Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (65)

Изоставен си на ескадрен миноносец тип „Форест Шърман“, американският „Скорпион“, който е ударен от вражеско торпедо и потъва в пълна с акули вода, на сто и петдесет километра от сушата. Намираш се в каюта с бутилка вода, памучна носна кърпа, двуостър бръснач, ацетиленова горелка и контейнер с моторно масло.

На кораба има членове на екипажа и е останала само една спасителна лодка, скрита някъде на борда. Трябва да намериш лодката, преди корабът да потъне.

Съвети:

1. Колкото повече членове на екипажа умрат, толкова повече ресурси ще останат за другите.

2. Говори се, че корабът е обитаван от духовете на екипажа на миноносец от Втората световна война, също на име „Скорпион“, потънал през 1945 година. Всеки призрак може да постигне окончателен покой, като отнеме живота на някой моряк от твоя кораб.

3. Под водата плува нещо голямо. Може да е огромна акула или подводница, въпреки че не се знае дали е приятелска, или вражеска. Радиостанцията на „Скорпион“ е унищожена от удара на торпедото.

Ти си изоставен. Избягай, ако можеш. Или умри с достойнство.

Шоу прочете записките на Мади Пул в бялото поле. В главата за третото ниво, „Потъващият кораб“, тя беше написала: На това ниво има повече наръгвания, отколкото на другите. Ножове, бръсначи? И бензин. Пази се от сигнални ракети.

Шоу забеляза текст най-отпред:

КШ:

Ти играеш.

Аз играя.

И двамата играем…

Хо,

МП

— Шоу? — попита Стандиш.

Той остави брошурата.

— Имам един въпрос. Какво мислиш за Брад Хендрикс? За родителите му?

— Положението е лошо от А до Я. Вторият му баща с удоволствие продаде момчето, без дори да знае фактите. Майката е като в кома. Седи на фотьойла и гледа телевизия. В къщата мирише на марихуана. Гледа съпруга си така, сякаш иска да каже: Лош избор. Не можах да определя дали има физическо насилие. Вероятно не. В дома им цари пълна бъркотия.

— Затова Брад се изгубва в игрите. Социалният му живот е измислица.

Костенурката…

Маршрутът ги водеше през все по-запустели хълмове и гора. Пътят се виеше змиевидно и това беше в тяхна полза. Дърветата и храстите ги прикриваха, но те можеха да следват проблясъците на хром и стъкло пред тях.

— Носиш ли оръжието си?

— Да.

— Не го застрелвай, чу ли? Докладите, които трябва да пиша за такова нещо, са… — Стандиш изцъка с език.

— И ти имаш чувство за хумор.

— Казах го сериозно.

Колата пред тях зави по черен път.

Стандиш удари спирачки и двамата погледнаха джипиеса. Безлюдният път свърши само след три километра и нещо, до океана. Нямаше друг изход. Стандиш продължи да кара, като изостана на известно разстояние, но не твърде далеч. Не можеха да задържат Брад твърде рано. Той трябваше да ги заведе при Чабел. Не можеха обаче и да се бавят твърде много, защото младежът беше дошъл тук, за да убие жената, и трябваше бързо да се намесят.

Те поеха по неравния път с петнайсет километра в час.

— Искам да създам нов отдел.

— В Оперативната група?

Стандиш кимна.

— Улиците в Силициевата долина са различни от тези в ИПА и Оукланд. Но все пак са улици. Виж Брад. Искам да стигна рано до хлапетата като него, за да имат шанс. Мога да правя същото, което правех в стария квартал. Да разговарям с родители и учители. Отделът ще се съсредоточи върху младежите и хората за пръв път ще ги видят по друг начин.

— Била ли си в отбор, Стандиш? — попита Шоу.

Тя се усмихна и подръпна обицата си с форма на сърце.

— Бях талисман. — Стандиш се засмя. — Баща ми, лошият. Франки Уилямсън. Може да го потърсиш в „Гугъл“. О, боже, той беше адски корав. У дома беше най-добрият баща, който можеш да си пожелаеш. Грижеше се за нас, децата. Някой път ще ти покажа снимки. Хората от екипа му идваха и ни носеха разни неща. — Тя носталгично поклати глава. — Вършеха работата си в кабинета му. Разменяха си пликове. Разбираш ли за какво ти говоря? На нас носеха „Лего“ и настолни игри. Кукли! Бях на тринайсет и бях влюбена в танцьора и актьор Девън Браун, да не повярваш, а бандитите на татко ми подаряваха кукли! Всички обаче бяха много горди, затова, разбира се, аз се суетях. Имам снимки, на които седя на коляното на Дейън Кейбъл. Наемният убиец. Това момче Брад няма да види света извън килията в „Сан Куентин“ двайсет живота. Ще започна една програма. Работя по нея. „Подобряване на условията на живот на улицата и образование“.

— Харесва ми.

Стандиш наблюдаваше как се сляга облакът от прахоляк, оставен от колата пред тях.

— Това е странно престъпление, Шоу, фентъзи престъпление. Като Зодиакът, Синът на Сам. Не искам повече фантазии. Искам да помагам на децата да останат живи. Това е реално. Ами ти, Шоу? Имаш ли отбор? Мога да си те представя с черно кожено яке да пушиш зад физкултурния салон.

— Учих у дома с брат ми и сестра ми.

— Шегуваш се — рече Стандиш и после кимна към предното стъкло. — Пътят свършва там. Не можем да отидем по-нататък. Той ще ни види. — Тя зави в горичка и изключи двигателя.

Двамата слязоха от колата, без да разговарят, и оставиха вратите отворени, за да не издадат звук, когато ги затворят. Шоу посочи и тръгнаха по земя, застлана с борови иглички. Извървяха десетина метра по дюните и приклекнаха недалеч от колата, която преследваха.

Минута по-късно слезе шофьорът — мъжът, за когото преди два дни в „Куик Байт“ Шоу и Стандиш бяха стигнали до извода, че е Геймъра. Но не беше Брад Хендрикс, а гениалният, макар и стеснителен дизайнер на игри Джими Фойл.