Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (41)

Аксел Вебер гледаше жълто-кафявия плик на масата. Името на подателя беше написано на машина върху бяло лепящо листче.

Свен Катон.

Може и да беше просто лоша шега, но по някаква причина не му се вярваше. За всеки случай беше намерил един от чистачите и го беше помолил за чифт гумени ръкавици. Ако писмото наистина се окажеше от убиеца, който наричаше себе си Свен Катон, рано или късно щеше да се озове в ръцете на полицията и в такъв случай той поне щеше да си спести критиките, че е унищожил евентуални пръстови отпечатъци.

Формата на дебелия плик подсказваше, че съдържа някакъв твърд и ръбест предмет и за момент той се зачуди дали може да е нещо взривно или опасно. Дали да се свърже с отдела по сигурността, или да се поддаде на любопитството? Любопитството надделя, но той все пак извърна лице, когато заби ножа за хартия и внимателно започна да отваря плика. Когато приключи, го обърна с отвора надолу и остави съдържанието да се плъзне върху бюрото.

Мобилен телефон, прибран в оригиналната кутия.

Предплатена карта „Комвик“; и тя оставена в голямата пластмасова пластина.

Плик А4.

Вебер започна с плика, не беше залепен, затова просто го отвори и внимателно извади съдържанието. Най-отгоре имаше няколко хванати с телбод листове, които на пръв поглед приличаха на безброй плътно изписани въпроси.

Първият беше: „Какво означава абревиатурата НАТО?“ Под въпросника Вебер откри написано на машина писмо.

Разтвори го и започна да чете:

Уважаеми Аксел Вебер,

 

Писах по този въпрос на Вашия главен редактор Ленарт Шелман, но той предпочете да игнорира напълно моето писмо, затова сега правя нов опит.

Във Вашите публикации, както във всички други, аз съм представен като напълно луд. Като човек, който на случаен принцип избира млади псевдознаменитости и ги убива. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината, но моят мотив да предприема тези действия не е посочен никъде във Вашите репортажи.

Трябва да престанем да величаем глупостта.

Да престанем да разпалваме омразата към познанието и антиинтелектуализма.

Да престанем да насочваме към мързеливите, егоцентричните и повърхностните вниманието, което би трябвало да получават образованите, прилежните, съвестните и знаещите.

Смятам, че два фактора изиграха роля в недостигането на това послание до обществеността:

Първият е, че полицията скри информацията, която би обяснила мотивите ми и би направила деянията ми по-разбираеми.

В това писмо прилагам доказателство. Всички жертви минаха през него и трима от четирима съвсем очаквано се доказаха като негодни.

За да не си мислите, че това е шега или отчаян опит за привличане на внимание чрез деянията на друг човек, посочвам следните източници:

Коментарът, въведен в 3:16 часа под последното писание на Патрисия Андрен във Фейсбук.

Последната снимка в профила на Мирослав Петрович в Инстаграм.

Коментарът, въведен в 2:28 часа под последната статия в блога на сестрите Юхансон.

В тях е посочен резултатът от изпита, качен от личните мобилни телефони на жертвите. Данни, които, надявам се, Вашите информатори в полицията могат да потвърдят.

Втората причина посланието ми да не достигне до обществеността е, че допуснах грешка. Признавам го. Да се справяш с растящия проблем с прославянето на глупостта, като елиминираш глупавите, е като да се опиташ да убиеш глухарчетата, като отрежеш жълтия цвят. Естествено, бурените трябва да бъдат изтръгнати от корен. Да се отиде при първоизточника. Да се хване проблемът в зародиш. С Ваша помощ се надявам да успея да хвърля светлина върху това.

Трябва да си зададем въпроса дали наистина искаме да живеем в общество, в което на хора, които не са отваряли книга, които не могат да решат и най-просто уравнение и които не могат дори да схванат едно указание за употреба, вечер след вечер, седмица след седмица се позволява да вилнеят по телевизията, докато Вие и Вашите колеги се проявявате като ентусиазирани запалянковци и рекламни мегафони. А в същото време младите учени, способни да променят света, биват пренебрегвани.

Чел съм Вашите материали и Ви намирам за един от по-интелигентните журналисти във Вашия вестник, затова вярвам, че ще разберете какво очаквам да направите със съдържанието на това писмо.

С уважение,

Катон Стария

Вебер прочете писмото още един път. Беше толкова странно, толкова откачено в безброй отношения. Серийният убиец му беше пратил писмо. Само това стигаше за извънреден брой, но имаше и още. Повече. Много повече.

Как полицията скрила информацията за теста.

Как убиецът щял „да отиде при първоизточника“ и „да хване проблема в зародиш“. Какво означаваше това?

Нови жертви? Нов тип жертви? В такъв случай кой?

Инстинктът му подсказваше, че писмото е истинско. Че наистина убиецът му е писал. Но не можеше да разчита само на шестото чувство. Не и за нещо толкова сериозно.

Вебер взе документа. Прочете краткия списък в писмото и се увери, че ще може да провери данните и сам, но ще отнеме повече време. Огледа се из редакцията. Кайса Крунберг седеше през няколко бюра от него. Вебер не беше съвсем сигурен, но предполагаше, че тя е най-младата в офиса. Стана и се отправи към нея.

— Имаш Инстаграм и Фейсбук, и тъй нататък, нали? — попита я и приклекна до бюрото й.

— Да.

— Трябва ми помощ.

— Окей.

Той обясни какво иска да провери и след по-малко от две минути получи потвърждение на всичко. Всички резултати бяха публикувани на личните профили на жертвите. Според Кайса беше невъзможно да се определи дали наистина е било направено от собствените им телефони, но Вебер беше сигурен, че и тази част от писмото е вярна.

По дяволите, тази работа се разрастваше все повече.

Той благодари на Кайса за помощта и се върна на бюрото си.

Зае се да чете въпросите внимателно. Представляваха странна смесица. Въпроси за обща култура, така да се каже. Старият тип обща култура. Реки и животински видове, крале и история. Природознание и география. Знание, което едно време може би е било важно да притежаваш. Той знаеше някои отговори, други не. Питаше се къде е границата между „годен“ и „негоден“, между живота и смъртта, дали той самият би минал за достоен да живее.

Безумство.

Такъв потенциал.

Невероятна възможност, особено ако той е единственият журналист, получил писмото.

Въпросът беше как да действа. Взе останалите материали от плика. Имаше само една причина някой да му изпрати телефон с нова предплатена карта. Вебер отвори опаковката и извади телефона. Беше прост евтин модел, който едва ли струваше повече от няколко стотачки. Непохватно свали задния капак, за да постави симкартата. Намери мястото под батерията и пъхна малката пластина от приличната на кредитна карта опаковка. Включи телефона. Тръгна. Извади зарядното от кутията и понечи да го свърже, но видя, че батерията е заредена. Вгледа се за момент в телефона и тъкмо щеше да започне да търси номера, адреси, каквото и да е, когато той изпиука.

Два есемеса.

Той отвори първия на малкия дисплей. „Комвик“ приветстваше с добре дошъл новия си клиент.

Отвори втория.

Той беше по-личен.

Насочен пряко към него.

Ако мога да ви се доверя, ще получите ексклузивно интервю. Ако се обадите в полицията, ще науча.

Вебер инстинктивно се изправи, направи няколко крачки около бюрото, прокара пръсти през косата си, по брадичката. Не можеше да стои спокойно. Не можеше да се преструва на равнодушен.

Това беше нещо голямо.

Най-голямото, с което се е сблъсквал през всичките си години като криминален репортер.

Никога не беше гледал на себе си като на човек, който търси признание под формата на награди и отличия, но това можеше да стане легендарно.

Наистина трябваше да говори с шефа си, осъзна, не можеше да вземе подобно решение, но при самата мисъл, че Шелман може да се възпротиви, се разколеба.

Трима убити. Един в болница.

Да действа на своя глава би било огромен риск, но съществуваха и други рискове, за които трябваше да помисли.

Например да намесят полицията.

Вярно, не беше особено вероятно; Вебер познаваше добре шефа си — той не се боеше от пререкания. Например беше защитавал докрай и с цялото си сърце колегата на Вебер, който купи незаконно оръжие в Малмьо. А и можеше да се опре на правото на защита на информаторите. Анонимността на хората, които даваха информация на пресата, беше гарантирана. Макар и рядко да ставаше дума за информация от чак такава величина, би трябвало правилото да се спази. Тъй че Шелман едва ли щеше да предостави всичко на полицията.

Не, най-големият риск беше да не го накара да разпредели работата между няколко колеги. Пия Лундин и нейната уебтелевизия бяха приоритет на ръководството. Ексклузивните материали в интернет бяха магнит за кликове. Кликовете носеха реклами. Писаното слово често се заместваше или поне допълваше от движещи се картинки.

Той помисли, взе решение, пак седна, хвана мобилния и отговори на есемеса.

Той беше получил писмото.

Това си беше неговата сензация.

Никой нямаше да му я отнеме.

„Можете да ми имате доверие“, написа бързо.

Щеше да тръгне по следата, поне за малко, преди да каже на когото и да било.

Щеше да провери накъде води и после щеше да информира Шелман непосредствено преди публикуването.

Така трябваше да бъде. Той беше журналист. Това му беше работата.

След трийсет секунди получи отговор.

При Кралската библиотека.