Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (5)

4.

Оказа се, че според преценката на някои Колтър Шоу в момента всъщност е в Силициевата долина.

Той знаеше, че много хора смятат, че Северен Оукланд и Бъркли са в неясно определените граници на митичното място. За тях Силициевата долина — СД за познавачите — включваше голяма част от Бъркли на изток и Сан Франциско на запад, чак до Сан Хосе на юг.

Шоу предполагаше, че дефиницията зависи предимно от това дали някоя фирма или отделен човек иска да бъде в Силициевата долина. И очевидно повечето искаха.

Лоялистите, изглежда, определяха мястото само на запад от Залива, като епицентърът беше университетът Станфорд в Пало Алто. Домът на мъжа, който предлагаше наградата, се намираше близо до университета, в Маунтин Вю. Шоу обезопаси всичко в кемпера, увери се, че кросовият му мотоциклет е здраво закрепен на рамката си отзад и откачи електричеството и водата.

Той се отби в бунгалото да съобщи новината на Карол и половин час по-късно пътуваше по широката магистрала 280 с гледки към предградията на Силициевата долина вляво и зелените хълмове на Ранчо Корал де Тиера и спокойните води на водохранилището „Кристал Спрингс“ на запад.

Шоу не познаваше района. Той беше роден в Бъркли — на трийсет и два километра от там, но беше запазил само откъслечни спомени от ранното си детство. Когато беше на четири, Аштън премести семейството в огромно имение на сто и шейсет километра на изток от Фресно, в подножието на Сиера Невада. Аштън кръсти имота „Дворът“, защото мислеше, че това не звучи толкова претенциозно като „ранчо“ или „ферма“.

По команда на джипиес навигатора Шоу се отклони от магистралата, отиде в къмпинга за каравани „Уестуиндс“, който се намираше във възвишенията Лос Алтос и се регистрира там. Любезният управител беше шейсетинагодишен, спретнат, бивш служител във Военноморския или Търговския флот, ако татуировката на котва означаваше нещо. Той даде на Шоу карта и с автоматичен молив старателно начерта линия от офиса до мястото за паркиране на Шоу, което беше на „Гугъл Уей“, достъпно чрез Яху Лейн и ПАРК Роуд. Шоу не разбра името на последния булевард. Предположи, че е свързано с компютри.

Той намери мястото, включи се в електричеството и водата и преметнал на рамо черната си кожена чанта с лаптопа, се върна в офиса, където повика такси да го закара до малката агенция за коли под наем „Авис“ в центъра на Маунтин Вю. Избра седан, като поиска да е черен или морскосин — предпочитаните от него цветове. През десетилетието, откакто търсеше награди, Шоу нито веднъж не се беше представил като полицай, но от време на време създаваше такова убеждение. Шофирането на превозно средство, което можеше да бъде възприето като кола за прикритие на детектив, понякога развързваше езиците на хората.

По време на мисията си през последните два дни Шоу се придвижваше с кросовия си мотоциклет „Ямаха“ между къмпинга за каравани на Карол и Бъркли. Караше мотоциклета при всяка възможност, която му се предоставеше, макар и само по лична работа или, разбира се, за удоволствие. Когато работеше, винаги наемаше седан или, ако теренът го изискваше, джип. Карането на ревящ мотоциклет, когато се срещнеше с хора, предлагащи награди, свидетели или полицаи, би предизвикало съмнения в професионализма му. И докато деветметровият кемпер „Уинебаго“ беше добър за магистрали, в оживени квартали беше твърде тромав и неудобен.

Шоу въведе в джипиеса координатите на къщата на бащата, който предлагаше награда, в Маунтин Вю, и потегли в натовареното движение в предградията. Значи това беше сърцето на Силициевата долина, Олимпът на високите технологии. Мястото не блестеше с нищо, както би се очаквало, поне по маршрута, по който пътуваше Шоу. Нямаше модерни остъклени офиси, мраморни дворци, или орди лъскави мерцедеси, мазерати, беемвета и поршета. Това беше диорама на седемдесетте години на миналия век: приятни еднофамилни къщи, повечето в стил ранчо, с миниатюрни дворове, сгради с апартаменти, които бяха спретнати, но се нуждаеха от пребоядисване или укрепване, множество търговски центрове, двуетажни и триетажни офис постройки. Нямаше небостъргачи — може би от страх от земетресения? Смъртоносният разлом Сан Андреас беше точно отдолу.

Силициевата долина изглеждаше като всяка друга долина — Кари в Северна Каролина, Плано в Тексас, Феърфакс Каунти във Вирджиния или калифорнийската Сан Фернандо, на четиристотин и осемдесет километра на юг и свързана със СД чрез утилитарната магистрала 101. Шоу предположи, че това е нещо типично за сложните технологии — всичко се случва вътре. Ако минеш през Хибинг, Минесота, ще видиш дълбоката километър и половина, оцветена в тъмночервено желязна мина. Или крепостите на стоманодобивните заводи в Гари, Индиана. В Силициевата долина нямаше географски белези, нито уникални суперструктури, които да й придават характерен вид.

След десетина минути Шоу наближи дома на Франк Мълинър на Алта Виста Драйв. Ранчото не беше проектирано прецизно, въпреки че изглеждаше по този начин, както и другите къщи на дългата пряка. Не беше скъпо и имаше дървена или пластмасова обшивка, три бетонни стъпала до външната врата и перила от ковано желязо. По-луксозните къщи имаха еркерни прозорци. Пред всичките имаше алея за паркиране, тротоар и двор. На някои места тревата беше зелена, а на други — с цвета на слама. Някои собственици се бяха отказали от моравите си и ги бяха посипали с обли камъчета, пясък и ниски вечнозелени растения с дебели и сочни стебла и листа.

Шоу спря пред бледозелената къща и забеляза табелата „ПРОСРОЧЕНА ИПОТЕКА. ПРОДАВА СЕ“ в съседния имот. Къщата на Мълинър също се продаваше.

Шоу почука на вратата, която веднага се отвори. На прага застана як мъж на петдесет и няколко години с оредяла коса, сив панталон и официална синя риза с разкопчана яка. Носеше мокасини на бос крак.

— Франк Мълинър?

Зачервените очи на мъжа набързо огледаха дрехите на Шоу, късата му руса коса и сериозното изражение. Шоу рядко се усмихваше. Съкрушеният баща сигурно го помисли за детектив, дошъл да съобщи лоша новина, затова Шоу побърза да се представи.

— А, вие сте… Обадихте се. За наградата.

— Точно така.

Дланта на мъжа беше студена, когато се ръкуваха.

Той огледа квартала и кимна на Шоу да влезе.

Шоу беше научил много неща за хората, които предлагаха награди — и за изпълнимостта и легитимността на наградата — като бе видял жизненото им пространство. Той се срещаше с тях в домовете им, ако беше възможно. Ако не, в офисите им. Това му даваше представа за евентуалната делова връзка и колко сериозни са обстоятелствата, дали повод за наградата. Тук долови миризмата на вкисната храна. Масите и мебелите бяха отрупани със сметки, съобщения по пощата, инструменти и рекламни листовки. В дневната имаше купчини дрехи. Всичко това означаваше, че макар Софи да е изчезнала само от два дни, баща й беше много разстроен.

Занемареността на жилището също беше видима. Стените бяха олющени и се нуждаеха от боядисване и ремонт. Единият крак на масичката за кафе беше счупен и залепен с тиксо, боядисано да имитира цвета на дъб. Таванът беше осеян с петна от влага и над единия прозорец имаше дупка, там, където корнизът се беше извадил от гипсокартона. Това означаваше, че Франк Мълинър трудно е намерил десетте хиляди, които предлагаше.

Двамата мъже седнаха на хлътналите мебели, покрити с размъкнати златисти калъфи. Лампите бяха различни и не си подхождаха. И големият телевизор не беше толкова голям по днешните стандарти.

— Научихте ли нещо повече? — попита Шоу. — От полицията? От приятелите на Софи?

— Нищо. И майка й не е чула нищо. Тя живее в друг щат.

— Ще дойде ли?

Мълинър не отговори веднага.

— Не. — Челюстите му се стиснаха и той приглади онова, което беше останало от кестенявата му коса. — Още не. — Мълинър се вгледа в Шоу. — Частен детектив ли сте, или нещо подобно?

— Не. Печеля награди, които предлагат граждани или полицията.

Мълинър се замисли.

— Така си изкарвате прехраната.

— Да.

— Не съм чувал за това.

Шоу се опита да го убеди. Вярно, не беше необходимо да печели Мълинър на своя страна, както би направил частен детектив, който търси нов клиент. Но ако щеше да издирва Софи, той се нуждаеше от информация. А това означаваше съдействие.

— Имам голям опит. Помагал съм за намирането на десетки изчезнали хора. Ще разследвам и ще се опитам да получа информация, която ще доведе до Софи. Веднага щом го направя, ще кажа на вас и на полицията. Не спасявам хора и не ги убеждавам да се върнат, ако са избягали от дома си.

Въпреки че последното изречение не беше съвсем вярно, Шоу реши, че е важно да изясни какви услуги предлага. Предпочиташе да спомене правилата, а не изключенията.

— Ако информацията доведе до дъщеря ви, ще ми платите наградата. В момента ще поговорим. Ако онова, което чуете или видите, не ви хареса, кажете ми, и няма да се занимавам с вашия случай. Ако има нещо, което аз не харесам, ще си тръгна.

— Колкото до мен, съгласен съм — със задавен глас каза Мълинър. — Виждате ми се свестен и способен. Говорите без заобикалки и сте спокоен. Не сте като ловците на глави, които съм виждал по телевизията. Направете всичко възможно да намерите Фий. Моля ви.

— Фий.

— Галеното й име. Со-фий. Така се наричаше тя, когато беше бебе. — Мълинър едва успя да сдържи сълзите си.

— Някой друг обръщал ли се е към вас за наградата?

— Получих много обаждания и имейли. Повечето анонимни. Казаха, че са я видели или знаят какво се е случило. Само с няколко въпроса разбрах, че не знаят нищо. Искаха само парите. Някой спомена извънземни с космически кораб. Друг каза за руски канал за секс трафик.

— Повечето хора, които се свързват с вас, са такива. Искат бързо да спечелят пари. Всеки, който познава дъщеря ви, ще ви помогне безплатно. Има малка вероятност да ви се обади някой, свързан с похитителя — ако има похитител — или някой, който я е забелязал на улицата. Затова изслушайте всички обаждания и прочетете всички имейли. Може да има нещо полезно. Намирането на Софи е единствената ни цел. Може да са необходими много хора, които да дадат информация, за да установим местонахождението й. Пет процента тук. Десет процента там. Аз и другите страни решаваме как да си поделим наградата. Вие няма да дадете повече от десетте хиляди. И още нещо: не взимам пари за медицинска помощ, само за намиране.

Мълинър не отговори на това. Той мачкаше в ръката си яркооранжева топка за голф. След малко каза:

— Правят тези неща, за да можеш да играеш през зимата. Някой ми даде една кутия от тях. — Той погледна незаинтересуваните очи на Шоу. — Тук никога не вали сняг. Играете ли голф? Искате ли няколко топки?

— Господин Мълинър, трябва да действаме бързо.

— Наричай ме Франк.

— Бързо — повтори Шоу.

Мълинър си пое дъх.

— Моля те. Помогни й. Намери моята Фий.

— Първо, сигурен ли си, че тя не е избягала?

— Абсолютно сигурен.

— Откъде знаеш?

— Лука. Ето как.