Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (45)

43.

— О, боже! — прошепна Ладона Стандиш, изправи се и посегна към оръжието си.

— Не — каза Шоу.

— В Санта Клара имаме протокол. Те не са застрашен вид. Може да стреляме.

— Не знаем дали Геймъра не е наблизо. Наистина ли искаш да му кажеш къде сме?

Тя не беше помислила за това и отдръпна ръката си.

— Но това е шибан планински лъв.

Муцуната на животното беше изцапана с кръв. На Хенри Томпсън ли беше?

— Гледай го в очите. И се изправи колкото можеш повече.

— Не мога да се изправя повече — прошепна Стандиш.

— Не се навеждай. Ако изглеждаш като четириного, пумата ще те помисли за плячка.

— Момче ли е?

— Да, мъжки. И разгърни якето си.

— Няма да го прогоня, ако му покажа оръжието си, Колтър. Само казвам.

— Така ще изглеждаш по-едра.

— Не би трябвало да се тревожа за това. — Тя бавно смъкна ципа на якето си и го разгърна. Приличаше на онези млади хора, които Шоу виждаше от време на време, докато се катереше по скалите, които носеха моторизирани костюми с крила, скачаха в празното пространство и описваха дъги във въздуха като връхлитащи соколи.

— И не бягай — добави Шоу. — Каквото и да се случи, дори пумата да се приближи, не бягай.

Животното, с перфектни мускули и красива светлокафява козина, подуши въздуха. Ушите му бяха прибрани назад — лош знак — а дългите му предни зъби, жълти и окървавени, бяха три пъти по-дълги от другите зъби. От гърлото му отново се изтръгна злобно ръмжене.

— Какво по-точно означава това мъркане? — попита Стандиш.

— Пумата събира информация. Иска да знае каква е историята ни. Силни ли сме, или слаби. Хищници ли сме.

— Кой би закачал планински лъв?

— Мечки. Вълци. Хора с оръжия.

Тя също изръмжа злобно.

— Аз съм човек с оръжие.

Без да откъсва поглед от очите на хищника, Шоу бавно приклекна, хвърли бърз поглед към земята и взе камък с размера на грейпфрут. Изправи се също така бавно, сантиметър по сантиметър, уверено и спокойно. Не агресивно.

Никога не показвайте страх.

— Може да се биеш с планинския лъв. Но само го дръж далеч от лицето и шията си. Те нападат точно там.

— Нали няма да… — стъписано започна Ладона.

— Предпочитам да не го правя, но… Отвори уста.

— Какво?

— Дишаш бързо и шумно. Звучиш уплашено. Ако отвориш уста, ще дишаш по-тихо.

— Защо ли не съм изненадана? — Стандиш изпълни указанията му.

— Те не са свикнали да срещат съпротива — продължи Шоу. — Сега планинският лъв размишлява. Ще си заслужава ли тази вечеря? Вижда две плячки. Има разлика в размерите. Може да мисли, че ти си малкото ми. Уязвима си и вкусна, но той знае, че ще трябва да мине през мен и че аз ще се боря докрай, за да те спася. Вече е ял и затова не е мотивиран от глад. Пък и ние не бягаме, държим се предизвикателно, затова е неспокоен.

— Неспокоен? — намръщи се Стандиш. — Якето ми не е ли достатъчно голямо?

— Добре си. Между другото, ако ни погне и не можем да го спрем, тогава може да го застреляш.

Животното наведе глава.

Шоу стисна камъка, без да откъсва очи от хищника, и изви гръб. Черните зеници на голямата котка, оградени с жълто, останаха втренчени в лицето на Шоу. Планинският лъв наистина беше величествено същество. Краката му бяха като гъвкав метал. Гледаше гневно и злобно, но всъщност не беше такъв. Не беше по-зъл от Шоу, когато се готвеше да нападне чиния със задушено месо за вечеря.

Преценяваше. Вероятност да нападне: петдесет процента.

Шоу искрено се надяваше да не се стигне до стрелба. Не искаше това красиво същество да умре.

За храна или кожа, при самозащита и от състрадание…

Стисна още по-силно камъка.

Пумата взе решение. Отстъпи назад, обърна се и изчезна. Шоу отново чу леко пукане на храсти, като звука на далечен огън, приглушен от влажен въздух. Продължи само една-две секунди. Въпреки размерите си планинските лъвове владееха перфектно изкуството да излизат и да напускат безшумно сцената.

— Боже. — Стандиш се наведе и затвори очи. Ръцете й трепереха. — Ще се върне ли?

— Малко вероятно.

— Но това не означава „няма“.

— Така е — съгласи се Шоу.

— По мен са стреляли хулигани, бандити и наркомани, Шоу. Извинявай. Колтър.

— Знаеш ли какво? „Шоу“ и „Стандиш“ звучат добре. Мисля, че минахме на по-високо ниво. Планинските лъвове могат да правят това.

Марго го наричаше на фамилното му име. Харесваше му.

— Един от информаторите ми се обърна срещу мен, по средата на „ужилване“, и ме нападна с бръснач. Искам да кажа, че това беше ежедневие. Планинските лъвове не са ежедневие.

Шоу предполагаше, че зависи какво работиш и какъв ден имаш.

Стандиш беше донесла ролка жълта лента и сега тичаше от дърво на дърво и ограждаше местопрестъплението.

— Какво мислиш за кръвта? — попита тя.

— Може би е на Томпсън — отговори той и предпазливо тръгна по посоката, в която беше изчезнало животното. Покатери се на една скала и огледа пейзажа пред себе си, а после се върна.

Полицайката го погледна.

— Откри ли нещо?

— Труп на елен. Планинският лъв е изял по-голямата част от него. Затова не прояви интерес към нас.

Тя завърза лентата и се изправи.

Шоу огледа земята.

— Не мога да кажа дали Хенри е минал от тук, или не. Мисля, че е минал. — Той гледаше продълговата варовикова скала, която водеше към редица дървета. От другата страна, изглежда, имаше дълбока долина.

Шоу се покатери на скалата и помогна на Стандиш да се качи. Двамата тръгнаха към ръба на скалата.

И после спряха.

На трийсетина метра долу лежеше осакатеното и окървавено тяло на Хенри Томпсън.