Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (5)

Ваня седеше на дивана в кабинета на Торкел и чакаше.

Или тя беше подранила, или той закъсняваше.

Вероятно първото. Точността на Торкел беше пословична.

Тя осъзна, че се притеснява, но не можеше да определи защо.

Торкел вече знаеше истината за Себастиан. Тя му разказа, когато той й се обади да провери как се чувства. Той не знаеше защо е взела болнични. Сигурно е мислел, че е болна от грип или нещо такова. Изненада се, естествено, но прояви и разбиране, увери я, че може да отсъства колкото й е необходимо и че той е на разположение, ако има нужда да си поговори с някого.

И сега тя имаше нужда.

Нямаше си никого другиго, а беше осъзнала, че сама няма да се справи.

Видя през стъклената стена, че Торкел идва. Изправи се, за да събере сили. Упрекна се за инстинктивното движение. Все пак щеше да говори с Торкел. Нейният приятел и ментор. Събитията от последните месеци не бяха променили това.

Всичко щеше да е наред.

Той беше на нейна страна.

Защо тогава тя се държеше като уплашен първолак, повикан при директора?

Оставаха му няколко метра до кабинета, когато я забеляза, усмихна й се дружески и вдигна ръка за поздрав, но на Ваня й се стори, че долавя известна тревога в погледа му. Осъзна, че може би той също се притеснява преди срещата им.

Той не знаеше за какво е дошла.

Дали не се безпокоеше, че ще я загуби?

Дали наистина щеше да я загуби? Защо всъщност беше дошла?

Сама не знаеше. Беше загубила контрол. Не й беше присъщо. Точно затова се притесняваше.

— Привет, Ваня, радвам се да те видя. — Той влезе и я прегърна. — Как се чувстваш?

— Не много добре.

Ваня внезапно усети колко е приятно да й зададе този въпрос човек, който наистина се интересува от отговора. Интересува се от нея.

— Не съм съвсем на себе си.

— Разбираемо е — отвърна Торкел тихо и я хвана за раменете с изпънати ръце. — Много ти се струпа.

— Да, може да се каже…

Той се усмихна леко, стисна раменете й малко по-силно и после седна в едно от креслата за посетители. Кимна на Ваня да се настани на канапето срещу него.

— Вчера се видях за малко със Себастиан — започна Торкел, когато тя седна. — И той не се появява много-много.

— Каза ли му, че знаеш? — попита тя.

Торкел поклати глава. За какъв го имаше? Изрично го беше помолила да си мълчи. Много добре знаеше, че никога не би предал доверието й.

— Какво ще правим сега? — продължи той и се приведе напред, облегна лакти на коленете си и притисна върховете на пръстите си. — Как искаш да действаме? Ти решаваш.

Тя погледна честните му любезни очи и й се прииска да имаше по-добър отговор.

— Не знам.

— Той дори не е на щат, има договор за консултант. Мога да го скъсам още днес, ако пожелаеш.

Това я изненада. Ваня не знаеше какво да каже. Този сценарий дори не й беше хрумвал. Себастиан беше част от екипа, точно както и тя, поне така го чувстваше. А сега изведнъж й се предоставяше възможност да промени това. Да го изхвърли.

Не беше лесно.

Част от нея не искаше никога повече да го вижда. Друга част не беше толкова сигурна. Беше по-скоро объркана.

— Не знам — продума накрая.

Празният отговор, който напоследък все по-често даваше. Този, който оставяше решението в чужди ръце.

— Мога да го изритам незабавно. От теб зависи — повтори Торкел.

Тя кимна признателно, но неувереността беше не по-малка от признателността. Ако не и по-голяма.

Тя не мразеше Себастиан Бергман. Не му беше толкова гневна, колкото на Ана и Валдемар. Далеч не толкова. Не искаше да му навреди. Бяха се сближили доста, не можеше да го отрече. Донякъде дори го харесваше.

— Трябва да помисля. Не знам, струва ми се твърде просто — промълви тя.

— Понякога простото е най-добро — отвърна Торкел.

Вярно, но би било същото като да се опита да избяга от трудностите. Да ги смете под килима. Не беше такава. Не искаше да се крие от проблемите. Искаше да ги реши. Веднага. Или поне да опита, преди да се предаде.

Бавно поклати глава:

— Не го гони. Ще ти кажа, ако размисля.

Торкел кимна. Невъзможно беше да прочете по лицето му какво мисли за решението й. Той понечи да каже нещо, но в същия момент телефонът иззвъня и този път не можеше да сбърка изражението му. Раздразнение. Той стана, заобиколи бюрото и вдигна слушалката на стационарния телефон.

— Наредих да не ме безпокоят — изрече рязко.

После обаче се заслуша, придърпа бележника от бюрото и взе химикалка.

— Откъде, казваш, се обадила?

Торкел започна да записва. Ваня стана от канапето. Не знаеше кой се обажда, нито откъде, но знаеше, че имат нов случай.