Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (44)

42.

Шоу настигна Стандиш и погледна назад. Екипите вървяха по маршрутите, които им беше определил.

— Долових нещо — каза Стандиш.

— Чу ли?

— Не, но видях, че ти отиде при тях. Какво подметнаха? Че съм лесбийка или негърка?

— По малко и от двете. Чудеха се дали си лесбийка. И за косата ти.

Тя се засмя.

— О, пак ли „рошава негърска шунда“? Сериозно? Онези момчета?

— Стори ми се странно, че ти се подиграват и те обиждат. Заради нещо друго ли беше?

Стандиш продължаваше да се усмихва.

— Да, правилно си разбрал.

Той не каза нищо.

— Казах ти, че се прехвърлих от полицията в ИПА направо в Оперативната група. Бързо се издигнах и станах детектив. Само за няколко месеца.

— Как се случи? — изненада се Шоу.

Тя повдигна рамене.

— Проведох няколко операции, които завършиха добре.

Скромността й каза на Шоу, че са били големи, важни операции и че са завършили много по-успешно от добре. Той си спомни похвалните грамоти на шкафа зад бюрото й, включително няколко медала с ленти, все още в пластмасовите си кутии.

— Това ми донесе двайсет хиляди долара по-висока годишна заплата. — Стандиш кимна към другите полицаи. — Вероятно си разбрал, че има две Силициеви долини.

— Ти си от северната страна на магистрала 101. Те са от южната.

— Точно така. Те са футболни бащи, които играят голф, когато не са на учебното стрелбище, охлаждано с климатик. Барбекюта и яхти. Бог да ги благослови. Тези две страни никога няма да се срещнат. Те не искат да приемат заповеди от човек като мен. И не помага това, че съм по-млада от най-младия. — Тя погледна Шоу. — Не се нуждая от защита.

— Знам. Понякога не мога да се сдържа.

Стандиш кимна. Той предположи, че това означава, че и с нея е така.

— Онази жена партньорката ти ли е? На снимката на бюрото ти? — Беше видял снимка в кабинета на Стандиш на красива бяла жена. Двете бяха доближили глави и се усмихваха.

— Карън.

— От колко време сте заедно?

— От шест години. Женени сме от четири. Вероятно се питаш за името. Стандиш.

Той повдигна рамене.

— Аз приех фамилното й име. Двете имаме нещо общо помежду си. Говори се, че семейството на Карън е дошло с кораба „Мейфлауър“. Сещаш ли се? Майлс Стандиш^[1]?

— Онзи Стандиш? Какво общо имате?

— И моите прадеди са дошли с кораб, но с роби. — Ладона не можа да сдържи смеха си. И Шоу се усмихна.

— Имате ли деца?

— Двегодишно момиченце. Казва се Джем. Карън е биологичната й майка. Ще…

Шоу изведнъж вдигна ръка и двамата спряха. Той претърси с поглед гъстата гора. Мястото, където стояха, беше гъсто обрасло, плетеница от борове, дъбове и увивни растения. Добро място, където да се скрие стрелец.

Стандиш спусна ръка към кобура си.

— Виждаш ли нещо?

— Чух нещо. Вече не. — Шоу огледа дърветата, храстите и скалите. Навсякъде имаше движение, но не и заплаха. Беше научил каква е разликата на ранна възраст.

Двамата продължиха по дървосекаческата пътека, търсейки мястото, където е бил изоставен Хенри Томпсън. Трябваше да е някъде там. Шоу търсеше стъпки от обувки или следи, оставени от влачене.

— А ти женен ли си? — попита Стандиш.

— Не.

— Струва ми се, че предпочиташ да не питам дали имаш приятелка.

— Нямам предпочитания. И нямам приятелка. Поне в момента.

Той отново си представи Марго. Образът й остана мълчалив и неясен. И после за щастие изчезна.

— Ами деца? — попита Стандиш.

— Не.

Продължиха да вървят още петдесет метра. Стандиш наклони глава. Получаваше съобщение и слушаше чрез слушалката в ухото си. Тя вдигна към устата си предавателя „Моторола“ и каза:

— Прието. Присъединете се към другите екипи. — Закачи предавателя на колана си. — Те са на поляната, където е горял огънят. Няма следа от неизвестния заподозрян. Нито от Томпсън.

Шоу приклекна. Смачкана трева. Но от копита и лапи на животни, не от подметки на обувки. Той се изправи и огледа терена. Наклони глава и каза:

— Там. Той е отишъл натам.

Беше едва забележима пътечка, която водеше към дървосекаческата пътека. Продължиха по нея.

— Знаеш ли, трябва ни име за него — каза Стандиш.

— За кого?

— За неизвестния заподозрян. Понякога го правим. Имаме един куп неизвестни заподозрени и ги кръщаваме с прякори, за да ги различаваме един от друг. Имаш ли някакви идеи?

В бизнеса с наградите обикновено знаеш името на изчезналия човек или беглеца, когото търсиш. Дори да не го знаеш, не му измисляш прякор. Поне Шоу не го правеше.

— Не — отговори той.

— Геймъра — рече Стандиш. — Какво ще кажеш?

Звучеше самомнително. Но случаят не беше негов и Шоу не беше ченге с един куп неизвестни заподозрени, които да различава един от друг.

— Защо не?

След десетина крачки по дървосекаческата пътека Стандиш спря и каза:

— Там.

Той погледна и видя овална вдлъбнатина в боровите иглички, точно до старата дървосекаческа пътека. В кръга имаше найлоново пликче със стъклени топчета, с каквито си играеха децата едно време, навито въже за простиране, кутия с остри бръснарски ножчета и голям пакет говежда пастърма.

— Виж. — Шоу посочи плоска повърхност на скала на няколко крачки от мястото, където Геймъра беше оставил петте предмета.

— Това ли…

Да, беше вариант на лицето на листа в „Куик Байт“ и рисунката на стената до стаята, където беше оставена Софи Мълинър.

Изображението на Шепнещият човек.

Стандиш пристъпи крачка напред, но Шоу спря и стисна мускулестия й бицепс.

— Не мърдай. И мълчи.

Ладона беше добре обучена. Или имаше добър инстинкт. Тя не погледна Шоу, но когато приклекна, за да стане по-малка мишена, се огледа наоколо за заплаха.

Шоу не беше чул похитителя. Бавното пукане на клонки и ниските вибрации — звук, който не можеше да се сравни с никой друг на света — му казаха точно кой е посетителят.

На десетина крачки от тях изскочи планински лъв — голям мъжки екземпляр, шейсет килограма — и втренчи в тях злобните си очи.