Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (32)

30.

Шоу взе чантата с лаптопа си от туфата трева, където я беше пуснал.

Двамата със Стандиш се приближиха до вратата на кемпера „Уинебаго“ и в същия момент с изсвирване на гуми пред него спря полицейска кола без опознавателни знаци. Той я позна. Беше същото превозно средство, което го беше засякло след драматичния обратен завой по пътя му към апартамента на Хенри Томпсън. Полицай П. Алварес.

Шоу погледна детектив Стандиш.

— Вие ли ме следяхте?

— Проследяване с два екипа — отговори тя. — Единственият начин да е успешно. Трябваше да е тройно, но кой в днешно време може да си позволи да ангажира три коли? Бюджет. Бюджет. Бюджет. Снощи трябваше да ви следя сама. А Питър беше свободен тази сутрин.

— Не исках да ви спирам, но щеше да е подозрително, ако не го бях направил. Страхотен завой, господин Шоу. Глупав, както казах, но внушителен.

— Надявам се, че няма да ми се наложи да го направя отново.

Шоу хвърли мрачен поглед на Стандиш, която се подсмихна, и после кимна към храстите.

— Е, кого търсехте?

— Не знам — раздразнено отвърна тя. — Докладваха ми за някого близо до кемпера ви, вероятно нарушител. Стори ми се странно, предвид всичко.

Радиопредавателят й изпращя. Друг полицай, който явно обикаляше из района, не беше забелязал заподозрения. След това се обади още един патрулиращ полицай. Детектив Стандиш му каза да продължи да търси. Изпрати и Алварес да разследва. Той потегли и тя кимна към кемпера. Шоу отключи вратата и детектив Стандиш го последва вътре.

В съзнанието му проблеснаха думите съдебна заповед, но той ги прогони и затвори и заключи вратата.

— Имате ли разрешително от щата Калифорния да носите оръжие? — каза детектив Стандиш. — Къде е оръжието ви? Или оръжията? — Тя се приближи до каната за кафе и прерови половин дузината пакета със смляно кафе в кошница, закачена за плота.

— В шкафа с подправките — отговори Шоу. — Там е оръжието, което нося.

— Шкаф с подправки. Хмм. И оръжието е…

— „Глок 42“.

— Оставете го там.

— А под леглото имам револвер „Колт Питон.357“.

Детектив Стандиш повдигна вежда.

— Сигурно печелите добре в бизнеса с наградите, за да си го позволите.

— Подарък е.

— Други скрити оръжия?

Разрешителното за носене на скрито оръжие в Калифорния се даваше само на местни жители и не ти позволява да го носиш в много други щати. Шоу имаше разрешително, издадено във Флорида, което важеше в няколко юрисдикции. Той обаче рядко ходеше въоръжен. Досадно беше постоянно да внимава къде може и къде не може да носи оръжие — в училищата и болниците например често беше забранено. Законите в различните щати се различаваха драстично.

— Помислили сте, че аз може да съм похитителят — рече Шоу.

— Мина ми през ума отначало. Потвърдих алибито ви и онова, което сте казали на Дан Уайли. Това, разбира се, не означава, че не действате заедно с някого. Но да отвлечете някоя клета душа и да се надявате, че баща й ще ви даде награда? Е, това е глупаво. Проучих ви. Вие не сте такъв.

И тогава Шоу разбра защо тя го е следила.

— Използвали сте ме като примамка.

Детектив Стандиш повдигна рамене.

— Отишли сте и сте развалили играта на извършителя. Върнали сте Софи у дома жива и здрава. Мисля, че много сте го ядосали. Толкова много сте го вбесили, че той го направи отново — с Хенри Томпсън.

— Похитителят ме е следил?

Тя кимна.

— Голяма случайност ще е, ако не е било така. И ако постъпи както в случая със Софи, той ще остави сам Томпсън. Ще има много свободно време да дойде да ви посети. Ако е склонен. И може би е склонен. Освен ако няма други хора, които искат да поговорят с вас? Какъвто предполагам, че е случаят, предвид кариерата ви.

— Имам хора, които държат под око това. Не са ми докладвали нищо.

Том Пепър, приятелят на Шоу, с когото се катереха заедно по скалите, беше бивш агент на ФБР и имаше охранителна фирма в Чикаго. Той и Мак следяха престъпниците от успешните мисии на Шоу, които го бяха заплашили.

— Разполагате ли с описание на извършителя? — попита Шоу.

— Тъмни дрехи. Нищо друго. Нищо за превозното средство.

— Казахте той.

— Е, той или тя.

— Детектив Уайли в апартамента на Брайън Бърд ли е?

— Детектив Уайли вече не е в отдел „Криминални разследвания“ на Оперативната група — отговори Стандиш след кратко мълчание.

— Така ли?

— Преместих го в отдел „Свръзки“.

— Вие сте го преместили?

Тя леко наклони глава.

— О, вие сте мислели, че той е шефът и аз работя за него? Защо смятате така, господин Шоу? Защото аз съм… — Стандиш направи пауза за ефект. — По-ниска?

Защото беше по-млада, но Шоу каза:

— Защото сте много зле с наблюдението.

Отначало Стандиш се стъписа, но после устните й се извиха в кратка усмивка.

— Разкарали сте Уайли, защото ме арестува ли? — продължи Шоу.

— Не. Не бих го направила. Е, да, основанията му за ареста са били погрешни — както сте казали на Къмингс. Да откраднете веществено доказателство, което ние сме пропуснали, а вие сте намерили? О, боже, СОГТП би изглеждала адски зле, ако го споменете пред медиите. Трябваше да го направите.

— Може би.

— Аз бих ви прибрала като свидетел, не да ви арестува, много благодаря. Само докато ви проверим както трябва. Но не, Дан беше изритан, защото не направи нищо, след като сте му дали материалите си. Имате хубав почерк. Обзалагам се, че сте го чували и преди. Той трябваше да се впусне да разследва случая. Работили ли сте някога в полицията?

— Не. Какъв е този отдел „Свръзки“, където сте го изпратили?

— Ние сме Съвместна оперативна група. Идваме от осем различни агенции и има много размяна на информация. Дан ще изпраща доклади там, където трябва да отидат.

„Куриер — помисли си Шоу. — Гадна работа, Шефе.“

— Дан не е лош човек — добави Стандиш, — но преживява труден период. Години наред беше администратор. Беше много добър в работата. И после съпругата му почина. Внезапно. Трийсет и три дни от поставянето на диагнозата до края. Той искаше да опита нещо ново. Да излезе навън, да се махне от бюрото. Мислеше, че полевата работа ще му помогне. Дан наистина има вид на ченге, нали?

— Абсолютно.

— Той обаче не беше в свои води на улицата. Несигурност и жажда за власт — лоша комбинация. Имаше и други оплаквания.

Какво намери, скъпа?…

Стандиш разглеждаше карта на пътека в „Дворът“.

— Какво е това?

— Фамилният ми дом. Недалеч от Националния парк „Сиера“.

— Там ли сте израснали?

— Да. Майка ми все още живее там. Отивах да я видя, когато се случи всичко това.

Пръстът й проследи червена линия на картата.

— Щях да се катеря по скалите там — обясни Шоу.

Стандиш се изсмя.

— За развлечение ли го правите?

Той кимна.

— А майка ви? Там ли живее? В дивата пустош?

Шоу не й разказа много от историята, само обясни, че Мери Дав е станала нещо като Джорджия О’Киф^[1] — и по дух, и по външен вид със слабото си, жилаво тяло и дълга коса. С образованието си на психиатър, преподавател и професор по медицина и главен разследващ, тя беше превърнала „Дворът“ в убежище за колеги лекари и учени. Здравето на жените беше популярна тема на събиранията. Организираше и ловни дружини. Все пак човек трябваше да се изхранва с нещо.

Шоу добави, че посещава майка си няколко пъти в годината.

— Така и трябва да бъде — отбеляза Стандиш и той остана с убеждението, че и тя е добра дъщеря.

— Нещо ново за Хенри? — попита Шоу.

— Хенри Томпсън? Не.

— Веществени доказателства?

Той предположи, че Стандиш няма да сподели тази информация с цивилен, но тя заговори без колебание:

— Не. По дрехите на Софи няма ДНК. Рано е да се каже за колата на Томпсън и камъка, с който е счупено предното стъкло, но защо неизвестният заподозрян да става небрежен? Никъде няма пръстови отпечатъци. Носел е платнени ръкавици. Не мога да открия източника на нищо — нито на винтовете, с които е заковал вратата, нито на водата, кибрита и другите неща, които е оставил. Следите от автомобилни гуми са безполезни заради тревата, но вие сигурно го знаете. А, и изпратих екип да огледа пътя за достъп, където сте казали, че някой ви е наблюдавал.

Шоу кимна. Там беше срещнал Кайл Бътлър.

— Пътят е чакълен, отново безполезен. И прегледах записите от камерите за наблюдение на трафика по Тамиен от „Куик Байт“ до парка… — Стандиш се намръщи и погледна Шоу. — Вие ли казахте на Дан да ги провери?

— Да.

— Хмм. Е, съжалявам, но нямам какво да докладвам. На Тамиен не са заснети коли, които са били паркирали пред кафенето.

„Добра работа“ — помисли си Шоу.

— С Томпсън извършителят пак е избрал място със затревено поле. И там няма следи от автомобилни гуми. Маратонките на заподозрения са мъжки, четирийсет и втори номер, „Найки“. Това означава, че той — или тя — е носил маратонки четирийсет и втори номер, не че краката му непременно са толкова големи. Няма нищо на записите от камерите освен онова, което вие сте открили в кафене „Куик Байт“. Накарах един нещастен новобранец да прегледа всичко от две седмици назад. Никой не проявява интерес към Софи. Други магазини, барове и ресторанти? Вие или Дан се сетихте за камерата на Тамиен и Четирийсет и втора улица?

— Показа ли нещо?

Стандиш се изненада, че Шоу не иска да издаде Уайли.

— Нямаше камера. Оръжието е било „Глок 9“. И извършителят е взел гилзите. Въпреки че е бил много далеч от Кайл Бътлър, изстрелът му е бил безпогрешен. Явно е отличен стрелец. Бих казала, че е професионалист, само че професионалистите не правят странни неща като да заключват хора в стаи. Те ги застрелват или обещават да не ги застрелят, ако семейството плати откупа.

— А вие? — попита Шоу.

— Какво?

— В Армията ли сте били? — Той кимна към бойното й яке.

— Не. Якето е удобно и топло.

— Търсихте ли човека с плетената шапка?

— От видеозаписа в „Куик Байт“? Да. Но все още не сме открили нищо. Казах на друг новобранец да прегледа десет часа от записа на охранителните камери на паркингите в Станфорд.

— Най-вероятни са паркингите на Куори Роуд — каза Шоу. — Онези близо до центъра „Гейтс“ са малки и се пълнят бързо.

— И аз си мислех същото.

Той добави, че е разпитал продавачи в магазини и пазачи на територията на университета. Стандиш се засмя, когато Шоу употреби полицейския термин „разпитал“.

— Някой разговаря ли с вас?

— Повечето. Никой не е видял Томпсън. Ами плакатът?

Тя се намръщи озадачено.

— Онзи, който дадох на Уайли — поясни той. — На лицето.

Стандиш прелисти тефтерчето си.

— Нещо за лист хартия, оставен в кафене. Анализираха го в лабораторията. Нямаше ДНК и пръстови отпечатъци. Не го видях.

Това обясняваше защо Стандиш не беше показала на Софи изображението.

Шоу отвори чантата с лаптопа си и извади листовете, които беше разпечатал. Най-отгоре беше изображението на лицето с шаблон. Той го обърна към детектива.

— Какво е това?

— Шепнещият човек.

— Защо е важен? — попита Стандиш.

— Защото може да е ключът за целия случай.