Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (30)

28.

Шоу обикаляше местата, където беше ходил Хенри Томпсън, преди да бъде отвлечен.

„Епъл“ и „Гугъл“ бяха големи и страховити институции и без името на служителя, с който Томпсън се беше свързал там, Шоу Нямаше достъп, за да го потърси. И нямаше шанс да повтори сценария в „Куик Байт“, в който някой като Тифани да му помогне да играе на шпионин и да му предостави достъп до охранителни камери.

Университетът Станфорд беше по-логичен избор. Похитителят вероятно беше проследил Томпсън след лекцията, а после го беше изпреварил на безлюдна отсечка на пътя, беше спрял на стотина метра от него и когато Томпсън го беше настигнал, бе хвърлил тухлата или камъка върху предното стъкло на колата му.

Компютърният център „Гейтс“, мястото на лекцията обаче, се намираше в оживена част на кампуса на Станфорд. Наблизо нямаше паркинг и Томпсън сигурно беше вървял двеста метра в коя ли не посока, за да стигне до колата си. Шоу показа снимка на Томпсън на няколко служители, пазачи и продавачи в магазини, но никой не го позна.

Той знаеше по кой път беше поел Томпсън. Мина покрай него. Колата беше изтеглена, но част от банкета беше оградена с жълта лента. Площта беше тревиста, вероятно избрана от X, за да не останат следи от гуми, както във фабриката. Наблизо нямаше къщи или други сгради.

На следващо място беше „Уолмарт“, където беше ходил Томпсън. Защо проучването на блогъра го беше завело в супермаркет?

Шоу въведе координатите в джипиеса и се отправи натам по широките улици с огрян от слънцето сив асфалт. Мина покрай идеално подкастрени живи плетове, високи треви, тротоари, бели като копирна хартия, одеяла от блестящи морави, увивни растения и палми с буйни листа. Той забеляза стилните и красиви сгради, каквито архитектите слагат на първата страница в портфолиото си, с огледални стъкла като очи на хищна риба, която не се интересува от теб… макар и само в момента.

И после, също както се беше случило, докато караше към салвадорския ресторант, големите къщи и лъскави корпорации изведнъж останаха назад и Шоу навлезе в една съвсем различна Силициева долина. Малки къщи, занемарени като жилището на Франк Мълинър. Собствениците бяха направили избора между храна и пребоядисване.

Той спря на паркинга пред „Уолмарт“, верига, която познаваше много добре. Надежден източник на дрехи, храна, лекарства, принадлежности за лов и риболов и екипировка за оцеляване, както и за нещо също толкова важно — подаръци в последната минута за племенничките му, които Шоу виждаше няколко пъти в годината.

Какво би могло да доведе тук Хенри Томпсън?

И после разбра. В отсрещния край на паркинга имаше няколко превозни средства — джипове и пикапи. В тях седяха — на предната седалка или отвън, на шезлонги — или се разхождаха наоколо мъже с чисти, макар и измачкани дрехи. Джинси, памучни панталони, тениски с якички. Дори няколко бяха със спортни сака. Всичките имаха лаптопи. Преди деветдесет години, по време на Голямата депресия, те биха се събирали около лагерен огън, но сега седяха пред студената бяла светлина на компютърния екран.

Нова порода клошари.

Шоу паркира шевролета и слезе. Обиколи наоколо, показа снимка на Томпсън на екрана на телефона си и обясни, че мъжът е изчезнал и че той помага в издирването му.

За своя изненада научи, че никой от тези мъже — а те бяха само мъже — всъщност не е бездомен или безработен. Те работеха тук, и Силициевата долина, някои в престижни интернет компании, и имаха жилища. Живееха обаче далеч, твърде далеч, за да пътуват всеки ден, и не можеха да отделят пари за стаи в местен хотел или мотел. Стояха тук два, три или четири дни седмично и после се връщаха при семействата си. Шоу научи, че нощем импровизираният лагер е по-многолюден. Тази група работеше вечерна или нощна смяна.

Затова Хенри Томпсън беше идвал тук — да интервюира тези хора за блога си за трудностите да притежаваш или да вземеш под наем имот в Силициевата долина.

Един слаб, жилав латиноамериканец, който живееше в джипа си „Буик“, каза на Шоу:

— За мен това е стъпка нагоре. По-рано всяка нощ пътувах с автобус до окръг Марин и после обратно. Шест часа. На шофьорите не им пукаше. Купиш ли си билет, може да спиш цяла нощ. Но на два пъти ме обраха. Сега е по-добре.

Някои мъже работеха като портиери, други — в поддръжката. Имаше програмисти и средно ниво мениджъри. Шоу видя един млад мъж с големи хипстерски мустаци и златни обици филигран, който рисуваше в голям скицник нещо като търговска реклама на някакъв хардуер. Човекът явно имаше талант.

Само един от хората помнеше Хенри Томпсън.

— Преди два дни, да. Пита ме къде живея, пътувам ли и дали се опитвам да си намеря жилище по-наблизо. Интересуваше се дали съм притиснат да напусна къщата си. Дали някой се е опитал да ме подкупи или ме е заплашвал. Особено държавни служители или предприемачи. — Мъжът поклати глава. — Хенри е добър човек. Пука му за нас.

— Имаше ли някой с него? Видяхте ли някой да го наблюдава?

— Да го наблюдава?

— Мислим, че може би е отвлечен.

— Отвлечен? Сериозно ли говорите? О, боже! Съжалявам. — Човекът се огледа наоколо. — Тук идват и заминават много хора. Не мога да ви помогна.

Шоу огледа паркинга. На сградата на „Уолмарт“ имаше охранителна камера, но беше твърде далеч, за да заснеме някого тук. И нямаше някой като Тифани.

Той се качи в шевролета. В същия момент телефонът му иззвъня и Шоу отговори на обаждането.

— Ало?

— О, Колтър. Брайън Бърд е.

— Научи ли нещо?

— Не. Исках само да ти кажа, че прегледах всичко, но не можах да намеря никакви записки на Хенри — къде може да е бил, докато онзи тип го е дебнал. Хенри сигурно е взел със себе си всичките си записки и календара с ангажиментите си. А на теб провървя ли ти?

— Не.

— Кой би направил такова нещо? — промълви Бърд. — Защо? Какъв е смисълът? Няма искане за откуп. Хенри не е сторил нищо лошо на никого. Господи, онзи тип сякаш играе някаква проклета извратена игра… — Той въздъхна дълбоко. — Защо го прави, по дяволите? Имаш ли представа?

— Може би, Брайън — след кратко мълчание отговори Колтър Шоу. — Може би имам.