Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (33)

Слава богу, когато той се прибра, апартаментът беше пуст.

Доволен, че най-после няма да му се налага да говори с никого, той си събу обувките, окачи якето, отиде право в кухнята, взе бира от хладилника и се отпусна на канапето.

Денят беше дълъг.

Трудно беше за вярване, че двамата с Ваня бяха тръгнали от Хелсингборг едва тази сутрин. Толкова неща се бяха случили оттогава.

За жалост нищо, което да ги приближи до убиеца.

Мъжът, открил Ебба, не можа да им помогне. Доникъде не стигнаха с кемпера. Нито марка, нито модел, нито специфични подробности, които да разкрият нещо. Не беше ясно и от коя държава са регистрационните номера. Били му беше показал различни табели и за момента Полша, Германия и Испания оглавяваха списъка на евентуалните възможности, но не беше изключено и да са от Дания. Или Румъния. Или от космоса. Мъжът с анцуга нямаше представа.

Затова засега имаха единствено регистрирана в чужбина кола.

Нито една охранителна камера на околните пътища; не беше необходимо и да минеш покрай някоя станция за плащане на тол такса, за да стигнеш от училището в Русершберг до хамбара в Тебю, но Били все пак възнамеряваше да се обади в Пътна администрация и да поиска записите от всички крайпътни станции. Все пак едва ли в района на Стокхолм в края на юни се движеха много кемпери.

Той извади телефона си. Проучванията показваха, че предимно младите хора са склонни да поглеждат телефоните и таблетите си по над сто пъти на ден и той усещаше, че въпреки своите трийсет и три години в това отношение несъмнено спада към групата „млади хора“. Нямаше никакви пропуснати обаждания и съобщения.

Мю му звънна, докато работеха при хамбара. Той се срамуваше леко от това колко добре се почувства, като й каза, че е на работа и не може да говори. За да наблегне на важността на работата, й разказа за Ебба и обясни, че ще отнеме много време — имал безброй места за оглед, свидетели, които да изслуша, затова по-добре да се чуят утре.

Тя го разбирала напълно.

Обичам те. Целувки и чао.

Далеч по-трудно се оказа да се отърве от Себастиан.

Докато вървяха към автомобилите, той се присъедини към Били — уж искал новини. Били нямаше желание. Беше късно, чувстваше се уморен, имаше още работа за вършене, но Себастиан настоя. Разбраха се Били да го закара до тях. Да поприказват в колата. Почти половин час. Би трябвало да стигне. Себастиан прие.

— Всичко е под контрол — отговори Били на въпроса на Себастиан как е минало в Хелсингборг и дали вече е намерил с кого да поговори.

Реакцията на Себастиан беше поглед, който ясно показваше, че не му вярва ни най-малко.

— Вярно е — подчерта Били. — Нали разбираш, това е като да направиш някоя глупост, без много да му мислиш, правиш я и после някой те хваща, и чак тогава схващаш колко е било глупаво.

— „Глупост“ казваш?

Нямаше нужда Себастиан да казва нищо повече. Били разбра, че за него извършеното в сватбената нощ е нещо далеч по-сериозно от „глупост“.

— Схващаш какво искам да кажа — сви рамене той. — Вече мога… де да знам, да го видя отстрани, да видя колко е откачено.

— Това не е достатъчно.

— За мен е. Няма да се повтори.

— Не е толкова просто — настоя Себастиан с онзи тон, който трябваше да покаже, че той е прав, а всички останали грешат, и който нервираше Били безкрайно. — Не е като да те глобят за превишена скорост и след това да започнеш да караш по-бавно — продължи той. — Това, че са те хванали, не премахва желанието. Нуждаеш се от помощ.

— Ти пък какво знаеш? Ти какво разбираш от премахване на желанията? — Били повиши глас, писна му непрекъснато да трябва да се оправдава. — Спиш маниакално с всичко, което мърда.

— Има разлика. Това е пристрастеност.

— И каква е разликата?

— С пристрастеността можеш да се справиш, стига да си достатъчно мотивиран. Решаваш да спреш. Сам или с чужда помощ. — Той завъртя глава към Били, който държеше волана, впил поглед в оживения път Е18 към града; цялото му тяло излъчваше нежелание да води този разговор. — Ти имаш психическо разстройство. Пречупен си. Просто да осъзнаеш на разумно ниво, че стореното от теб е нередно, не е достатъчно, за да промениш поведението си.

— Като е толкова просто, ти защо не се справяш с пристрастеността си? — прекъсна го Били в опит да насочи разговора повече към Себастиан и по-малко към него самия.

— Не съм достатъчно мотивиран.

Което си беше вярно и нямаше нужда от повече обяснения. Той нямаше намерение да разказва за черната дупка, която Лили и Сабине бяха оставили у него, и какво правеше, за да й попречи да го погълне изцяло.

— Аз пък съм мотивиран. Държа всичко под контрол. Няма да се повтори — заяви Били.

— Като го повтаряш, не става по-вярно — възрази Себастиан кротко и по този начин успя да го ядоса още повече.

Били надигна бирата.

Какво се беше случило?

Какво, по дяволите, се беше случило?

Самият факт, че се налагаше да води подобен разговор със Себастиан Бергман, беше абсурден. Как позволи да се озове в такава ситуация?

Той не беше такъв.

Беше полицай. Добър полицай. В Националния отдел за разследване на убийства — отдел, за който повече полицаи само можеха да мечтаят, с колеги, които го харесваха и ценяха високо.

Беше младоженец и обичаше жена си. Тя беше най-хубавото нещо в живота му, а той умишлено я държеше на разстояние. Рано или късно Мю щеше да се усети. Да попита какво се е случило, защо я отбягва, защо не говори с нея. А когато тя научеше истината, той щеше да я изгуби, в това беше сигурен.

Не можеше да го позволи.

Той беше момчето, което слушаше хип-хоп, гледаше блокбастъри и предпочиташе комиксите пред книгите. Беше семпъл. Добряк. Беше човекът, на когото се обаждаш да ти помогне с пренасянето на покъщнината, с когото купонясваш на Мидсомар, с когото излизаш за по бира, за когото мислиш, когато търсиш баща за неродените си деца.

Това беше той.

Добър човек.

Не ненормалник, който избива котки.

Не, не беше излъгал Себастиан. Държеше всичко под контрол. Поне засега. В Хелсингборг дори не му беше хрумнало да направи нещо подобно. Мислите му почти непрекъснато се въртяха около миналото, не върху онова, което би могло да се случи в бъдеще. Срамът, нечистата съвест, страхът да не изгуби Мю, да не изгуби всичко.

Най-лошото беше, че дълбоко в себе си го знаеше — Себастиан беше прав. Той знаеше, че нещо не е наред. Винаги го бе знаел. Добре съзнаваше, че е прекрачил всякакви граници, но това не го беше спряло.

Приливът на сила, властта, емоцията.

Беше ненадминато.

В конкретния момент го изпълваше, след това го плашеше. Как попадаше изцяло във властта му.

Как беше възможно този, който искаше да бъде, и този, в когото се беше превърнал, да бъдат две толкова различни личности? Не разбираше. И това го раздираше отвътре.

Пак вдигна телефона.

Може би все пак нямаше да прекара вечерта сам.