Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (25)

Нощ.

Или поне късна вечер. Хотелска стая. Сам.

Лоша комбинация.

Телевизорът работеше, но той не се надяваше да хване нещо, което ще привлече вниманието му. Себастиан стана от леглото, отиде до прозореца, отвори го. Топъл летен полъх върху голото тяло. Отегчена въздишка. Беше прегледал материалите от разследването, които сега бяха захвърлени в другата половина на широкото легло. Нямаше какво повече да измъкне от тях тук, отколкото в полицейското управление.

И нямаше нищо за измъкване от полицейското управление.

След като Торкел прекрати оперативката, за да отиде при Аксел Вебер, Себастиан излезе с Ева Флорен под претекст, че иска да си налее още кафе.

Попита я смята ли после да се прибира в Борос.

Смятала.

А иска ли да хапне с него, преди да тръгне?

Не искала.

И сега той си стоеше в хотелската стая.

Сам. Изнервен.

Така познатото чувство, но сега подсилено от отсъствието на Били. Той беше в Хелсингборг. Ако и той беше сам и изнервен в хотелската си стая, положението беше още по-лошо. Или поне можеше да стане.

Той трябваше да прогони тези мисли. Да се съсредоточи върху нещо друго. Върху някого другиго. Себастиан си взе ризата от облегалката на стола и я облече. В същия момент иззвъня телефонът. Той погледна дисплея. Както винаги, се надяваше да е Ваня.

Непознат стокхолмски номер.

За момент се поколеба дали да не го остави на гласовата поща. Рискът беше някоя, с която е спал някога, да се е добрала до номера му. Понякога се случваше. Можеше и някой да иска да му продава нещо. Още по-лошо. От другата страна обаче, ако вдигнеше, поне нещо можеше да се случи. Независимо кой се обажда. Той прие разговора с едно троснато „Да“.

— Себастиан?

— Кой се обажда?

— Ана. Ана Ериксон. Майката на Ваня — добави тя за всеки случай, да не би той да познава няколко Ана Ериксон.

— Какво искаш? — попита Себастиан и за свое учудване прозвуча по-скоро искрено любопитен, отколкото груб.

Тя беше последният човек, от когото очакваше телефонно обаждане.

— Да поговорим. За Ваня.

— Аха.

Себастиан замълча.

Тя му се беше обадила. Тя искаше да говорят.

Нека тя започне.

— Тя прекъсна всякакви контакти с мен — промълви жената и на него му се стори, че гласът й трепери.

— Това учудва ли те? — Отново искрено любопитство. — Цял живот си я лъгала.

— За нейно добро.

— В началото може би, но не и сега, накрая.

Той усети как изненадата и любопитството му отстъпват пред растящото раздразнение. Тя беше забъркала цялата каша. Всички решения бяха нейни. От момента, когато той я потърси за първи път, след като научи, че Ваня е негова дъщеря, та чак до сватбата на Били. Той правеше каквото тя му кажеше. През цялото време. А сега му се обаждаше, понеже планът й не беше сработил, както се беше надявала.

— Когато разбра, че Валдемар не й е баща, защо не й каза, че съм аз? — Той усети, че усилващият се гняв започва да си личи по тона му. — Защо си измисли някакъв мъртвец?

— Ти беше по-лошата алтернатива.

Едно беше ясно — не се беше обадила, за да му се извини.

— Може ли да се видим? — продължи тя.

— Защо? Нали аз съм по-лошата алтернатива?

— Себастиан…

— Тя те мрази, а мен ме търпи — прекъсна я. — Защо да рискувам?

— Моля те. Валдемар пак е на легло, а аз… вече не издържам.

— Пак ли ракът?

Себастиан усети, че му е трудно да поддържа силата на гнева си. В много отношения Валдемар носеше най-малка вина в цялата история, а той страдаше най-тежко.

Ана не отговори веднага. Само дълбоко вдишване, което не беше началото на ново изречение, а просто тежка въздишка. Представи си я как стои до прозореца, гледа в празното пространство, гризе си ноктите и се мъчи да удържи сълзите. Струваше му се, че не ракът се е върнал, че има нещо по-лошо. Какво ли би могло да бъде?

— Не, той… той е в депресия — продума накрая тя. — Опита да се самоубие.

Окей, по-лошо. Себастиан усети как и последните вълни на раздразнението се уталожват. Нямаше топли чувства към Ана, но това беше нещо, което не пожелаваше на никого.

— Как е сега?

— Нагълтал се е с хапчета, но го открих навреме. В „Каролинска“ е, извън опасност.

— Съжалявам — промълви той. — В момента съм в Улрисехамн — обясни защо не могат да се видят.

— И Ваня ли е там?

— Не, тя е в Хелсингборг. По същия случай.

Ана пак замълча. Нямаха какво повече да си кажат. Нищо нямаше да се разреши по телефона.

— Може ли да се обадиш, като се върнеш в Стокхолм?

Не толкова въпрос, колкото молба.

— Ще видя…

— Моля те. Нуждая се… Нуждая се от нея. Нуждая се от нещо хубаво в живота си.

Беше се обадила на Себастиан Бергман, за да намери нещо хубаво в живота си.

Явно наистина алтернативите й се бяха изчерпали.

— Ще видя — повтори той. — Нищо не обещавам.

С тези думи затвори. Остана на място с телефона в ръка. Не по-малко нервен, отколкото преди разговора. Дали това можеше да повлияе на отношенията му с Ваня? Новият татко, избутан от бившия депресиран татко. Някогашните чувства отново закипели на повърхността. Не беше изключено. Дали тя знаеше за станалото? Забрави да попита Ана. Дали да се обади на Ваня? Не, не искаше да й съобщава такава новина по телефона. Не искаше и да я остава с впечатлението, че си общува с майка й.

Значи нямаше да й се обажда.

Но не можеше да стои повече в тази стая.

Закопча си ризата и излезе да потърси някоя, с която да прави секс.