Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (28)

26.

Пред дома на семейство Мълинър като маяк стоеше бяло-зелена патрулна кола на Оперативната група. Униформеният полицай зад волана беше млад и носеше авиаторски очила. Главата му беше обръсната като на много от ченгетата, които Шоу беше видял в главното им управление.

На полицая явно беше казано, че Шоу ще пристигне скоро, и му бяха дали описанието му. Той хвърли на Шоу един поглед и отново се обърна към радиопредавателя или компютъра си, или — след въвеждането на Шоу в света на видеоигрите вчера — може би „Кенди Краш“, която Мади Пул му беше казала, че се смята за „развлекателна“ игра, каквато играеш на телефона си, за да запълваш свободното си време.

Мълинър му отвори и влязоха в кухнята. Предложи му кафе, но той отказа.

Двамата мъже бяха сами. Софи все още спеше. Шоу забеляза движение в краката си, погледна надолу и видя Лука, пуделът на Фий, който дойде, пийна малко вода и се отпусна на пода. Те седнаха, Мълинър стисна в шепи чашата си и каза:

— Станало е още едно отвличане. Не трябваше да казвам на никого.

— Знаеш ли подробности?

Името на втората жертва беше Хенри Томпсън. Той и брачният му партньор живееха на юг от Маунтин Вю, в Сънивейл, недалеч от тук. Томпсън, петдесет и пет годишен, беше изчезнал късно снощи, след презентация в университета Станфорд, където беше изнесъл лекция. Предното стъкло на колата му беше разбито с камък или тухла. Той спрял и тогава го нападнали и отвлекли.

— Детектив Стандиш каза, че няма свидетели.

— Ами Уайли?

— Не, беше само детектив Стандиш.

— Искане за откуп?

— Не мисля. Това е една от причините, поради които полицията мисли, че е същият човек, който отвлече Фий. Партньорът на Хенри Томпсън научил името и номера ми и ми се обади. Звучеше по същия начин като мен, когато изчезна Фий. Полудял… спомняш си. Чул, че ти помагаш, и ме помоли да се свържа с теб. Каза, че ще те наеме да намериш Томпсън.

— Не съм наемник. Но ще говоря с него.

Мълинър написа името и номера на залепящо се листче: Брайън Бърд.

Шоу се наведе и почеса пудела по главата. Кучето, естествено, не разбираше, че той е спасил стопанката му, но човек би си помислил, че знае, съдейки по изражението му — блеснали очи и многозначителна усмивка.

— Хенри Томпсън. — Шоу написа името в телефона си. — Кой по-точно? — В Сънивейл имаше няколко души с това име.

— Той е блогър и активист за правата на хомосексуалистите.

Шоу щракна на правилния човек. Томпсън беше закръглен и имаше приятно лице, усмихнато на почти всяка негова снимка в „Гугъл“. Пишеше два блога: единият за компютърната индустрия и другият за правата на гейовете. Шоу изпрати уебстраницата му на Мак и поиска детайли.

Отговорът беше типичен за Мак: „Добре“.

— Може ли да видя Фий? — попита Шоу.

Мълинър излезе и след момент се върна с дъщеря си. Тя беше с дебел халат в бургундскочервено и пухкави розови чехли. Дясната й ръка беше увита в светлосин гипс. Имаше превръзки и на другата си ръка.

Очите й бяха хлътнали и зачервени.

Софи леко прегърна Шоу.

— Шоу.

— Как си, Софи? Как е ръката?

Тя погледна безизразно ръката си.

— Добре. Сърби ме. Това е най-лошото. — Софи се приближи до хладилника, наля си чаша портокалов сок, върна се и седна. — Качиха те в полицейска кола. Казах им, че ти си ме спасил.

— Не се тревожи. Сега всичко е наред.

— Чу ли? Той е отвлякъл още някого.

— Да. Пак ще помогна на полицията.

Факт, който полицията все още не знаеше.

— Знам, че може да е трудно, но би ли ми разказала какво се случи? — попита Шоу.

Софи отпи от портокаловия сок, а после изпи половината чаша. Шоу предположи, че тя взима болкоуспокояващи, от които устата й пресъхва.

— Добре.

Той беше донесъл една от тетрадките си и я разгърна. Софи погледна писалката му, отново безизразно.

— Сряда. Прибрала си се вкъщи.

Запъвайки се, Софи обясни, че била ядосана.

— За н-нещо.

Франк Мълинър стисна устни и не каза нищо.

Тя разказа, че отишла с велосипеда си в кафене „Куик Байт“ да пие лате и да хапне нещо — вече не си спомняше какво — и се обадила на приятелки да пита за тренировките по лакрос. След това отишла в парка „Сан Мигел“.

— Когато съм ядосана или тъжна, ходя там да карам велосипед. Да се отърся от гнева. Знаеш ли какво е гняв?

Шоу знаеше.

Гласът й се задави.

— Кайл правеше същото със сърфа си. Ходеше на „Маверикс“, на север от град Хаф Мун Бей. — Софи стисна зъби и избърса една сълза. — Отбих се на банкета на Тамиен, за да оправя каската си. И тогава ме блъсна някаква кола.

— Видя ли каква е? — попита Шоу, както биха попитали ченгетата. Мислеше за сив нисан, въпреки че никога не би подвел свидетел.

— Не. Стана неочаквано, изведнъж. Шибанякът ме блъсна изневиделица.

Момичето разказа, че лежала зашеметена в подножието на хълма, когато чула приближаващи се стъпки.

— Знаех, че не е случайно — продължи тя. — Банкетът беше широк и нямаше причина да ме удря, освен ако не е искал. И чух, че колелата на колата се завъртяха на място точно преди да ме блъсне, затова той явно се е прицелвал. Извадих телефона си, за да се обадя на 911, но вече беше късно. Захвърлих го, за да могат да го проследят и да ме намерят. След това се опитах да стана, но той ме нападна. И ме ритна или ме удари в гърба, в бъбрека, затова бях като парализирана и не можех да помръдна.

— Постъпила си умно, че си хвърлила телефона. Така разбрах какво ти се е случило.

Софи кимна.

— След това той заби игла във врата ми и изгубих съзнание.

— Лекарите или полицаите казаха ли ти какъв е бил опиатът?

— Попитах ги. Казаха, че било някакво болкоуспокояващо с рецепта, разтворено във вода.

— Видя ли как изглежда човекът?

— Не ти ли казах? Казах на някого. Сива скиорска маска, слънчеви очила.

Шоу й показа снимката от кадъра на охранителната камера в „Куик Байт“.

— Детектив Стандиш ми я показа. Не, не видях такъв човек. — Софи стана, изрови пръчица за хранене от едно чекмедже, пъхна я под гипса на ръката си и потърка нагоре и надолу.

— Как мислиш, мъж ли беше, или жена?

— Предполагам, че беше мъж. Може и да е била жена, но беше силна — достатъчно, за да ме носи или завлече в колата. Ами, когато ме ритна в кръста, докато бях на земята? Човек би си помисли, че една жена не би направила това на друга жена. — Софи повдигна рамене. — Предполагам, че и ние може да сме извратени като някои мъже.

— Човекът каза ли нещо?

— Не. После се свестих в онази стая.

— Опиши я.

— Светлината беше слаба и не видях много. — Очите й блеснаха. — Беше адски странно. Помислих си, че когато във филмите отвлекат някого, има легло, одеяло и кофа да пишка. Да, имаше шише вода. Но нямаше храна. Само голяма, празна стъклена бутилка, парцал, риболовно влакно и кибрит. Стаята беше много стара. Но бутилката, парцалът и другите неща бяха нови.

Шоу й каза още веднъж колко умно е постъпила, като е счупила бутилката, за да си направи стъклено острие и да среже гипсокартона.

— Започнах да търся начин да се измъкна. Единствените прозорци, които не бяха заковани, бяха на последния етаж. Не можех да разбия някой и да скоча. Започнах да търся врата. Всичките бяха заключени или заковани.

Шоу им каза, че и той е търсил и е намерил само една отворена врата — външната.

— Не стигнах дотам. — Софи преглътна. — Чух изстрелите и… Кайл… — Тя се разрида тихо. Баща й се приближи до нея и я прегърна и Софи заплака на гърдите му.

Шоу обясни, че Софи е направила капан от риболовното влакно и е завързала суитшърта си така, че да се движи напред и назад, сякаш на пода има сянка. За да примами по-близо похитителя. И да го удари с варел.

Франк отвори широко очи от почуда.

— Наистина ли?

— Щях да те убия, Шоу… — тихо каза тя. — Помислих те за него. Щях да го наръгам със стъклото. Паникьосах се и побягнах. Съжалявам, ако съм те наранила.

— Трябваше да се досетя, че си боец — отвърна той.

Софи се усмихна.

— Той докосна ли те? — попита Шоу.

Баща й се размърда неспокойно, но този въпрос трябваше да бъде зададен.

— Не мисля. Само взе обувките и чорапите ми. Суитшъртът ми все още беше закопчан. Почеркът ти е много дребен. Защо не пишеш на компютър или таблет? Ще бъде по-бързо.

— Когато пишеш на ръка бавно, ти притежаваш думите — отговори Шоу. — Ако ги печаташ, не толкова. Ако ги четеш, още по-малко. А когато слушаш, изобщо не ги притежаваш.

Тази идея, изглежда, я заинтригува.

— Някой в „Куик Байт“ опитвал ли се е да те сваля наскоро?

— Момчетата постоянно флиртуват. Питат: „А, какво четеш?“. Или „Хубаво ли е тамалето?“. Това е нещо обичайно. Нищо странно.

— Спомняш ли си това от фабриката, Софи? Имаше го и в „Куик Байт“. — Показа й на телефона си снимка на листа, който беше оставен на мястото на обявата за изчезването й. Изображението с шаблон на зловещото лице. — Имаше нещо подобно на външната стена на стаята, където ти беше затворена.

— Не си спомням. Беше тъмно. Образът е страшен.

— Говори ли нещо на някого от вас?

Бащата и дъщерята отвърнаха, че не им говори нищо.

— Какво е? — попита Франк.

— Не знам. — Шоу беше търсил в интернет изображения на мъжки лица с шапки и вратовръзки, но не се беше появило нищо подобно.

— Детектив Стандиш не те ли попита за това?

— Не — отговори Софи. — Щях да си спомням.

Телефонът в джоба на халата й иззвъня. Мелодията беше стандартната. Софи не беше имала време да я смени на новия си телефон. Старият беше иззет като веществено доказателство и по всяка вероятност батерията му вече беше изтощена. Софи погледна екрана и отговори на обаждането.

— Мамо?

Тя погледна Шоу, който каза:

— Засега ми е достатъчно, Фий.

Софи го прегърна още веднъж и прошепна:

— Благодаря ти, благодаря ти…

Тя потрепери, пое си дълбоко въздух, отдалечи се и доближи телефона до ухото си.

— Мамо. — Взе с другата си ръка чашата с портокаловия сок и се отправи към стаята си. Лука я последва. — Добре съм, наистина… Той е страхотен…

Ъгълчето на устата на Франк Мълинър нервно потрепна. Погледна ръката на Шоу и видя, че няма венчална халка.

— Женен ли си?

— Не. Никога не съм се женил — отвърна Шоу и както понякога ставаше, когато се повдигнеше тази тема, си представи образа на Марго Келър, продълговатото й лице на древногръцка богиня, обрамчено с меки, тъмноруси къдрици. Този път той си я спомни как беше вдигнала глава от карта с археологически разкопки. Карта, която беше нарисувал Шоу.

И след това Мълинър му предложи плик.

Шоу не го взе.

— Понякога приемам разсрочено плащане. Без лихви.

— Ами… — Франк погледна плика. Лицето му беше зачервено.

— По хиляда на месец за десет месеца. Можеш ли да си го позволиш?

— Ще го направя. Каквото и да ми коства, ще го направя.

Шоу често правеше тези уговорки и това побъркваше бизнес мениджърката Велма Бруин. Тя му беше изнасяла много лекции по въпроса.

— Ти вършиш работата, Колт. Заслужаваш парите веднага.

Велма беше права, но в гъвкавостта нямаше нищо лошо. И това беше особено вярно за неговата професия. Шоу беше научил урока за финансовия стрес в Силициевата долина. Обетованата земя, където се бореха много хора.