Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (65)

Себастиан звъня на Ваня поне десет пъти. Тя обаче му затваряше. Изпрати й и есемес, но без отговор.

Накрая се обади на Ана.

Това беше единственото обяснение за сутрешните събития. По някакъв начин да го е саботирала. Не той я бе съблазнил, а обратното.

За да се отърве от него веднъж завинаги.

За да отвори пропаст между него и Ваня.

Възможно, разбира се, но не му се струваше вероятно. Нищо снощи не изглеждаше предварително намислено и изкуствено. Вярно, сутринта се чувстваха неловко, когато тя се облече и избяга, без да закуси, но поне поговориха. Разбраха се, че станалото трябва да си остане между тях.

— Казала ли си на Ваня? — изръмжа той сърдито, когато Ана най-после вдигна телефона.

— Какво? — Тя звучеше сънена.

— Уволниха ме и Ваня не ми говори, затова пак питам. Казала ли си й за нас?

Ана като че ли се разсъни. Гласът й си върна силата.

— Защо да го правя?

— Не знам. Като някакво детинско отмъщение. Нали вчера каза, че аз съм виновен за всичко.

— Но после спах с теб.

Себастиан млъкна. Права беше. Ана в неговата кухня беше различна от Ана, която го чакаше пред вратата, и ако не беше искрена, изпълнението й заслужаваше „Оскар“.

— Какво бих спечелила от това?

— Човек не отмъщава, за да спечели нещо, а за да навреди на някого.

Ана въздъхна тежко, не толкова от гняв, че я обвинява, колкото от разочарование.

— Наистина ли вярваш, че съм била аз?

— Не знам, беше ли ти?

— Не, прибрах се право вкъщи и легнах да спя. Ти ме събуди.

Себастиан не беше сигурен дали може да й вярва. Ако изобщо знаеше нещо за Ана, то беше, че умее да лъже.

— Все някак е разбрала. Вчера говорих с нея. Преди ти да дойдеш. Всичко беше наред.

— Знаеш ли какво, не искам да ме въвличаш в тази работа. — Гласът на Ана изведнъж прозвуча нетърпеливо. — Явно общуваш с Ваня повече от мен, така че сам я попитай.

С тези думи тя затвори. Себастиан остана на място с телефона до ухото. Захвърли го гневно, стана и взе нервно да обикаля из дневната.

Какво беше станало, по дяволите?

Вярно, попрекали на интервюто, но ако това беше причината, Торкел щеше да му каже. Русмари също нямаше пръст — Торкел отрече, а Себастиан му вярваше. Значи беше нещо друго. Например Валдемар. Може би беше успял да повлияе на дъщеря си. Накарал я е да се дистанцира от него. Себастиан нямаше представа. Мразеше да го поставят пред свършен факт, мразеше, когато друг вземаше решенията. Особено пък когато не знаеше причината. При всички случаи трябваше да отиде до службата. Да влезе някак и да изиска отговори. Несъмнено щеше да стане голям цирк, но нямаше как да е по-лошо от сегашното положение.

На вратата се позвъни. Незабавно Себастиан се изпълни с огромна надежда. Сигурно беше тя. Когато той свършеше някоя глупост, Ваня обикновено идваше да се карат. Тя не беше от хората, които си затварят очите за проблемите.

Той изтича до вратата. Оправи си панталоните и ризата за последен път, не искаше да изглежда раздърпан, като отвори. Не че имаше значение. Тя беше дошла, за да го хока, нищо друго.

Отвори вратата. Нямаше никого. Направи половин крачка навън и погледът му падна върху фигура в тъмни дрехи, притисната до стената отляво. Като сянка, която светкавично се протегна към него. Себастиан се опита да отстъпи назад, но не успя. Ръцете го достигнаха, сграбчиха го за гърлото. Беше мъж, в това бе сигурен. Помъчи се да се откопчи, но мъжът вече беше близо до него. Зад него. Една ръка бързо покри лицето, устата и носа му. За секунда Себастиан усети силна остра миризма и в следващия миг краката вече не го държаха. Погледът му се замъгли. Извъртя се в опит да види лицето на мъжа, който го нападна. Видя единствено скиорска маска.

Очите излъчваха омраза и гняв.

Интервюто беше постигнало целта си, помисли си той.

И после падна мрак.

 

 

Първото, което забеляза Себастиан, беше, че е седнал.

Второто — че не може да помръдне.

Главата му беше отпусната на гърдите и той усещаше тънкото въже около корема си, но скоро разбра, че и глезените му са вързани за краката на стола, а ръцете — зад гърба. Остана така, загледан в пода и съсредоточен върху дишането си; стараеше се да го поддържа спокойно и равномерно, докато ефектите от приспивателното отминат. Чу движение. Стъпки по бетонен под, стържене и някой, който изстена, или поне се опита да издаде някакъв звук. Гукане на гълъби. Но не и гласове. Малкото звуци отекваха силно и Себастиан остана с впечатление, че се намира в доста голямо, но празно помещение.

Още десет минути продължи да се преструва, че е в безсъзнание, докато умът му се избистри достатъчно, че да може да схване ситуацията. Вратът го заболя, когато вдигна глава. Изви я бавно от дясно наляво, за да успокои мускулите, но и за да види възможно най-много от обкръжаващата го среда.

Наистина се намираше в празно немебелирано помещение с бетонен под и стени. Изоставен склад или хале. Редици прозорци под тавана, някои със счупени стъкла. По някоя и друга луминесцентна лампа, която донякъде осветяваше залата.

Срещу него, на около пет метра, седеше друг човек, също вързан на стол. С табела, окачена на врата. Себастиан позна и табелата, и мъжа на стола.

Табелата беше същата като около шията на Клас Валгрен, когато го откриха. „ВИНОВЕН“ с големи букви.

Мъжът беше Ленард Шелман, главният редактор на „Експресен“.

Като видя, че Себастиан се е събудил, той така задърпа белезниците, че столът се премести няколко сантиметра. Себастиан позна звука от стърженето и приглушените стенания от запушената уста. Дори не беше помислил дали и той няма превръзка на устата и сега провери с език и устни. Нищо. Значи мястото беше толкова изолирано, че нямаше значение дали ще викат. Затова не си и направи труда.

До Шелман стоеше мъжът със скиорската маска, който беше почукал на вратата на Себастиан преди… дори не знаеше откога е в безсъзнание. Сякаш часове. Навън беше светло, но в този сезон денят продължаваше двайсет часа, така че това не можеше да го ориентира.

— Значи си бил по-умен от мен — проговори мъжът, докато вървеше спокойно към Себастиан.

Контролираше ситуацията, беше хладнокръвен, тържествуваше.

Обикновено Себастиан би се опитал да осъществи контакт с него. Би говорил много. Би се помъчил да се превърне в очите на престъпника от безлична жертва в жив човек. Върху мъжа, който приближаваше, това обаче нямаше да подейства. Беше общувал с всичките си жертви, вероятно ги беше опознал доста добре и въпреки това не му беше мигнало окото да ги убие.

Той се чувстваше недосегаем във всяко едно отношение, а Себастиан го бе предизвикал.

Усети как по челото му избива пот, макар в помещението далеч да не беше топло; дишането му стана по-учестено и повърхностно.

— Но за това не се сети — продължи мъжът и спря пред Себастиан, който трябваше да извие глава назад, за да го гледа в очите.

— Какво искаш? — попита той, като се помъчи да скрие страха си.

Успя, поне така смяташе.

— Знаеш ли защо той заслужава да умре? — посочи мъжът към Шелман.

Себастиан мълчеше. Подозираше, че така или иначе ще научи.

— Той е виновен, че знаем повече за Кейтлин Дженър и семейство Кардашиян, отколкото за когото и да било от нашите министри.

— Мисля, че и интернет носи известна отговорност — обади се Себастиан.

Мъжът го погледна и кимна сериозно:

— Вярно е, имаш пълно право, интернет носи огромна отговорност, но това не променя факта, че този тук се тупа в гърдите и твърди, че просвещава народа, а в действителност разпространява идиотията, глупостта и простащината.

— Публикуваха и твоето интервю — възрази Себастиан. — Имат уводни статии, дискусионни рубрики…

— Боклукът си остава боклук, независимо дали от време на време ще вмъкнеш някой коментар — прекъсна го мъжът и пъхна ръка в джоба си. — Но ти можеш да го спасиш. Нали си толкова по-умен от мен.

Себастиан не отговори, не попита как може да го спаси.

— Играл ли си една игра, която се нарича „Точка по точка“? — попита мъжът и разгъна листа, който беше извадил от джоба си.

— Не.

— Игра на въпроси и отговори. Получаваш насочващи въпроси. Трудни за пет точки, малко по-лесни за четири, още малко по-лесни за три и тъй нататък, докато не стигнеш до съвсем лесен за една точка. Ясно ли е?

— Да.

— Чудесно — усмихна се мъжът. — Иначе нямаше да си толкова умен. Ще ти задам пет въпроса. Максимално колко точки можеш да получиш?

— Двайсет и пет.

— Умник. И аз си направих същия тест. Без да мамя, честна дума. Ако резултатът ти е по-висок от моя, ще пусна и двама ви. Ако не…

Мъжът погледна към Шелман, който продължаваше да се бори напразно с белезниците и като че ли крещеше нещо през парцала, пъхнат в устата му.

— Записал съм резултата си на задната страна на табелата му. — Мъжът отново посочи към Шелман с ръката, която държеше листа, докато с другата вадеше хронометър от джоба си. — Готов ли си? Разполагаш с двайсет секунди за мислене след всеки насочващ въпрос.

Крива усмивчица под маската, след което мъжът сведе очи към листа, който държеше.

— Първи въпрос: медицина. Болест. За пет точки: инфекциозно заболяване, станало известно и като лаймска болест след епидемия в Олд Лайм в САЩ през 80-те години на XX век.

Мъжът пусна хронометъра с едно щракване. Себастиан го изгледа. Усети как енергията потича през тялото му. Знаеше го. Диагностицираха Сабине с тази болест една ранна есен в Кьолн, след като прекараха лятото в Швеция. Лекарят говореше с него на английски и използва тази дума, което накара Себастиан да помисли, че е нещо далеч по-сериозно, отколкото бе всъщност.

— Борелиоза! — почти изкрещя той.

Мъжът вдигна очи от страницата с изненадано и — помисли си Себастиан — недоволно изражение.

— Правилно. Пет точки. Следващ въпрос. Ботаника. Дърво. За пет точки: Косматата бреза и тази Populus tremula били първите дървета, достигнали Скандинавския полуостров след ледниковата епоха.

Щрак.

Ботаника. Себастиан нямаше представа. Нищо не разбираше от дървета. Природата никога не го беше интересувала. Тя просто съществуваше — фон през прозорците на коли и влакове. Той мълчеше и слушаше как хронометърът цъка.

— За четири точки: може да достигне 25 метра височина и има тънко право стъбло със сива кора. Не образува гори.

Себастиан стисна зъби. Нуждаеше се от тези точки, но това… Никаква представа. Бреза и дъб бяха единствените дървета, които знаеше, а и двете образуваха гори, поне доколкото му беше известно. Хвърли бърз поглед към Шелман, който го гледаше ужасено с ококорени очи. Това не му помогна. Себастиан отново насочи вниманието си към мъжа, който тъкмо спираше хронометъра.

— За три точки. Цветовете са разположени на дълги мъхнати реси. Бялата и здрава дървесина се използва за хартиена маса…

— Това няма нищо общо с интелигентността! — Себастиан повиши глас.

Мъжът го гледаше спокойно, но въпросително.

— Това е обща култура. Факти, които всеки би могъл да назубри. Нужно е научаване и добра памет, не интелигентност. И най-големият глупак на света би могъл да отговори!

— Но ти очевидно не — отвърна мъжът и върна хронометъра в нулево положение. — Две точки… както, разбира се, и за клечки за зъби. Листата са кръгли с дълга, силно сплескана дръжка.

Себастиан въздъхна. Знаеше от какво дърво се правят клечките за зъби.

— Трепетлика — каза тихо.

— Правилно. Две точки. Общо седем. Следващият. Геология. Скъпоценен камък. За пет точки. Състои се от плътно долепени микроскопични прозрачни сфери от хидратиран силициев диоксид.

Себастиан пак мълчеше. Не знаеше какво е „хидратиран силициев диоксид“. Шелман не издържа на мълчанието му. Изкрещя през плата и осъдително впери очи в Себастиан.

— Не съм аз виновен, че си тук — отвърна той напрегнато. — Опитвам се да те спася.

Щрак.

— За четири точки. Някои разновидности имат красиви багри. Австралия и Чехия са големи производители.

Себастиан имаше някакъв спомен, че опалите идват от Австралия. Дали не го беше гледал по телевизията? Мъже, които пропълзяваха като зайци в дупки насред пустинята, за да търсят точно опали? Да, именно. Беше почти сигурен.

— Опал — отговори той и усети, че затаява дъх, докато чака присъдата.

— Четири точки. Следващият. Философия. Мислител. За пет точки. Набляга върху човека като обществено същество в понятията „състрадание“ и „средния път“.

— Конфуций — отговори Себастиан веднага.

Доволен. Ако не беше тъпото дърво, щеше да води. Чаткаше ги философите. Четеше мнозина, не се водеше по нито един.

Мъжът се покашля и спря хронометъра.

— Отново пет точки. Общо шестнайсет. Последен въпрос. Архитектура. Архитектурен комплекс. За пет точки. Състои се от няколко сгради, групирани около Двора на лъвовете и Двора на миртите.

Щрак.

Звучеше му познато. Дали дори не беше ходил с Лили? Може би не. Никога не си е падал особено по туризма, тъй че би трябвало да помни малкото им пътувания заедно. Но Двора с лъвовете… Нещо проблесна в съзнанието му, мисъл, но твърде мимолетна, за да доведе до каквото и да било.

— За четири точки. Строителите я нарекли „Червената“ на цвета на камъните.

Себастиан въздъхна. Наистина беше ходил с Лили. Преди Сабине. По нейно желание, разбира се. На него не му пукаше къде са, стига да са заедно. Но сега си спомни.

— Алхамбра.

— Шестнайсет плюс четири, общо двайсет. От двайсет и пет възможни. Не е зле.

Себастиан не можеше да определи дали мъжът е разочарован, или доволен. Нито гласът, нито очите разкриваха каквото и да било. Този тип щеше да е идеален за водещ на някаква викторина по телевизията, помисли си Себастиан. Или за покерджия. Каменно изражение.

Мъжът отиде при Шелман, който гледаше ту него, ту Себастиан. Очите му показваха, че не вярва двайсетте точки да стигнат. Изглеждаше абсолютно ужасен и така се мяташе, че столът за малко да се катурне, когато мъжът приближи и се протегна към табелата около врата му. Впи очи в Себастиан и я обърна да му я покаже.

Две черни двойки.

Двадесет и две.

22.

Себастиан затвори очи и сведе глава. Не можеше да си поеме дъх. Оказа се, че е бил под по-голямо напрежение, отколкото си е мислел. Сега се чувстваше напълно изпразнен. Чуваше собствените си вдишвания, кратки, насечени, сякаш бе на път да заплаче.

Какво да стори?

Какво би могъл да стори?

Беше играл дръзко. Беше се опитал да предизвика реакция. Само че беше подценил противника и сега някой друг щеше да плати цената.

— Ти, който си толкова по-умен от мен… — усмихна се мъжът доволно.

Себастиан бавно надигна глава и го видя как се насочва към платнена чанта, оставена на пода до стената. Себастиан не я беше забелязал досега.

— Това няма нищо общо с ума… — опита Себастиан отново. — Пак си оставаш динозавър, който не схваща, че времето му е отминало.

Чувстваше, че вече би могъл да си каже всичко. И без това положението не можеше да стане по-лошо.

— Пресата е с мен. Разпространява посланието ми.

Себастиан се изсмя сухо и безрадостно:

— Поздравления. Вестниците са следващият динозавър, който ще изчезне.

Мъжът извади нещо от чантата. Себастиан не видя точно какво е, но нямаше как да е нещо хубаво, тъй като мъжът го взе и тръгна обратно към Шелман с решителна крачка.

— Прав съм и ти го знаеш — викаше Себастиан.

Мъжът сякаш дори не го чуваше. Шелман вече крещеше с цяло гърло през плата и отчаяно се мъчеше да се освободи.

— Онези хлапета са сто пъти по-умни от теб. Те са разбрали, приспособили са се, развили са се. Ти стоиш на едно място от прогимназията насам.

Мъжът не се поддаваше на провокации. Шелман направи последен опит да се измъкне, но единственият резултат беше, че този път наистина прекатури стола и падна тежко на земята.

— Не го прави — заумолява го Себастиан, когато мъжът стигна до Шелман, който сега лежеше настрани и се взираше в Себастиан с плувнали в сълзи очи.

— Моля те, недей. Не бях прав. Ще се извиня публично. Ще те подкрепя. Пред всички. Обещавам.

Мъжът го изгледа и кривата усмивчица показа, че не вярва на Себастиан и за миг. След това коленичи и допря до челото на Шелман предмета, който Себастиан прие за уред за зашеметяване на добитък; натисна го.

Шелман се разтресе от силен спазъм и после остана да лежи напълно неподвижно. Очите, които допреди миг горяха от ужас, сега угаснаха и за секунда се вторачиха право напред, преди да потънат навътре, нагоре, назад.

Мъжът се изправи, изтърси праха от коленете си и се върна при чантата до стената. Себастиан почти не го забелязваше. Не можеше да откъсне очи от трупа на Шелман. Който сякаш се размаза пред погледа му; осъзна, че е заплакал. Горещите сълзи се стичаха по бузите му.

Той мигна няколко пъти, когато чу металическото изщракване от отваряне на врата. Мъжът стоеше на прага с чантата в ръка. Гледаше към помещението, към Себастиан, към Шелман и после пак към помещението, сякаш за да е сигурен, че никога няма да забрави тази сцена. Накрая кимна доволно и излезе.

Вратата се затръшна зад гърба му.

Себастиан не помръдваше. Гледаше Шелман. Една-единствена струйка кръв се спускаше от дупката в слепоочието и образуваше червена диря през челото му.

Маскираният мъж беше стрелял.

Но Себастиан го беше убил.