Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (20)

Урсула слезе от колата и вдигна очи към фасадата на „Кюрхотелет“. Или „Новият Кюрхотелет“, както се оказа, че го наричат. Нямаше представа какво е станало със стария. Във всеки случай сега представляваше едноетажна жълта дървена къща във формата на Т с виненочервени орнаменти около прозорците и над вратите. Усещането за цвят на Урсула не беше особено развито, но й се сториха отвратителни.

Чу как Себастиан затръшна вратата от другата страна и заключи колата. Тръгнаха заедно по чакълената пътека към хотела между добре поддържаните морави.

— Какво става с Торкел? — проговори Себастиан по средата на пътя.

— Това пък какво означава?

— Изглеждахте доста близки на сватбата на Били. През нощта чух гласа му от твоята стая.

— Ревнуваш ли?

Невъзможно беше да се каже дали се шегува.

— Любопитствам. Няма нужда човек да е психолог, за да види, че каквото и да е това между вас, Торкел иска повече.

— Не е твоя работа — сряза го тя.

Нямаше намерение да споделя със Себастиан плана си да даде нещо повече на Торкел още тази вечер.

— Държа на вас, искам да сте щастливи.

— Дрън-дрън — изсумтя Урсула.

— Добре де, искам ти да си щастлива, за Торкел не ми дреме.

Урсула спря и се обърна към него. Погледът й внезапно пламна от едва сдържан гняв:

— Нищо, което правиш, което някога си правил, не показва, че искаш да съм щастлива.

— Е, това не е справедливо… — опита се да възрази Себастиан, напълно неподготвен за обрата в — както си мислеше — непринудения разговор.

— Нима? Кога си искал да бъда щастлива? — нападна го тя. — Когато ми изневери със сестра ми? Или когато бившето ти гадже ме простреля у вас и ти дори не си направи труда да ме посетиш в болницата, за да видиш как съм?

— Извинявай. Просто не можех… Нали ти казах на сватбата…

— Твърде късно, Себастиан.

Урсула се обърна и тръгна към хотела. След няколко крачки спря и пак се обърна към него:

— Вместо да се държиш като задник и после да се извиняваш, хрумвало ли ти е някога просто да не се държиш като задник?

Тя решително продължи към входа.

Себастиан остана на място, все още объркан как невинните му, леко закачливи думи успяха да доведат до това. Вярно, Урсула преживя няколко доста тежки месеца. Мике я напусна, лошите отношения с дъщеря й й тежаха, загубата на окото. Изглежда, й беше дошло в повече и сега си го изкарваше върху него. Той искрено вярваше, че нито я е наранил, нито я е предал чак толкова пъти, но — помисли си той и пак пое по пътя — ако предателствата са достатъчно големи, може би не е необходимо да са чак толкова многобройни.

 

 

Рецепционистката въведе Себастиан и Урсула в стая до ресторанта и ги покани да седнат на черните кожени кресла, докато повика момичетата. Не си продумаха, докато чакаха. Себастиан нямаше никакво желание да възобновява разговора, а Урсула очевидно не възнамеряваше да го продължава. Когато рецепционистката се върна заедно с две жени, едната на около двайсет, другата малко под трийсет, и двете в черни поли и бели ризи с логото на хотела на гърдите, двамата се изправиха, представиха се и обясниха за какво са дошли.

Жените седнаха на креслата срещу тях. Урсула се приготви да записва.

— И двете сте били на работа във вторник? — започна тя.

— Да — потвърдиха двете жени с кимване.

— Разкажете ни.

— Какво да разкажем? — не разбра Сиси, по-младата от тях.

— Мирослав Петрович е обядвал тук, нали така сте казали? Заедно с още някого.

— Да.

— Къде седяха? — обади се Себастиан.

— Там — завъртя се Ема и посочи през стъклените врати към ресторанта, който с правите редици маси, простичките дървени столове и малките бели покривки по-скоро напомняше на училищен стол, отколкото на хотел и зала за конференции.

— Масата в ъгъла, в дъното до прозореца. Мире седеше с гръб към стената, другият срещу него.

— Как изглеждаше?

— Беше се подстригал — отговори Сиси веднага и не можа да скрие почти влюбената усмивка при спомена. — Страшно хубав, носеше синя тениска и светли…

— Боже господи! — прекъсна я Себастиан с дълбока въздишка. — Не ни пука как е изглеждал Петрович. Другият. Онзи, с когото е обядвал. Как изглеждаше той?

— Той ли е убиецът? — попита Ема, а Сиси се облегна назад, леко засрамена от грешката.

— Как изглеждаше? — повтори Себастиан.

Нито една от двете не отговори веднага, спогледаха се, Сиси леко сви рамене и Ема пак се обърна към Урсула и Себастиан.

— Беше… стар.

— Колко стар?

— Не знам, петдесет и пет може би.

— Беше по-стар — намеси се Сиси. — Дядо ми е на седемдесет, изглеждаше като него.

Урсула погледна бележника си и въздъхна тихо. Имаше огромна разлика между петдесет и пет и седемдесет. Плюс-минус няколко години и се получаваха граници от двайсет години. Безнадеждно от полицейска гледна точка.

— Според вас аз на колко съм? — попита ги Себастиан, който очевидно мислеше същото.

Жените от другата страна на ниската масичка се взряха в него.

— Шейсет — шейсет и пет? — предположи Сиси с известно колебание и погледна Ема за подкрепа, която кимна в знак на съгласие.

Себастиан замълча. Може би беше време да започне поне малко да си обръща внимание. Хвърли поглед към Урсула и можеше да се закълне, че тя е развеселена.

— Брада — каза Ема внезапно. — Имаше брада. Сива брада.

Можеше да обясни защо са го взели за стар, помисли си Урсула, докато записваше „сива брада“ под цифрите, които й бяха дали. Но пък Себастиан нямаше брада, а го бяха взели за почти десет години по-стар.

— Изобщо не си свали шапката. Беше от онези, дето ги носят старците.

Урсула кимна и записа. Добре, започваше да заприличва на нещо. С достатъчно подробности може би неопределената възраст нямаше да е чак такъв проблем.

— И очила — додаде Сиси.

— Точно. От онези с тънките рамки — допълни Ема. — Каквито можеш да си купиш от „Статойл“.

— Нещо друго? — подкани ги Урсула.

— Не.

— Диалект? — предложи Себастиан. — Чухте ли го да говори? Помните ли гласа му?

Двете жени се спогледаха. Поклатиха глави.

— Не поръча ли той храната? — настоя Себастиан.

— Да, но не помня нищо особено. Просто глас.

— Помните ли как плати? — попита Урсула.

Не смееше да се надява на дебитна карта, но понякога най-умните престъпници допускаха най-глупавите грешки.

— В брой — отвърна Ема и унищожи крехките надежди.

— Сещате ли се за още нещо?

Пак споглеждане, пак поклащане на главите.

— Значи мъж с брада, шапка и очила, който изглежда и звучи като всички други петдесет и пет — седемдесетгодишни — обобщи Себастиан и разочарованието му беше очевидно.

Свидетелките пак се спогледаха, този път кимнаха.

— Да…

— Е, благодаря все пак.

Сиси и Ема станаха и си отидоха. Урсула затвори бележника и се отпусна на дивана. Зачуди се дали има смисъл да докарат художник, но стигна до извода, че ще остави това решение на Торкел.

Себастиан се изправи и отиде до стъклените врати, които отделяха тази стая от ресторанта.

Можеха да публикуват молба към всеки, обядвал тук във вторник, да се обади в полицията. Някой от другите клиенти можеше да даде по-добро описание. В най-добрия случай беше възможно някой да е снимал Петрович и Свен Катон също да е влязъл в кадъра.

Макар че Катон беше умен.

Вероятно се е досетил за подобна възможност.

В ъгъла, с гръб към помещението.

В най-добрия случай щяха да получат снимка на гръб и тил.

Все още не разполагаха с нищо.