Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (47)

45.

Колтър мигновено отваря очи, когато подът на дървената къща изскърцва.

Понякога си мисли, че баща му го е научил да спи леко, въпреки че това не изглежда възможно. Сигурно се е родил с това умение.

Ръката на шестнайсетгодишното момче се протяга към кутията под леглото, където е револверът му. Увива пръсти около ръкохватката. Поставя палец на спусъка, за да запъне ударника.

И после вижда силуета на майка си. Мери Дав Шоу, слаба жена с коса, винаги сплетена на плитки, стои на прага на стаята му. Семейство Шоу не е набожно, но когато порасне, Колтър ще мисли за майка си като за светица, жена, която намира утеха в добрите моменти на съпруга си и пази децата си от лошото. Пази и Аштън.

Същността й е обвита в доброта. Отвътре е желязо.

— Колтър. Аш е изчезнал. Нуждая се от теб.

В „Дворът“ всички стават рано. Сега по-скоро е нощ. Още няма пет. Това, че майка му стои на прага, не спира ръката му да докосне студената стомана и овалната ръкохватка на „Питон.357“. Неканени гости?

И после, когато се разсънва, Колтър вижда на лицето й безпокойство, не тревога. Той оставя оръжието под леглото и става.

— Аш е излязъл, след като съм заспала. Още не се е върнал. Пушката „Бенели“ я няма.

Любимата ловджийска пушка на баща му.

Къмпингуването и експедициите в „Дворът“ винаги са планирани, пък и няма причина Аштън да излиза в този час, още по-малко да стои навън цяла нощ.

Никога не ходете никъде, без да кажете поне на един човек къде отивате.

Напоследък умът на Аштън е леко помрачен и Мери Дав или някое от децата го придружава на по-дългите му разходки в „Дворът“. Придружаването стана особено наложително, когато той ходеше в Уайт Сълфър Спрингс, защото на тези екскурзии Аштън носеше оръжие. Всъщност две: в колата и в себе си. Нямаше произшествия, но Мери Дав смяташе, че е най-добре някой член на семейството да е с него. Дори тринайсетгодишната Дорион е достатъчно смела и интелигентна, за да предотврати конфронтация.

С изключение на Аштън, тази нощ в „Дворът“ има само трима души: Дорион, Колтър и Мери Дав. Ръсел, големият брат на Колтър, е в Лос Анджелис. Той започваше да става отшелник още тогава, роля, която по-късно щеше да усъвършенства. Дори ако Ръсел беше там, Мери Дав пак би се обърнала за помощ към по-малкия си син.

— Ти си най-добрият следотърсач в семейството, Колтър. Можеш да намериш врабче, което е изпуснало дъха си върху стрък трева. Искам да намериш баща си. Аз ще стоя тук със сестра ти.

— Той взел ли е нещо друго?

— Не, доколкото знам.

Пет минути по-късно Колтър е облечен за дивата пустош преди разсъмване. Октомври в Източна Калифорния може да е променлив, затова той е с термодрехи и две ризи под брезентовото си яке. Джинси, дебели чорапи и ботушите, които носеше от две години, когато престана да расте. Взима раница с още дрехи, фенерчета, сигнални ракети, храна, вода, спален чувал, комплект за първа помощ, шейсет метра въже, принадлежности за катерене и амуниции. Както и оръжия: армейски нож „Ка-Бар“, дълъг двайсет и пет сантиметра, и револвера. Аштън, който носи магнум.44, казва, че калта, водата и паданията няма да повлияят на функциите на револвера, така както може да се случи с полуавтоматичните пистолети като „Глок“, въпреки че производителят на оръжието твърди обратното.

— Почакай — казва Мери Дав, отива до полицата над камината и отваря кутия, от която стърчат жици, свързани с контакта на стената. Тя изважда единия от мобилните телефони вътре, включва го и го дава на Колтър. Той не е държал телефона от две години и не го е използвал.

Чувства телефона някак чужд в ръката си. Табу. Той го слага в раницата.

Колтър надява ръкавици и скиорска шапка, която може да смъкне на лицето си като маска. Излиза в свежия влажен студ и усеща как пари в носа му. Слиза от верандата и веднага спира. Няколко пътеки водят от къщата към полята и горите в имота и по-нататък. По едната пътека минават рядко и точно там момчето вижда пресни следи от ботуши, които познава добре. На баща му. Крачките са любопитни. По-дълги са, отколкото на човек, който спокойно се разхожда в гората. В тях има някаква неотложност. Има целеустременост.

Колтър продължава да върви по следите, които баща му е оставил преди пет-шест часа, съдейки по стъпканите треви. Лесно ги проследява, тъй като няма разклонения и кръстопътища. Колтър се движи бързо и спира само от време на време, за да се увери, че Аштън е минал от там.

На километър и половина от къщата той забелязва други следи от ботуши в меката пръст, които вървят успоредно на маршрута на баща му. Разбира се, може да са оставени преди месеци от някой от приятелите на баща му, които са идвали на гости — приятели от миналото, преди Аштън да избяга в Района на залива на Сан Франциско. Те често се разхождаха заедно по цял ден, само двама или трима. Майка му също имаше колеги от дните й на преподавател, които я посещаваха.

Маршрутът обаче е малко вероятен за спокойна разходка с приятели. Намира се в долина, където няма какво да се види. Пък и се върви трудно заради острия ъгъл, скалите, дупките и чакълестите склонове. Колтър продължава по пътеката и отново се уверява, че баща му е минал от там. Уверява се, че и вторият човек е минал от там.

Колтър стига до разклонение и вижда, че баща му е завил наляво. Това означава само една дестинация: езеро Полумесец, голям воден басейн, който прилича или на усмивка, или на намръщване, в зависимост от настроението ти.

След двайсетина минути Колтър стига до калния бряг и поглежда към отсрещната страна, която е на осемстотин метра в най-широката си част. Водата е тъмна, макар че небето просветлява. Повърхността е неподвижна като огледало. Далечният бряг се издига в гора и по-нататък — в назъбени върхове. Колтър предполага, че баща му е отишъл там, защото кануто на семейството го няма.

Защо е прекосил езерото? От другата страна е лабиринт от гъсталаци и скали.

Колтър търси следите на втория човек и не ги намира. Разширява кръга на търсенето и най-после открива следа. Човекът е стоял на брега и вероятно се е оглеждал наоколо за Аштън. И след това е тръгнал по стръмната пътека към Еко Ридж, откъдето може да види целия терен и вероятно да съзре Аштън.

Тук земята е мека и Колтър вижда следите на Втория човек.

И още нещо.

Следите на баща си. Върху онези на другия човек.

Аштън е знаел, че го следят. Вероятно се е скрил в кануто, докато човекът е тръгнал нагоре по пътеката, и след това го е последвал.

Преследвачът се е превърнал в преследван.

Следата не е прясна — мъжете са минали оттук преди няколко часа. Колтър бързо започва да се катери нагоре по пътеката след двамата мъже, под наклон трийсет градуса, през скали и малки песъчливи издатини. Той не е ходил на Еко Ридж, скалисто възвишение в подножието на Сиера Невада. Теренът е непрощаващ. Еко Ридж е едно от местата в „Дворът“, където на децата е забранено да ходят.

И все пак Аштън Шоу, изглежда, беше проследил до Еко Ридж някого, който го беше преследвал. И сега синът му се катери към Еко Ридж.

Десетина минути по-късно задъханият Колтър стига до върха, застава до скална повърхност и си поема дълбоко дъх. В ръката си държи револвера „Колт Питон“.

Оглежда обраслото с дървета и храсти плато на хребета. Вляво, на запад, има гора и напластен лабиринт от скални образувания и пещери, където вероятно в големите има мечки, а в малките — змии.

Вдясно от Колтър, на изток, има скала с наклон деветдесет градуса, която се спуска на трийсет-четирийсет метра право надолу към пресъхнало корито на поток в долината.

Същият поток, където миналата година Колтър се сблъска с ловеца, който слепешката стреля в храстите и рани елена.

Колтър отново поглежда на изток, към просветляващото утринно небе, и вижда заострените тъмни силуети на върховете на Сиера Невада, които приличат на огромна челюст със счупени зъби.

А стъпките на баща му? На другия човек? Не вижда стъпки. Платото е скалисто и чакълесто. Тук е невъзможно да се забележат следи.

Слънцето изгрява над планината и обагря в оранжева светлина скалата и гората на Еко Ридж.

Светлината озарява и лъскав предмет на петдесетина метра от момчето.

Стъкло или метал? Не е твърде рано да има лед през нощта, но блясъкът се вижда от земята, сред борови иглички, където няма застояла вода, която да замръзне.

Колтър запъва ударника на револвера, вдига го и тръгва напред. Оръжието е тежко, килограм и сто грама, но той не усеща тежестта. Върви към блясъка и оглежда гората вляво. Няма заплаха от ръба на скалата вдясно, освен пропастта до пресъхналия поток.

Колтър вижда какво е, когато се приближава на шест-седем метра до източника на светлината. Спира и се оглежда наоколо. Не помръдва за момент и после бавно обикаля в кръг, който завършва до ръба на скалата.

Колтър прибира револвера и изважда мобилния телефон. Отваря го и се замисля, за да си спомни как работи, а после набира номер, който е запаметил преди години.

* * *

Сега, петнайсет години по-късно, Колтър Шоу гледаше конфигурация от скали, която много приличаше на Еко Ридж.

Той погледна към жълтата лента за местопрестъпление, опъната около мястото, където лежеше Хенри Томпсън.

Замисли се за бутона на очилата на „Хонг-Сунг“ — онзи, който натискаш, за да възкръснеш.

РЕСТАРТИРАНЕ…

По билото на възвишението бавно вървяха четирима новодошли. Носеха и търкаляха на колелца големи куфари — като сандъци с инструменти на професионални дърводелци. Екипът на криминалистите на Съвместната оперативна група за тежки престъпления беше със сини гащеризони. Качулките бяха смъкнати ниско на вратовете им. Денят не беше особено горещ, но слънцето беше безмилостно и след известно време носенето на защитната екипировка щеше да стане непоносимо.

Стандиш се приближи до Шоу и му предложи бутилка вода. Той я взе и я изпи до половината. Изненада се колко е жаден.

— Ще оставим местопрестъплението на криминалистите и съдебния следовател. Няма да бързаме да се върнем. Ще поискам да се качим в някой от микробусите. В момента не съм в настроение да летя.

Шоу се съгласи.

Детектив Стандиш се втренчи в пропастта и след малко попита:

— Видя ли пак голямата котка?

— Не.

— Онзи ден в Пало Алто е имало два планински лъва — разсеяно каза тя. — Прочетох репортажа в „Икзаминър“. На паркинга на „Сейфуей“. Боричкали се като котенца. След това избягали в гората и изчезнали. Имаше интервю с някакъв човек. Той казал: „Планинският лъв, който не можеш да видиш, е по-опасен от този, който можеш да видиш“. Това житейска истина ли е, Шоу?

Телефонът му завибрира и той прочете съобщението.

Поколеба се, докато гледаше скалата, и после написа и изпрати отговор.

Шоу прибра телефона си и каза на Стандиш, че е променил решението си и че ще се върне с хеликоптера.