Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (15)

Както обеща Били, пристигнаха два часа и четиринайсет минути, след като напуснаха Улрисехамн. Полицейското управление на Хелсингборг се помещаваше в двуетажна сива сграда, разположена в квартал, който най-точно можеше да се окачестви като „промишлен“. Паркираха колата и пристъпиха в остъклената приемна. Очаквали ги и комисар Петер Берглунд щял да ги приеме незабавно, обясни полицаят на гишето и ги помоли да го последват.

Бързо ги въведоха в сградата, минаха по няколко безлични коридора и нагоре по стълбище, след което ги поканиха в тясна и студена стая. Помещението спешно се нуждаеше от освежаване, точно като мъжа, който ги посрещна. Лицето на Петер Берглунд имаше същия бледосив нюанс като стените. Петно от кафе върху измачканата риза, както и на разнебитената дървена маса; освен това при ръкостискането Ваня долови лек кисел мирис като от вчерашен алкохол. Берглунд изглеждаше значително по-възрастен от петдесет и пет — възрастта, посочена в личното му досие. Вероятно черният му дроб не беше в ред, предположи Ваня.

— Добре ли пътувахте? — попита той със силен сконски акцент и очевидно никак не се вълнуваше от отговора.

— Да, благодаря — отвърна тя кратко и седна.

Били се настани до нея и извади лаптопа, за да си води бележки. Както винаги, Ваня щеше да води разговора.

— Трябва ни пълна информация за случая с Патрисия Андрен. Имаме идентично убийство в Улрисехамн, което…

— Да, да, чух — прекъсна я Берглунд. — Само че нашият случай е почти разрешен. Имаме заподозрян.

Ваня се вторачи смаяно в мъжа, който в момента се опитваше да подчертае отегчението си, като плъзна очи през прозореца към паркинга, облегна се назад на стола и скръсти ръце върху доста обемистия си корем.

— Заподозреният арестуван ли е? — попита Ваня.

— Да, има достатъчно доказателства.

— Как тогава е извършил убийство в Улрисехамн в четвъртък?

— Няма как.

— Всичко сочи към един и същи извършител. — Ваня усети, че започва сериозно да се ядосва на отношението на Берглунд. — Изобщо говорихте ли с Улрисехамн?

— Не, аз си гледам моя случай. Това ми е работата — отвърна Берглунд кратко и ясно. — За това ми се плаща.

Ваня искрено съжаляваше, че Урсула не дойде.

— За приятеля Стефан Андершон ли става дума? — намеси се Били и затвори лаптопа; явно нямаше да има какво да си записва от разговора с този човек.

— Бивш годеник, за да бъдем по-коректни. — Берглунд кимна самоуверено към Били. — Добре е да си коректен, ако ще ставаш полицай. Нали?

Били и Ваня се спогледаха. Тя не вярваше на ушите си. Нима този глупак ги критикуваше?

— За Стефан Андершон ли става дума? — повтори Били остро.

Вече беше не по-малко раздразнен от Ваня.

— Именно. По-рано я е тормозил и заплашил да я убие. Наричал я какво ли не — от курва до идиотка. Няколко свидетели го потвърждават. Няма алиби. — Той се наведе към тях, за да подчертае убедеността си. — Като се има предвид какво говореше тя за него по телевизията, човек почти може да го разбере. Гадна кучка, мен ако питате. — Сконският на Берглунд звънтеше, той пак се облегна и столът изскърца под тежестта и егото му. — Тъй че държим всичко под контрол. Честно казано, не ми е ясно с какво могат да допринесат столичани.

— Може би с малко професионална полицейска работа?

Ваня се наведе към него. Прикипя й. Знаеше, че се случва да се натъкнат на съпротива и некомпетентност, но досега не я бяха срещали чак в такава степен. Но щом той искаше да играят грубо, и тя го умееше. Беше се учила от най-добрите.

— Докладът, който получихме от вас, е най-некадърният, който съм виждала. Освен това годеникът не може да е извършил убийство в Улрисехамн. — Тя изгледа Берглунд гневно. — Но може би и на това имате отговор?

Берглунд се вторачи враждебно в нея и сви рамене:

— Не е бил той.

Били гледаше Ваня. Обикновено беше по-кротък, но сега и на него му падна пердето.

— Може би не знаете как работи „Риксмурд“ — процеди той и всяка дума се забиваше като куршум. — Когато дойдем, ви взимаме случая. Можем да работим с вас, можем и да ви разкараме. От вас зависи.

Берглунд не отговори. Скръсти ръце на гърдите си с жест, който показваше, че явно е избрал втория вариант. С известно усилие впи предизвикателно очи в Били, който внезапно осъзна, че мирисът на алкохол — той също го беше усетил — може и да не е от вчера.

— Не е вярно. — На Ваня й стигаше толкова. — Не зависи от вас. Махайте се.

— Не съм ви канил. Случаят си е мой. Каквото и да твърдите!

С тези думи Берглунд се надигна с известно усилие и разярено излезе от стаята. Затръшна вратата зад гърба си.

Ваня и Били се спогледаха.

— Още беше пиян, нали? — продума Били.

Ваня кимна и изведнъж усети, че ще избухне в смях.

— Това трябва да е рекорд за най-ужасно предаване на случай — добави той.

— Световен рекорд — усмихна се Ваня.

 

 

Двайсет минути по-късно двамата седяха в кабинета на началника на управлението и слушаха притеснените му обяснения.

Петер Берглунд не се чувствал добре.

Жена му го напуснала.

Децата му не се обаждали.

Бил съгласен да дойде и да се извини.

Началникът беше нервен слаб мъж, който не излъчваше какъвто и да било авторитет. Изглеждаше по-притеснен от това, че Били и Ваня може да му се накарат, отколкото че един от служителите му е алкохолик и тотално е объркал разследване на убийство.

— А като не се чувства добре, защо му възлагате да разследва убийство?

Въпросът сякаш причини физическа болка на началника. Той се сви и взе да се поти.

— Може би съм сбъркал, но нямах представа, че…

— Че пие? — сряза го Ваня.

Нямаше да го остави да се измъкне. Беше станала твърде рано и беше пътувала твърде дълго, за да стои и да слуша подобни глупости.

— На нас ни стигнаха две минути, за да разберем. Ако питам момчето в приемната и чистачките, се хващам на бас, че и те ще знаят.

Началникът засрамено сведе очи.

— Не е толкова просто. Обсъдих ситуацията със синдиката. Той членува там, а доказателствата… — Началникът преглътна и леко се нагласи на стола. — Не е толкова лесно да го преместим.

— Горкичкият! — отвърна Ваня ледено. — Няма да оставим нещата така.

— Наистина ли е необходимо? — възкликна мъжът и сякаш получи тежък астматичен пристъп. — Ще ви осигурим цялото съдействие, което пожелаете. Допуснахме грешка, съгласен съм, но в това управление има много трудни характери.

— Затова има началник — отбеляза Ваня.

— Ще се наложи да започнем отначало цялото разследване — обади се Били, по-сдържан, но не по-малко гневен. — Ще трябва да видим всеки един разпит. Всеки един доклад. Всичко. Разбирате ли колко много време ни загубихте?

Началникът кимна безсилно.

— Разбирам. Ще събера всички материали. — Той се протегна към телефона и вдигна слушалката. — Ще видя дали Берглунд не може да помогне.

Ваня не повярва на ушите си. Наведе се към него и впи очи в неговите:

— Не. Ще отстраните Берглунд и сам ще се погрижите да получим всички материали. Веднага. Не искаме повече да виждаме онзи тъпанар. Никога.

Началникът върна слушалката на място, като ръката му трепереше от притеснение.

— Разбира се, разбира се. Какви ги говоря?

 

 

След чаша кафе материалите пристигнаха в бледосивата стая на горния етаж. Бяха в пълен безпорядък в един кашон. Най-отгоре Били намери доклада от аутопсията в съдебна медицина в Лунд, написан от главния лекар там, Фрида Хансон, която Били познаваше като старателна и компетентна. Той зачете на глас на Ваня. Съсредоточаваше се върху най-същественото.

— Вероятно е била мъртва от дванайсет-шестнайсет часа, когато са я открили на сутринта. Причината за смъртта е удар в челото.

— Куршум?

Били поклати глава.

— Не. Няма нито остатъци от барут, нито изходна рана, нито куршум в черепа. — Той вдигна очи от страницата. — Според нея убиецът е използвал уред за зашеметяване на добитък. Нараняванията и диаметърът на входната рана сочат към това.

— Какъв е този уред?

— Използват го да приспиват коне и крави, преди да ги заколят. Изстрелва се стоманено бутало с помощта на сгъстен въздух или барут. — Той илюстрира звука с уста. — Буф! Право в челната кост!

Ваня леко изкриви лице, като си представи ужасната сцена.

— Ясни следи от белезници — продължи Били. — Патрисия изглежда се е борила да се освободи. Синини и охлузвания по китките. О, това е интересно… — Той вдигна очи към Ваня, която ровеше из кашона. — Имала остатъци от бензодиазепин в стомаха.

— Дрогирана.

— Не знам максималните стойности, но това е голяма доза. Би могла, ако не да я приспи, то поне да я направи послушна. Урсула сигурно ще знае.

Ваня извади найлонов джоб от дъното на кашона — беше посочена дата, но не и номер. Съдържаше теста от гърба на Патрисия. Ваня го показа на Били.

— Виж как се търкалят доказателствата. Пълна катастрофа. Трябва да намерим някой компетентен да ни помогне да каталогизираме всичко, иначе ще висим тук цяла вечност.

Тя остави оцапания с кръв тест на масата. Най-долу на първата страница с червен химикал пишеше „13/60“. Ваня се наведе и прочете първия въпрос на глас:

— „Какво означава абревиатурата НАТО?“

Били вдигна рамене:

— Не знам. Ти?

— North Atlantic Treaty Organization.

— За какво ми е да го знам? — попита Били и взе джоба с теста. — Слушай. Към коя част на речта спада дрън-дрън-дрън? Какво означава „пуширане“? Как се нарича корабът на Христофор Колумб? — Той обърна джоба. — Кой е станал крал на Швеция след Оскар I?

Той остави листовете на масата и се обърна към Ваня:

— Честно, за какво ми е да го знам? Мога да намеря в Гугъл всеки отговор за по-малко от десет секунди.

— За обща култура.

— Разбирам, когато е трябвало да тичаш при енциклопедията, за да научиш отговора, но сега? Сега е просто ненужно знание.

— Не съм сигурна, че всички биха се съгласили, че съществува такова нещо като ненужно знание — отвърна Ваня развеселено.

Били се беше разпалил. Тя подозираше, че просто не знае верните отговори на повечето въпроси в теста.

— Все тази — махна с ръка Били. — Така или иначе, вече не можем да се съмняваме, че извършителят е същият. Въпросите са като онези на гърба на Петрович.

Ваня кимна мълчаливо, не можеше да не се съгласи.

— Ти се обади на Торкел, аз ще се опитам да въведа малко ред в тази бъркотия. Прати му теста и доклада от аутопсията.

— Веднага. — Били взе документите и бързо излезе от стаята.

Ваня продължи да се занимава със съдържанието на кашона, вадеше материалите и подготвяше някаква първоначална подредба. Имаше доста интересни моменти.

Разпит на Рангнил Туршон от детската градина на Макс, петгодишният син на Патрисия. Тя първа се свързала с полицията. Патрисия така и не дошла да прибере детето от градина и в седем часа Рангнил го взела със себе си у дома и се обадила в полицията. На другата сутрин обявили Патрисия за издирване и изпратили патрулка до жилището й и до фризьорския салон, където работела. Никой не я бил виждал — нито съседите, нито колежките.

Когато открили тялото в училище „Толшьо“, веднага го свързали с изчезналата. Дотук поне бяха работили професионално и сериозно. Докладите на униформените бяха написани сравнително добре и човек добиваше представа за случая. Все още имаше надежда за хелсингборгската полиция. При преминаване на разследването в ръцете на Берглунд обаче всичко се объркваше. Той веднага насочваше подозренията към Стефан Андершон. Докладите ставаха спорадични и непълни. Липсваха сериозни разпити на колегите, служителите от детската градина и приятелите. Всички сили бяха впрегнати в това да накарат Стефан да признае. Той обаче беше отрекъл всичко.

Сляпата убеденост на Берглунд навеждаше Ваня на мисълта, че професията му го е срещала с Андершон и преди. Конфликт, съпротива при арест или пък нещо лично. Нямаше друго обяснение за тесногръдото съсредоточаване на Берглунд единствено върху тази следа.

Точно така. Стефан Андершон, 33-годишен, строител, в момента в болнични, стар познайник на полицията. Няколко присъди за побой и заплахи. Запознали се с Патрисия, когато тя била на деветнайсет и започнали сложна връзка, която окончателно приключила в годината преди Патрисия да се включи в „Самотна майка търси“. В ефир Патрисия разплакана разкрила как Стефан я подлагал и на физически, и на психически тормоз в продължение на няколко години. Получило се добро и завладяващо предаване, което според телевизионната драматургия поне за известно време насочило вниманието върху домашното насилие, най-вече в жълтата преса.

Довело също до саморазправа от страна на Стефан, който смятал, че Патрисия го е оклеветила и е съсипала живота му.

Осем месеца след излъчването на шоуто най-сетне взела ограничителна заповед.

Тя изглежда свършила работа и полицията била викана все по-рядко и по-рядко, а накрая сигналите престанали напълно. Патрисия успяла да се възползва от новопридобитата слава и започнала да води блог и да се появява на различни събития. Няколко пъти гостувала в токшоу и светски предавания, където продължила да говори за Стефан и за борбата да се освободи от него. Наесен щяла да започне работа като една от двете водещи в предаване за съзависимостта, също да участва в „Риалити звезди в замъка“.

Един печеливш и един губещ в днешното вманиачено по знаменитостите общество, помисли си Ваня. Напълно разбираше защо Берглунд подозира този мъж. Разпитът обаче разказваше историята на полицай, позволил подозренията му да се превърнат в убеденост без каквито и да било доказателства.

За едно обаче беше длъжна да благодари на Берглунд — беше успял да опази името на Патрисия от медиите. Това е била част от стратегията му при разпитите на Стефан. „Ако съобщя, че жертвата е Патрисия, с теб е свършено. Всички ще те съдят, независимо дали ще се стигне до процес, или не“, повторил при няколко разпита. Само дето това беше единственото, за което можеше да е благодарна на Берглунд, помисли си тя, като погледна бъркотията на масата. Че поне засега са избегнали медийната истерия. Фактът, че е изчезнала ден преди празника, след който пък щяла да излезе в отпуск, също беше помогнал. Никой още не беше забелязал отсъствието й.

Освен Макс.

Ваня дори не искаше да мисли за това.

Били се върна. Нямаше кой знае какви новини от Улрисехамн, освен че след малко започвала пресконференцията, така че вече беше само въпрос на време разследването им да попадне под светлината на прожекторите. И не, Торкел не останал доволен от връзката със знаменитостите…

Ваня и Били запретнаха ръкави. Трябваше да добият по-пълна представа за случая, отколкото материалите на масата пред тях можеха да им осигурят, затова решиха да започнат с учителката от детската градина. Щяха да се постараят да отметнат възможно най-много работа преди пресконференцията. Паметта на свидетелите се повлияваше от всичко прочетено и чуто, затова държаха да се свържат с Рангнил, преди теориите на репортерите да са я объркали.

 

 

Детска градина „Калинка“ се намираше на петнайсет минути от полицейското управление и представляваше светложълто едноетажно тяло с две крила и голям двор. Децата бяха навън, играеха в пясъчника, люлееха се и се катереха по голямата катерушка в средата на двора. Въздухът беше изпълнен с тънки весели гласчета. Били и Ваня се представиха на една двайсетинагодишна жена, на чиито крачоли бяха увиснали две момиченца, и обясниха за какво са дошли. Рангнил Туршон била на учителски съвет. Важно ли било? Да, много.

Пуснаха ги в сградата и ги поканиха в малък кабинет. След няколко минути дойде Рангнил — около трийсет и пет годишна жена с лунички и къдрава червена коса, облечена в джинси и синя блуза „Адидас“. Тя затвори вратата и седна.

— Открихте ли нещо ново? — попита със смесица от безпокойство и любопитство в гласа, след като те отново се представиха.

— Не, но искаме да ви зададем още няколко въпроса — отвърна Ваня.

— Разбира се — кимна Рангнил. — Ужасна история.

Рангнил сниши глас като всички състрадателни хора, когато им се напомни за някоя трагедия. Тя правеше добро впечатление. Ваня изпита облекчение, че Макс е бил именно при Рангнил, когато социалните са дошли да му съобщят ужасната новина.

— Как е Макс в момента? — поинтересува се.

Рангнил вдигна рамене и въздъхна леко:

— Трудно е да се каже. Все пак е петгодишен. Не разбира съвсем смъртта. Но майка му, естествено, му липсва.

— Естествено…

— За момента е настанен при приемно семейство, но социалните държат да продължи да идва тук поне за няколко часа на ден. За да не го откъсват от всичко познато. След малко ще дойде, ако искате да говорите с него.

Ваня кимна и погледна Били въпросително. Дали да говорят с Макс? Петгодишно дете. Не бяха обучени да разпитват деца.

— Благодаря, може би ще се наложи — отговори Ваня. — Да си спомняте нещо, което Макс е казал, което да ни е от помощ? — продължи тя. — Каквото и да било.

— Не. Все за това мисля, откакто… се случи… но не. Нищо.

— Можете ли да ни разкажете за деня, когато Патрисия изчезна? Нещо специално, за което да сте се сетили? — Били подхвана нова линия.

— Не, Патрисия предупреди, че ще го вземе малко по-късно от обикновено. Най-често го прибира към четири, но тогава щяла да дойде около пет, така смяташе. Само това.

— Каза ли защо?

— Не, но като го доведе сутринта, говори с Ясмин. Може би тя знае.

Ваня бързо погледна в доклада на Берглунд. Не помнеше какъвто и да било разпит на жена на име Ясмин.

— Ясмин чия? — попита тя и прелисти оскъдния материал.

— Асхари. Ако искате, да я повикам?

— Да, ако обичате.

Рангнил стана и излезе от стаята, чуха гласа й в коридора, когато повика Ясмин.

Били се облегна назад и погледна Ваня. И той мислеше за същото.

— Как смяташ? Да говорим ли с Макс? — попита.

— Не знам, може би съвсем за малко, просто да го видим. Да се запознаем, за да ни познава за друг път. Ти как мислиш? — попита тя.

— Не знам. По-добре да се чуем със социалните, да видим те какво ще кажат.

— Боже, представяш ли си да си на пет и да ти се случи такова нещо? Майка ти убита, баща ти със забрана да те приближава. Собствените ни проблеми вече не ми се виждат толкова сериозни.

В първия момент Били не отговори. В погледа му проблесна нещо трудно за изтълкуване. Гласът му прозвуча приглушено:

— Проблемите са си проблеми, с каквото и да ги сравняваме.

Ваня го изгледа с известно учудване.

— Ти пък какви проблеми имаш, нали си младоженец? Твърде много секс?

Глупава шега. Тя видя всичко друго, но не и смях в очите му. Тревожност. Определено криеше нещо.

Сега обаче не можеше да мисли за това. Рангнил отвори вратата; водеше около двайсет и пет годишно татуирано момиче с къса коса. То носеше слънчеви очила и карирана блуза над пола до коленете.

— Това е Ясмин.

Ръкуваха се и Ясмин седна.

— Първо искам да ви попитам наистина ли досега не са ви разпитали.

— Наистина. Когато е идвала полицията, имах свободен ден, а после не са ме търсили. Стори ми се малко странно.

Ваня успя да сподави въздишката, но не и мисълта. Берглунд дори не е разпитал последния човек, разговарял с Патрисия. „Малко странно“ беше твърде меко казано. Беше си престъпна небрежност.

— Хубаво, значи, че ви повикахме сега — смотолеви Ваня и се помъчи да звучи хладнокръвно.

 

 

Петнайсет минути по-късно седяха в колата и говореха с Торкел по телефона. И двамата съсредоточени, но развълнувани.

Най-после крачка напред.

Свен Катон се беше появил отново.

Според Ясмин именно с него имала уговорка Патрисия. Точно затова щяла да вземе Макс малко по-късно. Щял да й пише портрет. За вестник „Сюдсвенскан“. Разказала го гордо на Ясмин минута преди да си тръгне от детската градина и никога повече да не се върне. Ясмин беше напълно сигурна.

— Окей, значи същият подход като с Петрович — каза Торкел със сериозен глас. — Знаете ли къде са се срещнали?

Ваня поклати глава, макар че той нямаше как да я види.

— Не, отговарящите за случая тук съвсем са се оплели. Трябва да започнем кажи-речи всичко отначало. За съжаление.

— Ясно — въздъхна Торкел. — Ще звънна на Кристиансон в Малмьо да видя дали може да ви помогне. Ще трябва да действаме през главата на Хелсингборг.

— Какво става с пресконференцията? — попита Били.

— Почва след половин час. — Нямаше как да не усетят неохотата в гласа на Торкел. И двамата добре знаеха колко мрази публичната страна на работата си. — После ще се чуем.

— Успех — пожела Ваня.

Били затвори телефона и въздъхна дълбоко.

— Окей, дай да се разделим — предложи той. — Аз ще подхвана телефонните й обаждания, компютъра й, мейла, всичко. Ти можеш да се заемеш с колегите и съседите. И бившия приятел, ако ти остане време.

Ваня кимна. Очакваше Били да запали двигателя и да потеглят, но той не помръдваше, беше се облегнал назад и отпуснал глава на облегалката. Струваше й се, че му се иска да й каже нещо.

— Това ми липсваше — промълви той най-сетне. — Само ти и аз. Като в доброто старо време.

Ваня се усмихна — искрена щастлива усмивка. Тя признаваше вината си за станалото между тях, поне за повечето. Именно тя в момент на слабост нарани Били.

— Мъчно ми е, че се отчуждихме — започна.

— Вината не е само твоя — прекъсна я той.

— В началото може би — възрази тя, макар че всъщност беше съгласна.

Откакто Мю се появи, Били се беше променил. Отношенията им вече не бяха същите. Напоследък изобщо не се виждаха извън службата. Вероятно съвсем естествено, когато човек се влюби. Какво ли пък знаеше тя — винаги беше поставяла работата и колегите на първо място.

— Приятели? — предложи тя и протегна ръка към него.

— Винаги сме били приятели — отвърна той и я пое. — Просто трябва да се науча да го показвам.