Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (79)

76.

Шоу се гърчи петнайсет минути върху твърдия асфалт, за да измъкне с крака ключовете изпод шевролета. Времетраенето на мъчението се удължи, защото трябваше да отговаря на въпросите на едно десетгодишно момче.

— Какво правите, господине? Смешно е.

— Сърби ме гърбът.

— Не.

Шоу най-после освободи ръцете си и след още пет минути намери глока и колта. Ядоса се, че Гризача ги е хвърлил в кофа за боклук, която съдържа лепкав сироп. Наложи се да разглоби двете оръжия и да употреби огромни дози почистващ препарат, за да премахне сладката течност с аромат на вишни.

Върна се в кемпера и си предписа бира „Сапоро“, за да притъпи болката от разтегнатите мускули на бедрата и врата си. След това прехвърли контактите, снимките и видеозаписите от айфона на лаптопа си, провери ги за вируси, сложи мобилния си телефон в найлонов плик и го строши с чук. Изпрати съобщение с новия си номер на майка си, на сестра си и на Теди и Велма.

След това набра номера на Мак във Вашингтон.

— Ало? — каза чувственият глас на жената.

— Ще се обаждам от телефони с предплатени карти, докато си взема нов айфон.

— Добре.

Шарлот Макензи беше висока метър и осемдесет, с блед тен на лицето, дълга кестенява коса и изящно изваяни вежди. Денем носеше стилен, но тъмен костюм, скроен така, че да скрива оръжието й, ако беше въоръжена, и ниски обувки, но не защото беше висока, а защото работата й изискваше от време на време да бяга, при това бързо. Шоу нямаше представа как е облечена в момента. Предполагаше, че тя е в леглото. Може би беше с боксерки и тениска. Или дизайнерска копринена нощница.

Шоу обожаваше начина, по който Макензи разплакваше лобистите, закриляше информаторите и откриваше факти и цифри, които за всички други бяха невидими като хладен пролетен въздух.

Шоу беше чувал, че познатите им се чудят как така двамата не са двойка. И той се питаше понякога, макар да знаеше, че както до неговото сърце, така и до сърцето на Мак се достига само с едно изключително сложно и трудно катерене, като да изкачиш опасния маршрут „Даун Уол“ на Ел Капитан в „Йосемити“.

— Трябват ми някои неща — каза той.

— Готово.

— Изпращам ти снимка. Искам лицево разпознаване. Вероятна калифорнийска връзка, но не съм сигурен. — От лаптопа си й изпрати прикрепен файл със скрийншот на Гризача от видеозаписа, който беше направил по време на случката с коктейла „Молотов“.

— Получих я. Изпращам. — Мак щеше да изпрати снимката на софтуер за лицево разпознаване за четвърт милион долара, качен на суперкомпютър. — Изчакай една-две минути.

Последва пауза, през която се чуваше само тракане по клавиатура. Мак отправяше и приемаше телефонни обаждания със слушалки на главата и микрофон, за да може да плете. И шиеше покривки за легла от декоративни кръпки. За всеки друг това би било в пълно противоречие с другите й любими занимания — гмуркане с акваланги към потънали кораби и екстремно спускане със ски по стръмни склонове. Но за Мак всички тези хобита бяха елегантно съвместими.

— И още нещо. Искам всичко, което можеш да намериш за Бракстън. Вероятно фамилно име. Жена на петдесет-шейсет години. Може би тя стои зад смъртта на баща ми.

Единственият отговор беше:

— Б-Р-А-К-С-Т-Ъ-Н?

В годините, през които Шоу работеше с нея, Мак никога не беше показала изненада за нещо, за което я беше помолил.

— Това е. — Той се замисли за писмото, което Юджийн Йънг беше написал на баща му:

Бракстън не умря!

— Може да е било опит за покушение срещу нея преди петнайсет години.

Това породи обезпокоителната мисъл, че и баща му е участвал в заговор за убийство.

— Нещо друго?

Шоу си помисли дали да не поиска адреса на някоя си Мади Пул, грайндър, която живее някъде във или около Лос Анджелис.

— Не. Това е всичко.

Тракане по клавиатура и щракане с компютърна мишка.

— Излезе на лицевото разпознаване.

— Казвай.

— Ебит Друн. — Мак произнесе името буква по буква.

— Провери го.

— Изпращам ти снимка.

Шоу се вгледа в изображението на екрана. Двайсет и няколко годишен вариант на Гризача.

— Той е.

Друн?

— Историята му?

— Почти няма присъствие в интернет — отговори Мак, — но има достатъчно фрагменти, които ми казват, че той — или по-вероятно някой компютърен специалист по сигурността — редовно заличава самоличността му от мрежата. Пропуснал е обаче една снимка, която намерих в стара статия в списание за ветеринарни лекари. Беше формат „джейпег“ на страницата, недигитализирана, затова някой бот би я подминал. Прекарал е детството си в северната част на Средния запад. Бил е военен — в Армейски рейнджъри — и после уволнен. С почести. Изчезва от публичните регистри. Изпратих снимката и данните на един човек. Той ще продължи да търси.

По-усъвършенствано търсене за лицево разпознаване, което се основаваше на сто и двайсет лицеви точки, два пъти повече от обичайното. Онзи „човек“ вероятно беше агент от сигурността.

— А сега — каза Мак. — Вторият въпрос. Бракстън, жена. Нищо. Нямаше много, откъдето да започна. Мога да продължа да търся. Ще ми трябват още хора.

— Направи го. Изтегли колкото пари ти трябват от бизнес сметката.

— Добре.

Те прекъснаха разговора.

Колтър Шоу се изтегна на пейката и изпи още една глътка бира.

За какво става въпрос?

От купчината стари сметки, в която държеше важни документи, той извади писмото, което професор Юджийн Йънг беше изпратил на баща му.

Аш,

Опасявам се, че трябва да ти кажа, че Бракстън не умря! Може би идва на север. Бъди ВНИМАТЕЛЕН. Обясних на всички, че в плика е ключът за мястото, където си скрил всичко.

Сложих го в 22-Р, третия етаж.

Ще успеем, Аш. Бог да ни благослови.

Юджийн

Двама професори от Калифорнийския университет, Бъркли, баща му и Юджийн Йънг, явно бяха замесени в нещо важно, заедно с „всички“, които и да бяха те. Хората на Гризача искаха Аштън жив, а хората на Бракстън — и вероятно другите — го искаха мъртъв. Но само след като намерят плика.

Купчината листове беше ключът за нещо, което баща му беше скрил някъде. Шоу се върна към тетрадката си и прелисти страниците, които беше изписал в салвадорския ресторант. Записките бяха малко. Той намери само номерата на страниците, чиито ъгълчета бяха прегънати.

37, 63, 118 и 255.

Шоу не си беше направил труда да опише накратко съдържанието им и се опита да си ги припомни: статия от „Таймс“, едно от несвързаните есета на баща му… и карта?

Той се втренчи в цифрите и се опита да си спомни.

И след това го осени прозрение. В числата имаше нещо познато. Но какво?

Колтър Шоу изведнъж се надигна. Възможно ли беше?

37, 63, 118 и 255…

Той стана и намери картата на „Дворът“, която беше разглеждала Ладона Стандиш и на която Шоу беше начертал маршрута на катеренето, което беше планирал, когато отидеше да види майка си.

Координатите 37.63 Север и 118.255 Запад бяха точно в средата на „Дворът“.

Те всъщност отбелязваха част от пещерите и гората в Еко Ридж.

Човекът, който рядко се усмихваше, се усмихна.

Баща му беше скрил нещо там, очевидно нещо важно, за което си струваше да умре. И беше оставил плика като ключ за местонахождението. Пещерите на Еко Ридж.

Мечки в големите, змии в малките…

Координатите не сочеха точно определено място и без другите градуси, очертаваха район, голям горе-долу колкото квартал в предградията. Дори ако Гризача и екипът му бяха стигнали до заключението какво означават координатите — което беше малко вероятно — те никога нямаше да намерят онова, което беше скрил Аштън. Шоу обаче можеше да го намери. Той познаваше навиците и пътеките на баща си. И знаеше колко е умен.

Шоу направи снимка на координатите с телефона си с предплатена карта, закодира изображението и изпрати по едно копие на Мак и приятеля й, бившият агент на ФБР Том Пепър, като им написа да го пазят на сигурно място.

След това откъсна листа от тетрадката си и го накисна в умивалника, докато се превърна в каша.

Какво си скрил, Аштън? За какво става въпрос?

Шоу сложи револвера в джоба на сакото си, отвори още една бира, взе пакетче фъстъци и излезе навън. Не беше в настроение да разговаря със съседи, любопитни за скорошното произшествие в стила Престрелката в Окей Корал^[1] пред кемпера му. Занесе сгъваем стол зад кемпера и седна.

Столът беше любимият му, на хубави ивици в кафяво и жълто, и много удобен. Това място в къмпинга за каравани предлагаше приятна гледка: поклащащи се треви и поток, който лъкатушеше по пътя си към никога незаспиващата Силициева долина. Шоу събу обувките си. Тревата беше мека, ромоленето на водата — съблазнително — и въздухът беше наситен с ухание на евкалипти. Ако някакъв луд човек с лице на плъх и внушителен италиански пистолет не беше току-що заплашил живота и крайника му, Шоу можеше да прекара нощта тук в спалния си чувал. Да пречисти по този начин сетивата си от здрач до зори в гората. Или да кара с пълна скорост кросовия си мотоциклет. Или да се катери по гола скала, висока сто и петдесет метра. Това вероятно бяха безумни действия, но за Колтър Шоу от време на време бяха необходимост.

След половин бира и тринайсет фъстъка телефонът му иззвъня.

— Теди. Какво правиш в този късен час? — попита Шоу.

— Велма не може да заспи. Алго забеляза нещо, което може да те заинтересува.

— Здравей, Колтър.

— Мълинър ще започне да изпраща чековете следващия месец — уведоми я Шоу.

— Чекове? — попита Велма. — Множествено число ли чух? Пак ли на вноски?

— Той ще изплати всичко.

— Съобщиха за теб по новините тук — каза Теди. — Спасил си бременна жена. И си хванал Геймъра. Не обичаш ли, когато медиите измислят такива имена?

Шоу не му каза, че прякорът не е измислен от говорител по новините, а от една дребничка полицейска детективка, чието фамилно име произлиза от пилигрим, при това известен.

— Е, какво имате за мен? — попита Шоу. Сега, след като знаеше, че документите на баща му са димна завеса, нямаше причина да остава в Района на залива на Сан Франциско.

— Склонен ли си да отидеш в щата Вашингтон? — попита Теди.

— Може би.

— Престъпление от омраза — поясни Велма. — Две хлапета се развилнели и нарисували свастики на една синагога и две църкви за чернокожи. Запалили едната църква. Икономът и свещеникът избягали навън и били простреляни. Свещеникът ще се оправи, но икономът е в интензивното отделение. Може да не дойде в съзнание. Момчетата офейкали с камионетка и оттогава никой не ги е виждал.

— Кой предлага наградата?

— Ето това е интересното, Колтър. Може да избираш между две награди. Едната е петдесет хиляди долара — от полицията и градската управа. Другата е за деветстотин.

— Предполагам, че не е деветстотин хиляди.

— Голям образ си, Колт — рече Велма.

Шоу изпи още една глътка бира.

— Деветстотин долара. Толкова е събрало семейството на едно от момчетата.

— Те са сигурни, че той не го е направил. Целият град мисли другояче, но майка му, баща му и сестра му са убедени, че той е бил отвлечен или принуден да кара превозното средство за бягство. Искат някой да го намери преди полицията или някой тип с пистолет.

— Долавям, че има и още нещо — каза Шоу.

— Чухме, че Далтън Кроу се стреми към наградата — онази с петдесетте бона, разбира се.

Кроу беше намръщен, сприхав мъж на четирийсет и няколко години. Беше израснал в Мисури и след известен период в армията беше започнал охранителен бизнес на Източното крайбрежие. След това беше установил, че не го сдържа на едно място, и бе затворил бизнеса. Сега работеше като консултант по сигурността на свободна практика и наемник. И от време на време, и той търсеше награди. Шоу знаеше това за него, защото двамата бяха разговаряли няколко пъти през годините. Пътищата им се бяха кръстосвали по други начини и Кроу беше виновен за белега на крака на Шоу.

Философиите им за професията се различаваха значително. Кроу рядко търсеше изчезнали хора. Издирваше само престъпници и бегълци. Ако застреляш беглец, използвайки законно притежавано оръжие и при самоотбрана, пак получаваш наградата. Това беше предпочитаният от него бизнес модел.

— Къде е мястото?

— Гиг Харбър, градче близо до Такома. Ще ти изпратя подробностите, ако искаш.

— Направи го. — Шоу добави, че ще си помисли, благодари им и затвори.

Пъхна слушалката в ухото си и отвори списък с мелодии на акустичния китарист Томи Емануел в приложението си за музика.

Отпи от бирата. Изяде шепа фъстъци.

Замисли се за възможностите за избор: наградата в Такома, окръг Вашингтон, за откриването на извършителите на престъплението от омраза. „Не — напомни си той. — Никога не преценявайте без фактите…“

Двама заподозрени, които бяха осквернили религиозни сгради и простреляли двама души. Може би расисти екстремисти, може би любовен триъгълник, може би предизвикателство, може би невинен хлапак, взет за заложник от виновника, може би наемен убиец под маскировката на друго престъпление.

— Определено сме виждали това напоследък, нали?

Другият вариант беше да отиде на Еко Ридж и да потърси тайното съкровище на баща си.

И така. Гиг Харбър? Или Еко Ридж?

Шоу извади монета от джоба си, чудесен диск с профила на величие и царствената му птица.

Той я подхвърли във въздуха. Монетата блесна, докато се въртеше, сфера в синкавата светлина на уличната лампа на Гугъл Уей.

Шоу нарече наум: ези — Еко Ридж, тура — Гиг Харбър.

Когато сребристият диск тупна в песъчливата почва до градинския стол, Колтър Шоу не си направи труда да я погледне. Той взе монетата и я прибра в джоба си. Знаеше къде ще отиде. Единствените неща, които трябваше да реши, бяха в колко часа да тръгне сутринта и кой ще е най-прекият маршрут, който ще го заведе на мястото.