Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (4)

3.

Шоу влезе в кемпера си, закачи спортното си сако на кукичка и се приближи до малкия шкаф в кухнята. Отвори го и извади две неща. Първото беше компактният му пистолет „Глок“.380, който държеше скрит зад редица подправки, повечето от търговската марка „Маккормик“. Оръжието беше в сив пластмасов кобур „Блекхоук“. Той го закачи от вътрешната страна на колана си.

Второто нещо, което извади, беше дебел плик с размери двайсет и осем на трийсет и пет сантиметра, закрепен под лавицата, на която държеше пистолета, зад шишета със сосове — „Уорчестър“, „Терияки“ и половин дузина различни видове оцет, вариращи от „Хайнц“ до екзотични.

Шоу погледна навън.

Нямаше следа от Гризача. Както Шоу очакваше. И все пак понякога не вредеше да си въоръжен.

Той отиде до печката, стопли вода и си направи кафе през филтър в керамична чаша. Беше избрал едно от любимите си. „Датера“, бразилско. Наля в кафето малко мляко.

Седна на пейката и погледна плика, на който с идеален почерк, по-дребен и от неговия, бяха написани думите „Оценени изпити 5/25“.

Пликът не беше залепен. Имаше само метална закопчалка, която отвори, а след това извади отвътре пристегната с ластик купчина листове, близо четиристотин.

Втренчи се в купчината и почувства, че сърцето му заблъска.

Тези страници бяха плячката от кражбата, която беше извършил вчера.

Надяваше се, че те съдържат отговора на въпроса, който го измъчваше от петнайсет години.

Той изпи глътка кафе и започна да прелиства страниците.

Листовете, изглежда, бяха произволна колекция от размишления — исторически, философски, медицински и научни — географски карти, снимки и копия на разписки. Почеркът беше същият като на плика: прецизен и идеално равен, сякаш беше използвана линийка. Думите бяха оформени в изящна комбинация от курсив и печатни букви.

Подобен на почерка на Колтър Шоу.

Той отгърна на произволна страница и започна да чете.

На двайсет и четири километра северозападно от Мейкън, на Скуиръл Левъл Роуд, църквата „Светото братство“. Трябва да говоря със свещеника. Добър човек. Преподобният Харли Комс. Умен и си мълчи, когато трябва.

Шоу прочете още откъси и после спря. Изпи няколко малки глътки кафе и се замисли за закуска. След това се упрекна: „Ти започна това, готов да приемеш докъде ще те заведе. Затова, продължавай да четеш“.

Мобилният му телефон изжужа. Той погледна екрана, за да види кой се обажда. Засрами се, че се почувства доволен, че обаждането отвлича вниманието му от откраднатите документи.

— Теди.

— Колт. Къде те намирам? — измърмори баритонов глас.

— Все още в Района на залива на Сан Франциско.

— Провървя ли ти?

— Донякъде. Може би. Всичко наред ли е у дома? — Семейство Бруин наглеждаха имота му във Флорида, който беше до техния.

— Супер. — Това не беше дума, която чуваш често от устата на морски пехотинец от кариерата. Теди Бруин и съпругата му Велма, също ветеран, се гордееха с противоречивостта си. Шоу си ги представи ясно. По всяка вероятност в момента те седяха на верандата с изглед към езерото от стотина акра в Северна Флорида. Теди беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше сто и тринайсет килограма. Червеникавата му коса беше по-тъмен вариант на червендалестата му кожа, осеяна с лунички. Сигурно беше облечен с дълги или къси панталони в цвят каки, защото не притежаваше друг нюанс. Ризата му вероятно беше на цветя. Велма тежеше по-малко от половината му килограми, въпреки че и тя беше висока. Сигурно беше облечена с джинси и работна риза. От двамата Велма имаше по-готини татуировки.

Някъде в далечината излая куче. Сигурно беше Чейс, техният ротвайлер. Шоу беше прекарал много следобеди на разходка с грамадното, добродушно животно.

— Намерихме ти работа близо до мястото, където си в момента. Не знам дали ще проявиш интерес. Вел има подробностите. Тя идва. Ето я.

— Колтър. — За разлика от Теди гласът на Велма беше като тихо ромолене на вода. Шоу й беше казвал, че трябва да записва аудиокниги за деца. Гласът й щеше да ги приспива. — Алго откри попадение. Обонянието й е като на блутик кунхаунд. Какъв нос.

Велма беше решила, че компютърният бог, който използва (Алго, от „алгоритъм“), за да търси в интернет евентуална работа за Шоу, е от женски род. И куче.

— Изчезнало момиче в Силициевата долина — добави тя.

— Гореща линия?

Горещите линии често се откриваха от правоприлагащите органи или от частни организации като „Спирачи на престъпления“, така че някой, обикновено с вътрешни познания, да може да се обади анонимно с информация, която може да доведе до заподозрян. Наричаха ги също издайнически линии, от издаване на извършителя, или доноснически линии.

От време на време през годините Шоу поемаше работа от горещите линии — ако престъплението беше особено жестоко и потресаващо или семействата на жертвите бяха особено разстроени. По принцип ги отбягваше заради бюрокрацията и формалностите. Освен това горещите линии привличаха откачалки. И опасни хора.

— Не. Баща й предлага награда — отвърна Велма. — Десет хиляди. Не са много. Но обявата е… прочувствена. Той е отчаян.

Теди и Велма от години помагаха на Шоу в бизнеса с наградите. Те инстинктивно разпознаваха отчаяните хора.

— На колко години е дъщерята?

— На деветнайсет. Студентка.

Телефонът във Флорида беше включен на високоговорител и дрезгавият глас на Теди каза:

— Проверихме в новините. Няма репортажи за намеса на полицията. Името й не се появява никъде, само наградата. Затова няма нечестна игра.

Терминът „нечестна игра“ беше подходящ за Шерлок Холмс, но силите на реда в цялата страна го използваха често. Изразът беше необходим маркер във взимането на решение как да подходи полицията в ситуация с изчезнал човек. Когато ставаше въпрос за девойка на тази възраст и нямаше следи от отвличане, ченгетата не се включваха веднага, както правеха, когато имаше очевидно похищение. За момента те предполагаха, че момичето е избягало от дома си.

Разбира се, изчезването й можеше да се дължи и на двете. Много млади хора бяха съблазнявани да напуснат домовете си доброволно, само за да открият, че прелъстителят не е такъв, за какъвто се представя.

Или пък беше станал нещастен случай и тялото й се носеше по студените, непредсказуеми води на Тихия океан или се намираше в кола на дъното на пропаст на трийсетина метра встрани от виещата се магистрала номер едно.

Шоу се замисли, без да откъсва очи от четиристотинте страници.

— Ще отида да се срещна с бащата. Как се казва момичето?

— Софи Мълинър. А бащата е Франк.

— Майка?

— Няма данни. Ще ти изпратя детайлите — добави Велма.

— Имам ли нещо по пощата? — попита Шоу.

— Сметки — отговори тя. — Платих ги. Куп талони. Каталог на „Виктория Сикрет“.

Преди две години Шоу беше купил подарък за Марго. „Виктория Сикрет“ бяха решили, че адресът му не е тайна и го бяха включили в списъка, на който изпращаха каталози. Той не беше мислил за Марго от… един месец ли стана? Може би две седмици.

— Изхвърли го — каза Шоу.

— Може ли да го задържа? — обади се Теди.

Чу се тупване и смях. Още едно тупване.

Шоу им благодари и затвори, а след това отново пристегна листовете с ластика и пак погледна навън. Не видя Гризача.

Колтър Шоу отвори лаптопа си и прочете имейла на Велма. После отвори на екрана карта, за да види колко време ще му отнеме да стигне до Силициевата долина.