Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (71)

68.

Брад Хендрикс се беше прегърбил пред компютърния си екран с висока разделителна способност в стаята си в мазето.

Сложил големи слушалки на ушите си, младежът тракаше ожесточено по клавиатурата, но безизразните му очи бяха втренчени в екрана. Не съществуваше нищо освен играта, която, без да се изненадва, Шоу забеляза, че е „Шепнещият човек“.

Той слезе в мазето, но спря в дъното на стълбите и се втренчи в монитора.

Беше се отворил прозорец, който съобщаваше, че сега Брад има единайсет предмета в торбата си.

От паметта на Шоу изплува спомен. Аштън беше накарал децата си да приготвят „СИПД“ сакове до задната врата, която гледаше към планината. Саковете, които бяха предназначени за ситуации „изчезвай, по дяволите“, съдържаха всичко необходимо, за да оцелееш месец и нещо дори в най-екстремни обстоятелства. (Когато порасна, Колтър научи, че истинската абревиатура сред сървайвалистите е „ШСИПД“, шибани ситуации „изчезвай, по дяволите“, но Аштън Шоу никога не би използвал такъв език пред децата си.)

Шоу бавно се приближи до Брад.

Никога не изненадвайте животно или човек… освен ако не се наложи да ги изненадате, за да оцелеете.

Брад врътна глава, видя Шоу и отново се обърна към играта.

В долната част на екрана се появиха субтитри.

Хидравличната преса ще се отвори след пет минути. Проври се, ако можеш. От другата страна те чака награда.

Шоу обаче си спомни, че инструкторът е самият Шепнещ човек. Повелителят на играта понякога ти помагаше. А понякога лъжеше.

Младежът обърна зачервеното си лице към Шоу свали слушалките, спря играта и прибра правата си лъскава коса от очите.

— Брад? Аз съм Колтър Шоу.

Той даде на младежа раницата му, където бяха повечето неща, които беше занесъл на Джими Фойл.

Младежът надникна вътре и рече:

— Никога не съм харесвал „Главоблъсканица“.

— Реклами, информационни бюлетини.

Брад се намръщи, сякаш на нещо, което беше толкова очевидно, че не беше необходимо да го изрича.

— Не, не. Джими Фойл е умен — твърде умен. Не ни трябват квадрилиони планети. По-рано беше добър, но забрави за какво става въпрос в играта. Той направи игра за себе си, не за играчите.

Забавна, беше казал Марти Ейвън. Играта трябва да е забавна.

Брад извади хардуерните устройства и дисковете и ги нареди на бюрото. Погледна с обич единия, като щастливо куче, което е излязло от двора и се е изгубило, а сега се е върнало.

Той ги нареди в някакъв хармоничен ред.

— Знаете ли за какво се използва силицият? Силиций? В компютърните чипове?

— Не знам.

— Има три вида материали. През проводниците преминават електрони. Изолаторите не пропускат нищо. Полупроводниците… Е, досещате се. Там е силицият. Те пропускат електрони понякога, а друг път не. Като порти. Това е причината да работят компютрите. Силицият е най-често използваният материал. Има и германий. Още по-добре, галиев арсенид. Районът може да се нарича Долината на галиевия арсенид. — Брад взе слушалките. Явно искаше да се върне към играта. Екранът нетърпеливо пулсираше, докато чакаше.

Преди младежът да сложи слушалките на ушите си, Шоу попита:

— Излизаш ли някога?

— Не. Навън светлината е твърде силна и блести върху екрана.

Шоу, разбира се, имаше предвид нещо друго.

— Защо не грайндваш? В „Туич“?

Дори да се изненада, че Шоу знае термина, Брад не го показа. Усмихна се, но тъжно.

— Това е за хубавите хора. В хубави стаи. Със забавни неща на стените, оправени легла и чисти прозорци. Уебкамерата те снима през цялото време. Абонатите очакват това. Очакват да бъдеш готин и забавен. И да обясняваш какво правиш в играта. Аз не го правя. Играя инстинктивно. Само двайсет и двама души в света са стигали до Деветото ниво. Аз съм един от тях. Ще стигна и до Десетото ниво. Ще убия Шепнещият човек.

— Искам да ти дам нещо.

Брад не отговори.

— Името на един човек, на когото може да искаш да се обадиш.

Отново мълчание. И после Брад спусна слушалките.

— Марти Ейвън. Главният изпълнителен директор на „Дестини Ентъртейнмънт“.

По лицето на младежа пробяга някакво чувство.

— Познавате ли го?

— Да.

— Да говоря с него?

Шоу намери номера на Ейвън в телефона си, взе химикалка от бюрото на Брад и го написа на самозалепящо се листче. Сложи го върху жълтата подложка до празна кофичка от кисело мляко и пет книги за играта „Майнкрафт“.

— Кажи му, че аз съм настоял да му се обадиш. Ако се интересуваш от работа, той ще говори с теб.

Младежът погледна листчето и после отново насочи вниманието си към екрана.

Сложи слушалките на ушите си. Аватарите се раздвижиха. Извадиха се ножове. Заредиха се лазерни оръжия.

Шоу се обърна и се качи по стълбите. Родителите бяха в дневната. Майката седеше на дивана, а бащата — на креслото. И двамата бяха съсредоточени в някакъв криминален сериал по телевизията.

Шоу мина покрай тях и излезе навън. Запали кросовия си мотоциклет и бързо подкара във влажната вечер.