Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (3)

Целият й живот беше изтъкан от лъжи. Невидими. Над трийсет години сянката бе надвисвала над нея, без тя да забележи. Но стига толкова. Сега ги виждаше до една. Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с тях.

Лъжите и предателствата.

Никой не й казваше истината.

Никой.

Нито Ана, нито Валдемар, нито Себастиан.

Мама, татко и татко.

Макар че точно сега тя отказваше да мисли за тях като за родители. „Родители“ предполагаше обич. А тя нямаше да им я даде. Сега те бяха просто хора с имена, нищо повече.

Ана. Валдемар. Себастиан.

Стъпка по стъпка животът й беше започнал да се пропуква. Полицейско разследване на финансови престъпления беше довело до ареста на Валдемар. Отначало тя беше убедена в невинността му, взе го за жертва на нещастно стечение на обстоятелствата. Все пак ставаше дума за собствения й баща. Само че той призна вината си. Светът й се разклати.

Тогава тя не знаеше, че това е само върхът на айсберга.

Истинската пропаст се разтвори под краката й, когато научи, че Валдемар не й е биологичен баща. Това разкритие едва не я довърши. Тя трескаво се мъчеше да направлява потъващия кораб на новия си живот и да научи цялата истина. Притисна Ана, но изобщо не беше подозирала на какви измами е способна майка й.

Предложи й измислен баща.

Покойник.

Поредната лъжа.

Ваня разбираше защо не й е разкрила истината за Валдемар. Разбираше и може би дори уважаваше решението й. През целия й живот той беше истинският й баща. Най-добрият баща, когото можеше да си представи. Защо да й го отнема? Защо да съсипва отношенията им без нужда?

Но сега? Когато тя научи кой е; или по-точно кой не е. Защо продължи с лъжите? Защо и сега я лиши от истината? Нямаше нито обяснение, нито оправдание, нито смисъл и единственият резултат беше вледеняване на отношенията между двете. Вечен лед, който Ваня не изпитваше емоционална необходимост да се опитва да размрази.

Не тя беше лъжкинята.

Тя беше невинна.

А после, когато всичко около нея вече се беше разклатило, ненадейно Себастиан Бергман също пристъпи от сенките.

Той беше нейният баща.

Затова се беше върнал в „Риксмурд“.

Мотивът му беше ясен като бял ден. Всичките му действия имаха една-единствена цел — да се сближи с нея, да станат приятели.

В нощта след сватбата на Били той я събуди. Тя още беше сънена, когато той заяви, че трябва да й каже нещо и не, не може да чака. Не знаеше какво точно бе очаквала, когато седна до него на неоправеното легло, но със сигурност не и това.

„Аз съм ти баща, Ваня“ — така каза той и я хвана за ръка.

Поне си беше направил труда да й разкрие истината с известна деликатност. Постара се да е възможно най-нежен. Обясни как самият той е научил и как не искал да разруши връзката й с Валдемар, как Ана му забранила, как той въпреки всичко винаги мислел единствено за нейното благополучие.

Изглеждаше искрен.

Тя беше благодарна за това. Но то не променяше нищо. Лъжата си е лъжа.

Бяха си играли с живота й.

Като в онзи филм с Джим Кери… „Шоуто на Труман“.

Всичко е било постановка и всички са били зрители, всички освен нея.

Тя, която винаги се беше гордяла, че е трезва и разумна, загуби почва под краката си. Сякаш се намираше в къща, в която всяка врата водеше до поредната задънена улица. Колкото и да се мъчеше, не можеше да открие изхода.

Излезе в болнични за две седмици. Седеше си в апартамента и се мъчеше да си върне контрола над емоциите. Не се получи, само осъзна колко самотна е всъщност.

През целия си зрял живот беше влагала енергията си в две неща — в работата и в семейството.

Да бъде добра полицайка.

Да бъде добра дъщеря.

Сега, като остана без семейство, й оставаше единствено работата.

Само че там беше мъжът, който изведнъж се оказа неин баща. Двата й свята се сблъскаха. Никъде нямаше да може да се освободи от мислите, които я преследваха. Но тя се нуждаеше точно от това.

Да изгради живот далеч от сенките.

Собствен живот. Само неин.

Само че нямаше представа как.