Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (68)

Вратите се плъзнаха и тя излезе под големия стъклен навес на входа. Спря и няколко пъти дълбоко пое въздух. Въздухът беше толкова горещ, че не можа да я ободри кой знае колко, но тя усети как раменете й се отпуснаха. Добре. Поколеба се дали просто да не пресече улицата и да отиде да поседне в Крунубершпаркен. Да се възползва от хубавото време. Може би да си купи чаша кафе и кифличка от сладкарницата на ъгъла. Тя се засмя при тази мисъл. Кафе в парка… Беше напуснала „Риксмурд“, не беше променила характера си.

Затова се насочи към метростанцията.

Ако вярваше в тези неща, би казала, че съдбата се е намесила. Изборът й да прекрати завинаги всякакви отношения със Себастиан беше довел до това, че най-трудното й решение, това, което досега бе твърде слаба да вземе сама — да напусне „Риксмурд“ — бе взето от друг. Благодарение на случайността парченцата от пъзела се наредиха и я запратиха в посока, в която й се откриваха всякакви възможности. Тъй като беше организирана и методична, това леко я плашеше. Да не знае какво ще прави следобед, камо ли пък утре, вдругиден. Частица от нея искаше да се обърне, да изтича обратно и да продължи работа по случая.

Да го завърши. Да направи онова, в което е добра.

Да бъде добро момиче.

Друга част от нея обаче се наслаждаваше на усещането за свобода, което не помнеше да е изпитвала от много, много години. Може би никога. Винаги е била точно това — добро момиче. Време беше да спре. Сега щеше да се съсредоточи върху себе си.

Чувството, че всичко е възможно, не я напусна и когато слезе от метрото на Йердет. Стълбите бяха право срещу нея. Пет минути пеш до апартамента, след като излезеше от метростанцията.

Тя спря.

Какво всъщност я чакаше там?

Апартаментът не се беше променил, за разлика от много други неща. Тя щеше все така да се чувства като затворничка в него, в това беше сигурна. Не го искаше. Не и днес. Не когато всичко бе възможно. Тя се завъртя. Стълбите в другия край на перона водеха до „Брантингсгатан“.

„Колдок“ се намираше на „Брантингсгатан“.

Юнатан работеше в „Колдок“.

Тя се качи с ескалатора, мина през бариерите и като излезе, направи завой на сто и осемдесет градуса, качи се по стълбите вдясно от входа на метростанцията, които водеха до „Брантингсгатан“, и отиде до първата жълта сграда отляво. Номер 44. Натисна звънеца на „Колдок“ и след няколко секунди ключалката избръмча.

На третия етаж тя мина през наглед най-обикновена врата на апартамент, която някога вероятно е била точно това, но сега пред нея се разкри голяма рецепция на мястото на някогашния тесен коридор. Изглеждаше точно както го помнеше. Две черни кожени канапета в единия ъгъл и пред тях ниска стъклена масичка върху шарено килимче. Скъпи дебели списания в спретната редица в единия край на масата. В ъгъла някакво голямо зелено растение, което с помощта на решетка пълзеше по стената. На другите стени — черно-бели фотографии, сякаш до една правени в Ню Йорк.

Младо кестеняво момиче, което Ваня не познаваше, седеше зад леко извитата рецепция. Посрещна я с усмивка.

— Търся Юнатан Бек — обясни тя, когато стигна до него.

— Той очаква ли ви?

— Не. Името ми е Ваня. Ваня Литнер.

Момичето вдигна слушалката и набра кратък номер. Веднага получи отговор.

— Обаждам се от рецепцията. Имаш посетител. — То хвърли поглед към Ваня. — Ваня Литнер.

Момичето замълча, изслуша отговора и затвори с едно кратко „добре“.

— Сега ще дойде. Заповядайте, седнете. — То посочи канапетата.

Ваня се подчини. Когато се спря на едно място, най-сетне й хрумна. Наистина ли идеята беше добра? От слизането от метрото до идването тук вършеше всичко машинално. На автопилот. Денят, в който се взимаха важни решения. Сега обаче не беше толкова сигурна. На вечерята Юнатан беше пределно ясен. Но докато тя реши дали да си върви, или да остане, стана твърде късно. Юнатан дойде на рецепцията. Широка усмивка. Поне привидно се радваше да я види.

— Здравей, дошла си ми на гости?

Той дойде при нея и я прегърна, когато тя се изправи.

— Да, да не си зает?

— Не толкова, че да не мога да си поговоря с теб.

Той се завъртя и я поведе към кабинета си.

— Искаш ли кафе, или нещо друго? — предложи, докато минаваха покрай кухнята.

— Не, благодаря.

— Мислех, че работиш денонощно — продължи той и зави по коридора наляво.

Явно му бяха сменили кабинета след последното й идване.

— Четох в интернет, че сте го хванали. Онзи, Риалити убиеца.

— Да, само че… Не, сега не работя.

— Окей, насам.

Той отстъпи встрани и й направи път. Кабинетът му беше по-голям от стария. Което не означаваше кой знае какво — всеки средностатистически гардероб беше по-голям от предишния му офис. Същата гледка към отсрещната сграда. Бъркотия на бюрото и рафтовете зад него, където на почетно място тя с радост видя неистово кичозната фигурка на Мадоната с младенеца, която му беше купила от Италия. Юнатан затвори плъзгащата се врата към коридора и я покани да седне на единствения стол в кабинета с изключение на този зад бюрото. Тя вдигна купчина книжа, сложи ги на перваза на прозореца и се настани.

— Защо дойде? — попита Юнатан, след като също седна.

— Мислех над думите ти — започна тя.

— Окей…

— Че може би просто си човек, от когото се нуждая в момента. Че в действителност не искам отново да се съберем.

— Да.

Бъркаше ли, или Юнатан доби леко смутен вид? Тя отново се замисли доколко е разумно идването й тук, но вече беше късно. По-добре да каже онова, за което е дошла, а после тъй или иначе щеше да разбере дали е постъпила правилно.

— Нали помниш като ти казах, че Себастиан ми е баща и…

Тя замълча. Зарежи подробностите. Мини към съществената част. Не усложнявай нещата. Тя си пое дълбоко дъх и го погледна в очите:

— Трябва да се махна от всичко това. От всички. Може би и от полицията. От дълго време насам имам единствено семейството и работата, но вече се нуждая от нещо ново, нещо, което мога да изградя, което да е основата, фундаментът…

Ако досега изглеждаше леко смутен, сега вече беше на границата с ужасен, помисли си тя. Добре, може би попрекали. Бивша приятелка цъфва на работното ти място и се раздрънка за фундаменти, върху които ще гради. Очевидно го беше уплашила. Но пак си каза: вече беше късно да се отказва.

— Искам това да бъдеш ти — завърши тя и продължи да го гледа в очите.

Юнатан се отпусна назад на стола и въздъхна дълбоко.

— Леле!

— Нали разбираш какво се опитвам да кажа? — попита Ваня в опит да попритъпи ефекта от високопарната си реч. — Готова съм да се посветя на връзката ни. Да се посветя на теб.

Юнатан все така изглеждаше объркан. Ваня усети как стомахът й се свива. Нямаше да се получи. Той щеше да откаже. Отново. Нападението беше най-добрата защита.

— Какво, не искаш ли?

— Напротив…

— Не ми ли вярваш?

— Напротив…

— Тогава какво?

Той мълчеше. Ваня забеляза, че е седнала на ръба на стола. Напрегната. Готова за скок. Към него или към вратата.

— Сложно е — смотолеви той в крайна сметка и се наведе през бюрото към нея. — Трябва да говоря със Сусана. За втори път. А не искам да го правя. Особено ако не съм напълно сигурен.

— Този път съм сигурна — настояваше тя. — Напълно сигурна. Не мога да обещая, че ще остареем заедно. Но сега. Сега ти обещавам. Не е ли достатъчно?

Мълчание. Тя го разбираше, това беше труден въпрос, той не можеше да реши на мига, но тя все пак се надяваше да го направи. Заради нея. Краткото кимване й даде отговора преди самите думи.

— Да, достатъчно е.

Ваня усети, че е затаила дъх. Издиша и се изправи. Остана права. А сега какво? Какво да прави? Той реши вместо нея, като заобиколи бюрото и я целуна. Тя отвърна на целувката. Устните му й липсваха. Толкова меки. Беше добър в целуването. Езикът му се плъзна в устата й, той я притисна към себе си. Тя прокара пръсти през косата му и усети, че дишането й се учестява, когато той я хвана за гърдите. Тя прекъсна целувката, притисна се още по-плътно към него, отърка бузата си в неговата.

— Налага ли се да работиш? — прошепна в ухото му.

Думите развалиха магията. Тя усети как Юнатан отстъпи крачка назад. Може би осъзнал, че се натиска в офис със стъклени врати с жена, която не е настоящата му приятелка.

— По-лошо — отвърна той и тя усети ръката му на кръста си, на бедрото, преди да я пусне. — Агенцията за пощите и телекомуникациите има събитие довечера и аз трябва да го подготвя и да присъствам.

— Агенцията за пощите и телекомуникациите е по-важна от секса с мен? — възкликна тя, уж обидена.

— Налага се, за съжаление — кимна той. — Но ела с мен. Трябва да остана час, максимум час и половина. А после… Брой го за любовна игра — пошегува се той.

— Бях съблазнена, докато не го каза — усмихна се тя.

— Тогава го забрави и просто ела.

Ваня кимна и удържа порива си пак да прокара пръсти през прекрасната му коса. По-късно щеше да има време за това.

— Къде и кога?

— „Уотърфронт“, седем часа. Ела тук в шест и петнайсет и ще отидем заедно.

Той се наведе и леко я целуна.

— А сега трябва да бачкам.

Още една целувка. Кратко „до скоро“ и после тя си отиде.

С прекрасно чувство. Беше успяла. Още едно парченце от пъзела си беше дошло на мястото и тя вече виждаше картинката.

Новият живот.