на номер 18 се отвори. За миг Ваня си помисли, че е извадила късмет, че е дошла в точния момент. Само че не Себастиан излезе от сградата.

А Ана.

Майка й.

Жената, с която той обеща да не общува никога повече.