Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (35)

— Здравей, влизай.

Тя покани Били в апартамента и го прегърна, след като затвори вратата.

— Донесох няколко бири — подаде й той стек с шест бутилки, докато си събуваше обувките.

— Чудесно. Влизай и сядай.

Тя кимна към малкия хол и отиде в кухнята.

— Е, как е младоженският живот? — подвикна към хола, докато отваряше шкафа до абсорбатора и вадеше пакет ядки. — Не съм те виждала от сватбата насам.

— Добре, добре — отвърна той.

Тя почака, но той очевидно нямаше какво повече да каже по темата.

— Къде е Мю тази вечер? — продължи тя и изсипа ядките в синя пластмасова купичка от „Икеа“.

— На гости на родителите си. В Даларна.

Йенифер кимна. Едва ли фактът, че той прекарваше вечерта с нея и няколко бири, докато жена му я няма, означаваше нещо. Ако разбираше правилно, Мю не беше от ревнивите, а и Били никога не й даваше повод да стане. Освен онзи път… На стрелбището в полицейското управление в Кируна той я целуна, но това беше всичко. Не се случи нищо повече.

За съжаление.

Йенифер дойде от кухнята с две от неговите бири в едната ръка и купата с ядките в другата.

— Катериш ли се? — поинтересува се Били, когато тя се присъедини към него, и кимна към пикела, окачен на въже с няколко шарени карабинера на стената до телевизора.

— Преди, напоследък по-рядко, но ми харесват.

Тя остави бирите и ядките на малката кръгла масичка и седна до Били.

— Как е работата?

Били й разказа. За класните стаи, глупашките шапки, тестовете, издънката в Хелсингборг и как чакат с нетърпение да разпитат Ебба в болницата. Йенифер слушаше съсредоточено. Разбира се, беше чела за случая. Вечерните вестници отделяха минимум по шест страници всеки ден и дори сериозните сутрешни вестници и новините по телевизията се занимаваха с историята. Сега обаче тя научи повече. Научи всичко. Струваше й се, че едва ли не участва в разследването.

А това беше страхотно чувство.

Повече от всичко тя искаше да работи в „Риксмурд“.

Дотук полицейската работа се беше оказала известно разочарование. Тя беше избрала тази професия в търсене на вълнение и екшън. Обичаше приключенията. Винаги е била такава. Търсеше предизвикателствата — и физически, и психически. След полицейската академия се беше озовала в Сигтуна. И още беше там.

Много проверки за превишена скорост и употреба на алкохол, малко гонитби с убийци.

Много бумащина, малко адреналин.

Тя умееше много неща, но не и да върши рутинна работа.

На два пъти беше помагала на „Риксмурд“. Истински сложни разследвания на убийства. Първият път завърши с участието й в престрелка в изоставена казарма в Сьодертелйе; във втория случай Били я помоли като лична услуга да го придружи в Кируна да разследва изчезване. Вярно, там не се случи кой знае какво. Освен онази целувка на стрелбището.

Всички в „Риксмурд“ й допадаха, дори Себастиан Бергман, когото, знаеше, другите трудно търпят, но най-много харесваше Били.

Много харесваше Били.

Да седят заедно на канапето, да пият бира и да обсъждат издирване на сериен убиец с него не беше далеч от перфектната вечер. Когато не остана какво повече да обсъждат по случая, тя отиде в кухнята и донесе още по една бира от хладилника.

— Искаш ли да отидем някъде? — попита, когато се върна и подаде едната на Били.

— Къде например?

— Не знам. На кино. До центъра.

Тя замълча, седна, отпи от бирата и се поколеба дали намекът няма да е твърде явен.

— На стрелбището — добави в крайна сметка.

— Не, аз… — Били поклати глава. С нищо не показа да е схванал загатването за Кируна. — Не — повтори само и леко разсеяно зачопли с нокът етикета на бутилката.

Йенифер го гледаше. Още при влизането й се беше сторил променен, но реши, че си въобразява, отдавна не се бяха виждали. Може би беше под стрес в службата. Може би се беше скарал с Мю. Може би беше нещо съвсем тривиално. Но сега пак я споходи това усещане. Този път беше сигурна. Нещо определено беше различно. Той не беше на себе си.

— Случило ли се е нещо?

Той не отговори веднага. Погледна я. Нито следа от обичайния дружески открит поглед, който тя познаваше. Беше съвсем друг. Бдителен. Сякаш я преценяваше. Мъчеше се да реши дали може да й се довери, или не.

— Какво? — промълви тя.

Беше неуверена и смутена от дългото мълчание. Забеляза как той задиша по-тежко, как прехапа устна, когато извърна поглед от лицето й и сведе очи към коленете си. Продължаваше да дърпа етикета. Накрая си пое дълбоко дъх и пак се обърна към нея:

— Трябва да ти кажа нещо.

 

 

След това тя занемя.

Тя не знаеше какво точно бе очаквала, когато той заяви, че трябва да й каже нещо, но със сигурност не и това. Хинде и Седерквист, насладата, която му донесло, как всичко друго сякаш избледняло, котките, сватбата.

Импулсът, който растял, докато не се превърнел в единственото, за което можел да мисли.

Хаосът.

Самоомразата.

Тя осъзна, че от нея се очаква да наруши мълчанието. Леко се покашля.

— Просто някакви си котки — промърмори и видя, че не тази реакция е очаквал.

Какво да каже? Едва схващаше чутото, а същевременно, колкото и да е странно, можеше да го разбере. Не самото убиване, но импулса, гонитбата — в това можеше да разпознае и себе си.

Колко дребни кражби беше извършвала като тийнейджърка? Не защото се нуждаеше от тези вещи, а заради вълнението. Вмъкваше се в затворени за нощта плувни басейни. Подскачаше по плаващи ледени късове. Какво друго беше скалното катерене, приключенският туризъм, планинското колоездене, делтапланеризмът и гмуркането, ако не опит за един кратък миг да се почувства жива. Да направи реалността малко по-нереална.

Ярка. Вълнуваща. Интересна.

Но защо й го беше разказал?

Насред цялото учудване и объркване тя осъзна, че изпитва и известно щастие и гордост. Това бе нещо, което той не беше споделил с никого другиго, дори с Мю. Само с нея. Това означаваше, че я има за толкова близка, че е готов да й разкрие тайните си. Дали означаваше нещо повече?

— Въпросът не е в котките — въздъхна той и тя сякаш долови известно разочарование в гласа му. — А че… изобщо го правя… Го правех — поправи се бързо.

— Ясно ми е, но… Познато ми е. Този копнеж по мига, който те кара да се чувстваш истински жив.

— Ама това не е като някакъв тъп скок с бънджи. Това е извратено.

— Да, но…

Тя се спря.

Наистина беше извратено. Странно беше да си представи Били да върши подобно нещо. Но ако можеше да погледне отвъд самото деяние. Както той каза, въпросът не беше в самите котки. Трябваше да се мисли за импулса. Какво искаше да постигне той…

— Кажи ми — подкани я Били в тишината. — Кажи за какво мислиш.

— Не знам… — започна тя и реши все пак да изложи теорията си. И без това вечерта трудно можеше да стане по-странна. — Може би изживяването на фантазията е по-важно от резултата, така да се каже.

— Тоест?

— Каза, че си бил… де да знам… възбуден на стрелбището в Кируна, но там никой не умря. Представил си си как стреляш по някого. Било е фантазия. Наужким.

— Да…

— Да речем, че не става дума за убиването, а за властта. Усещането за контрол, надмощие, свързано с физическа наслада. Не е чак толкова извратено, може да се превъзмогне.

— Нищо не схващам.

Били наистина изглеждаше объркан. Тя пак се поколеба. Наистина, беше пробвала един-два пъти, но далеч не беше експерт. Може би нагазваше в твърде дълбоки води, но вече започна и нямаше връщане назад.

— БДСМ… Сещаш се, контрол… връзване.

Били сведе очи към бутилката, която вече беше останала без етикет, сякаш внезапно силно притеснен от обрата, който беше взел разговорът.

— Не мисля, че е в стила на Мю — смотолеви.

Тя пак се колеба. Но майната му. Той й се беше доверил. Нямаше никаква причина да крие чувствата си.

Да става каквото ще. Тя сложи ръка на бедрото му:

— Ами тогава не го прави с Мю.