Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (7)

Глава шеста

Не се чувствам чак толкова нелепо, колкото очаквах.

Втренчена в огледалото зад вратата на банята, приглаждам банския си на точки, който се състои от топ и бикини. Мислено благодаря, че деколтето на горната част не е прекалено изрязано и изцяло покрива белега. Банският ми е подарък от Матилда. Като ми го даде, каза, че трябва да разкрия прелестите си. И не бива да се обличам като монахиня само защото съм загубила вкус към живота — доста безчувствено изявление от страна на човек, който е със съвършена външност и няма представа за какво става дума.

Още от пръв поглед се вижда, че с Матилда сме сестри. Някои даже ни мислят за близначки. Тя обаче винаги е била с по-знойни форми, по-хубавата. Нямах нищо против, нали си имах Браян. Той бе всичко, което желаех. Жалко, оказа се, че и за Матилда е така.

Нямам представа какво правят двамата сега. Нито дали още са заедно. Дори не знам дали изобщо са били заедно. Когато след многобройните й позвънявания най-после с неохота приех да говорим, Матилда призна, че се е влюбила в Браян против волята си. Случилото се с мен, каза, е засегнало всички. Явно бе решила да даде воля на скръбта си, като прави секс с моя годеник.

Родителите ми сега живеят в Рино. Решили са да прекарат годините на своя залез в „най-големия малък град на света“. Двамата с Браян планирахме същото. Е, може би не точно Рино, но обсъждахме да се преместим в някое тихо местенце, където да си спомняме за удивително преживените години само с нежност. Сега обаче това няма как да стане.

Мама отчаяно се опитва да ме сдобри с Матилда и все повтаря, че кръвта вода не става. Ала не аз съм тази, която би трябвало да поучава. Татко повече влиза в положението ми и знае, че ми трябва време да си стъпя отново на краката. След снощи имам чувството, че май лека-полека започвам да се съвземам.

Посягам към хавлиената кърпа на полицата — нямам търпение да поплувам и да възвърна някогашната си сила и издръжливост. Силата е с мен — самият факт, че съм точно с този бански, е доказателството.

Докато вървя към външната врата, се оглеждам наоколо и ме изпълва гордост. Къщата може да не е кой знае какво, но си е моя. Нямам представа откъде се появи този вкус към живота, след като само до вчера гемиите ми бяха потънали. Сега обаче нещата май са по-ведри.

Щом излизам навън, сияйните слънчеви лъчи целуват бледата ми кожа и ме стоплят от глава до пети. От острата трева под краката усещам още по-силно връзката с Майката Природа. Усещам се жива. Макар краката ми да са кльощави, а кокалестите колене нагледно да доказват спешната нужда да кача поне четири-пет кила, в този момент за първи път от много време се чувствам… красива.

В ума ми непрекъснато се въртят думите на Джуд от снощи. Той ме смята за красива. Явно вижда в мен нещо, което пропускам. Вече знае всички мои тайни, но пак има желание да бъде с мен. Защо?

Май ми е раничко за такива философски размишления. Стъпвам на кея и оставям кърпата в самия му край. Водата ми се вижда бистра, спокойна, мамеща ме в своите дълбини с обещанието да се преродя в тях.

Навремето бях добър плувец. Сега обаче, като гледам хилавите си ръце, се питам дали няма да потъна на дъното като креслото. Надзъртам в дълбокото и изведнъж ми хрумва дали това наистина е чак толкова зле. Неведнъж ми се е искало да умра. Смъртта би била по-лесното решение. Вече няма да изпитвам болка. Няма да ми се налага да живея с отворена рана, която непрестанно ми напомня що за мазохистично занимание е животът.

Правя крачка, после втора и пръстите на краката ми се изравняват с ръба на кея. Една последна стъпка и всичко може да приключи. Няма да има болка. Може би затова трябваше да се изправя лице в лице с демоните си. Може би така ще се освободя… от всичко.

С тази мисъл затварям очи, поемам си дълбоко въздух и… се освобождавам.

Ледената вода забива хиляди иглички в тялото ми. Потъвам все повече и все по-надълбоко. Не усещам порив да изплувам отново на повърхността и да разцепя водата с глава, за да поема жадуваната глътка въздух. Тук, долу, е така спокойно, толкова черно. Никой не може да ме стигне. Това е мястото, където да се оттегля за заслужена почивка, моето лично Айдахо.

Мислите ми се проясняват, в което има известна ирония, защото всъщност потъвам в гроб от вода. Животът преминава пред очите ми като калейдоскоп. Изведнъж всичко идва на мястото си. Не съм стигнала чак дотук, за да се откажа. Не искам да се предам.

В ушите ми започва силно да шуми и това ме вади от унеса. Мускулите ми внезапно се изпълват с енергия, защото единственото ми желание е да живея. Инстинктът за оцеляване надделява и аз се устремявам към повърхността. Чувството за безтегловност е като балсам за душата ми. Подавам глава над водата и дробовете ми се изпълват с кислород, който никога не ми се е струвал толкова сладък. Тялото ми ликува — чувствам се жива.

С придобитото усещане за триумф се впускам да поря водата, сякаш съм неин властелин по рождение. Усещам доскоро немощните си ръце внезапно заякнали и цепя водата с неудържима сила. Продължавам все напред и все по-надалеч, огънят, бушуващ яростно из цялото ми тяло, е сигурен знак, че въпреки опасенията ми няма да се удавя.

Не помня кога за последен път съм се чувствала толкова силна. Всеки следващ замах ме приближава към целта и това ми дава основание да продължавам. Губя представа за времето. Но то и бездруго няма значение. За днес ми стига, че изобщо опитах. Чувствам се окрилена утре да си поставя още по-висока цел и да стигна още по-далеч.

Спирам да си поема дъх и се оглеждам с нови очи. Слънчевите лъчи играят по набраздената водна повърхност и образуват ярки дъги в кристалночистия въздух. Извръщам глава наляво и виждам висок червен клен. На един дебел клон виси люлка от автомобилна гума, избелялото въже свидетелства за безбройните прекрасни мигове, родени от тази проста забава.

Изведнъж погледът ми спира на къщата на Джуд. Сега тя ми се вижда някак по-голяма. Обръщам се назад и виждам дома си смален. Не мога точно да преценя, но май съм преплувала над половин километър. Устата ми се разтяга в усмивка, имам чувството, че съм направила голямо завоевание. Къщата на Джуд ще бъде моят финиш. Всеки ден, в градушка, дъжд или пек, ще доплувам все по-близко до нея, докато пресека гордо финалната линия. Питам се обаче какво ще стане като финиширам? Какво ще се случи, щом вече съм на отсрещната страна? Засега обаче съм решила да приемам предизвикателствата едно по едно. И поемам обратно.

Почти съм доплувала до кея зад моята къща, когато виждам някакво цветно петно да се рее из въздуха. Рязко спирам, учудена какво ли може да е. Миг по-късно различавам хвърчило с форма на пеперуда, чиито криле са във всички цветове на дъгата, то се носи на зигзаг по въздушното течение. Полетът му ми вдъхва усещане за свобода, което напълно отговаря на сегашното ми състояние.

Трябва да разбера на кого дължа окриляващата гледка и започвам да плувам още по-бързо, отдъхвам си с облекчение, щом стигам до кея. Стъпвам на стълбичката, натежалото ми от умора тяло се наслаждава на твърдата опора под краката. Трябва ми минута, за да забележа малкото момче, застанало до задната веранда на къщата. Вглеждам се по-внимателно и разпознавам Ангъс. Отметнал е глава назад, целият погълнат от усилието да задържи хвърчилото във въздуха. Усмихва се ликуващо — личи, че е щастлив, задето владее полета му. Гледката стопля сърцето ми.

Отначало решавам да не го стряскам, защото още помня предишната ни среща. После обаче поглеждам пръстите си, които са се сбръчкали като сушени сливи, и излизам от водата, преди да съм гъбясала цялата. Предпазливо се подсушавам, без да откъсвам поглед от Ангъс, който все още не ме е забелязал. Мога да се промъкна отпред и да изчакам да си тръгне, но предната врата е заключена, а навън захладнява.

Загръщам се с кърпата и решавам все пак да рискувам с Ангъс. Вече знам, че се притеснява в присъствието на непознати, и ще гледам да бъда по-тактична. Чудя се дали е дошъл на гости у Хенри. Или просто живее наблизо? Допускам, че е останал при баща си — човек, за когото нямам дори най-малка представа.

Досега не съм чула нищо добро за бащата на Ангъс, но нямам намерение да се настройвам срещу него, защото хората, които злословеха по негов адрес, не биха могли да се нарекат образцови граждани. Самият факт, че е останал със сина си, го слага поне едно стъпало по-горе от майката на Ангъс. Явно се грижи съвестно за детето, щом го е пратил в училище, отговарящо на нуждите му.

Старая се по всякакъв начин да заявя присъствието си и гледам Ангъс да ме види, докато приближавам.

— Здрасти, Ангъс! — Махвам с ръка, надявайки се да ме забележи отдалече. Явно ме е видял. Първо усмивката му угасва, а после — когато хвърчилото замръзва във въздуха и рязко полита към земята — дори се мръщи. — Харесва ми хвърчилото ти — продължавам с надеждата да сключим примирие.

Той обаче пуска макарата на хвърчилото и отстъпва няколко крачки назад — явно всеки миг ще побегне.

— Може ли и мен да научиш? — Посочвам хвърчилото, което сега прилича на жалка купчина оплетени върви.

Ангъс забива поглед в земята, страхът в очите му обаче постепенно се разсейва.

— Ти наистина си майстор. — Приближавам с бавна отмерена крачка, защото не ми се ще пак да го подплаша. Ангъс се втренчва в устните ми. — Харесва ли ти да пускаш хвърчило? — Направо ми идва да запея от радост, когато кимва срамежливо.

Това си е истински напредък.

Не ми се ще точно сега да престъпя някакви невидими граници, затова бавно посягам към макарата. Усещам, че Ангъс не ме изпуска от поглед. Връвта на хвърчилото се е оплела и аз опитвам да я разплета. Когато най-после успявам, вдигам пеперудата над главата си и се наслаждавам как слънчевата светлина прониква през ярките й криле. Никога не съм пускала хвърчило. Чудесно е, че точно днес ще го направя. Подхвърлям пеперудата във въздуха и отскачам назад с надеждата, че вятърът ще я подхване. Но така доказвам само едно — уменията на Ангъс определено превъзхождат моите. Хвърчилото забива нос в тревата, а аз продължавам да стискам макарата като някоя глупачка.

В смущението си долавям някакъв вълшебен звук и когато поглеждам Ангъс, той се смее. Не съм чувала нещо по-сладко и неволно се присъединявам.

— Ще ми помогнеш ли? — Подавам му макарата, вече премаляла от кискане.

Ангъс явно оценява жеста ми за помирение и в невинните му сини очи проличава каква вътрешна борба води в момента. Ще му се да ми покаже как се пуска хвърчило, но май се страхува. Един господ знае колко хора са му се подигравали, че е различен. Не мога да го виня, задето се бои. Светът е пълен с жестоки хора и когато се опариш, вече приемаш с подозрение вниманието на непознатите. Не е ли така и с Джуд?

Тъкмо съм се примирила, че Ангъс пак ще ми избяга, когато той протяга малката си ръчичка и поема макарата. Гледам да не показвам прекален възторг и наблюдавам с интерес как сръчните му пръстчета ту отпускат, ту навиват връвта. Когато тя най-после се разплита, той ми подава хвърчилото. После ми дава знак, че иска да се обърна. Представа нямам защо, но се подчинявам. Той развива макарата и ми сочи да отстъпя назад. Поглеждам го с надежда да ме ориентира, защото не знам колко точно да се отдалеча. Когато изминавам шейсетина стъпки, той вдига длан. Заковавам се на мястото си и се чудя какво ли следва.

Интелигентните очи на Ангъс се вдигат към небето. Той чака. Не откъсвам поглед от него, напълно му се доверявам. В двора нахлува внезапен порив на вятъра и Ангъс започва развълнувано да ръкомаха. Връвта се обтяга и аз инстинктивно пускам хвърчилото. То се издига високо в небето, яхнало въздушното течение, сякаш е родено да лети. Възкликвам в захлас.

После засенчвам с длан очите си и се оставям взривът от цветове да ме погълне — това подсилва още повече магията на момента. Пеперудата направо оживява — гмурка се, плува и маха с криле из въздуха. Ангъс й е вдъхнал живот.

Хуквам към мястото, където той стои и управлява хвърчилото като умел майстор. Малките му ръчички действат трескаво, погледът му е прикован в небето. Явно това е едно от любимите му занимания, които му доставят неизчерпаема радост. Оказва се, че да пуснеш нещо на свобода и да го наблюдаваш как лети, е невероятно преживяване, което те пречиства. Наблюдавам как Ангъс насочва хвърчилото и не помня кога за последен път съм изпитвала такъв покой.

Ангъс ме поглежда и се усмихва. Това е първата истинска усмивка, с която ме възнаграждава — никога няма да забравя усещането. Той свежда очи към макарата и ми дава знак, че мога да поема хвърчилото, ако искам. Аз обаче отказвам, махвайки с ръка. Много по-забавно е да го гледам.

През следващия час Ангъс сваля преградите между нас и ме допуска в своя свят. Това красиво момче е умно, забавно и сръчно. Пък и има търпението да ме научи как да пускам хвърчило. Смее се на моята несръчност, но не позволява тя да го обезкуражи. Може и да не говори, но думи не са ни нужни, защото действията му са достатъчно красноречиви. Той просто е нормално момче, което води необикновен живот.

По някое време отивам в кухнята да приготвя на двама ни нещо за хапване, а мислите ми непрекъснато се въртят около Розмари. Нямам претенцията да знам цялата истина, но да изостави такова забележително дете като Ангъс, ми се вижда нередно. Майката е длъжна да закриля рожбата си. Независимо от обстоятелствата — те не са извинение. А да изоставиш малкото си, е такова… слабоволие. Хенри май е сляп за грешките на дъщеря си и вини само бащата на Ангъс, но нали именно той е останал при детето? Човек трябва да е мъж на място, та да стане истински баща. И същински страхливец, за да изостави сина си.

Затръшването на задната врата ме откъсва от мислите. Ангъс се втурва в кухнята със зачервени бузи и светнали очи. Поглежда сандвичите с конфитюр и фъстъчено масло и едва не започва да премлясква от удоволствие. Не мога да се сдържа и се усмихвам. А когато отива до мивката и насапунисва ръцете си, вече знам, че независимо от мнението на Хенри баща му е добър човек.

Ангъс се покатерва на високия стол и ми благодари с усмивка, когато слагам чинията с обяда пред него. Добре, че държа здраво чашата с мляко, защото тъкмо се каня и аз да седна, Ангъс ме поглежда, издава напред долната си устна и още преди да попитам дали всичко е наред, промърморва: „Благодаря… ти“.

Кимвам стъписана и онемяла.

Той доволно започва да дъвче сандвича и едва ли осъзнава, че всъщност аз би трябвало да му благодаря.

* * *

„Пази се!“

Събуждам се с подскок.

Сядам рязко в леглото. На замъгленото ми от съня съзнание е нужна секунда, докато разбере къде се намирам. Аз съм в спалнята на новия си дом. Не съм вече в онази тъмна уличка, но болката в гърдите е толкова остра, сякаш куршум разкъсва плътта ми и чупи костите.

Нахлуващият през отворения прозорец мрак показва, че е станало късно. Вкопчвам се като удавник за сламка в последния си спомен, преди да заспя, защото кошмарът още не ме пуска, усмихвам се — виждам се как казвам „довиждане“ на Ангъс. Попитах го иска ли да го изпратя до тях или пък да го заведа у семейство Сандс, но той поклати отрицателно глава. После се метна на колелото и отпраши надолу по пътя.

Още не ми е ясно как се е озовал с хвърчилото в задния двор, но му казах, че винаги е добре дошъл. Наистина го мисля. Това е първият ми истински приятел, човек, който промени изцяло възгледите ми за живота. А само няколко часа преди това потъвах към дъното на езерото и нямах особено желание отново да изплувам на повърхността. Ала денят, прекаран с Ангъс, ме накара да преоценя живота си и да осъзная, че трябва да съм благодарна за всичко, което имам.

Никакво самосъжаление повече. Всеки от нас трябва да понесе кръста си. Някои кръстове са по-тежки, но в края на краищата всеки се бори да оцелее.

Коремът ми започва да къркори, което не се случва често. Явно жаждата ми за живот обхваща всичките му аспекти. Протягам се и ставам от леглото — колкото и да е неочаквано, нямам мускулна треска. Прескачам по едно стъпало, докато тичам надолу по стълбите. Дали в къщата е останало нещо за ядене?

Тъкмо пресичам коридора, когато долавям леко драскане откъм входната врата отпред. Застивам на място и наострям слух — още не съм сигурна дали наистина съм чула, или само ми се е сторило. Изчаквам няколко секунди. Хлъцвам, когато пак се повтаря. Вече съм сигурна, че някой опитва да влезе с взлом.

През матираното стъкло на входната врата не се вижда никой, но мога да се закълна, че шумът идва точно откъм верандата. Навън грее пълна луна. Такава нощ не е най-подходяща за обири по къщите. Успокоявайки се с тази мисъл, приближавам на пръсти външната врата. Повече няма да се спотайвам в сенките на живота. Ако ще започвам на чисто, трябва да се науча да разчитам на себе си. Посягам към лампата с лава ефект, изоставена по очевидни причини от предишните собственици.

После продължавам крадешком към вратата и когато стигам до прага си поемам дълбоко въздух. Хващам здраво пиринчената дръжка, броя до три и рязко дръпвам, вдигнала лампата над главата си, като в същото време паля осветлението на верандата. Адреналинът бушува в тялото ми и аз надавам вик като Зина, принцесата воин.

Бойният ми вик обаче отива на вятъра, защото отпред няма никого. Оглеждам се наоколо, но никъде не се вижда жива душа. Започвам да се чувствам като пълна глупачка в тази бойна поза и свалям лампата. Тъкмо се каня да се прибера, когато нещо космато се отърква в крака ми. Надавам пронизителен вик и отскачам толкова рязко, че се препъвам в прага и се стоварвам по задник. Запълзявам трескаво назад, готова да запратя превърналата се в оръжие лампа към създанието, което се кани да ме яде. Но две изумрудени очи, втренчени в мен, ме приковават на място.

Отърсвам се от чувството, че съм на снимачната площадка на Свръхестествено^[1], напрягам поглед и виждам, че тия огромни изумрудени очи принадлежат на сиво улично коте на тъмни шарки. То бавно пристъпва през прага, което не е много далновидно, след като едва не ме докара до сърдечен удар.

— Всичко наред ли е?

Отново хлъцвам, ужасена. Джуд се появява от нищото, взема на един дъх стълбите към верандата и нахлува в дневната. Видът му показва, че е готов да се нахвърли на всеки, мярнал се пред очите му. Но щом ме вижда на пода, вдига озадачено тъмната си вежда.

— Какви ги вършиш?

— Не трябва ли аз да те попитам същото? Непрекъснато се навърташ около къщата ми и това вече става доста зловещо — атакувам го, но и не успявам да изтрия усмивката от лицето си. Отпускам лампата. Положението е направо абсурдно.

— Изобщо не се навъртам — отвръща в защита той, но гледа закачливо.

— Какво правиш тогава?

Той понечва да каже нещо, но се отказва. Сега е мой ред да вирна вежди въпросително. Дали без думи потвърждава, че наистина дебне наоколо? Не знам как да се чувствам — поласкана или изплашена.

Котето се заема да омагьосва Джуд, търка се в краката му и започва да преде. Джуд го поглежда и се ухилва.

— Заради това ли опищя квартала?

— Не съм пищяла — сопвам се на това излишно драматизиране.

— Спуканите ми тъпанчета обаче казват друго.

Завъртам очи, но не мога да сдържа усмивката си, разтегната до уши.

Чак тогава си давам сметка, че още съм просната на пода. Правя опит да се надигна, а Джуд светкавично се хвърля към мен и ми подава ръка. Поглеждам първо нея, после вдигам очи към лицето му. Той явно е озадачен от моята сдържаност, а на мен ми идва да се наритам отзад заради прекалената си подозрителност.

От Джуд досега съм видяла само добро. А той не ми дължи нищо, като се има предвид как се държа с него. Ала ето че пак е тук и за пореден път ми помага. Сега обаче нямам нищо против.

— Благодаря.

Щом хващам ръката му, цялата пламвам — при това не само физически. Моето своенравно въображение тутакси стъкмява сценарий, в който двамата с Джуд се срещаме в друг живот. Аз съм обикновено момиче без тежко минало и без проблеми, което иска да бъде с някого, който го желае заради самото него. А Джуд е този човек. Двамата правим дълги разходки по брега на езерото, гледайки как синеоките ни деца с кестеняви коси тичат под лятното слънце, спомняме си със светла тъга отминалите години и прекрасните, преживени заедно мигове.

Всяка сутрин, преди да тръгне за работа, Джуд ми казва колко ме обича и ме целува по челото. После аз се захващам с всекидневните си задачи на съпруга и майка — моята осъществена мечта.

Това обаче не е моят живот.

Животът ми изобщо не е такъв.

И никога няма да бъде.

Още не съм се отказала да търся истинската любов, но не бих могла да затварям очи за реалността. А тя, за съжаление, убива магията.

Връщам се отново тук и сега и се надигам. Слава богу, краката още ме държат. Пръстите ми обаче остават сгушени в дланта на Джуд, отпусната ниско помежду ни, докато стоим само на сантиметри един от друг. Той изобщо не опитва да скрие, че ме изучава внимателно; странно, но и аз правя същото.

Видът му безспорно е забележителен, но у него има нещо повече от едно красиво лице. Той притежава особена дълбочина, твърдост и някаква неизлечима тъга, погребана дълбоко в сините му очи, което показва, че е нещо… повече.

Вече знае историята ми и сега изведнъж изпитвам желание да науча неговата.

— Искаш ли кафе?

Джуд пуска ръката ми и не опитва да скрие изненадата си от внезапния ми пристъп на гостоприемство. Притаявам дъх, нямам представа как ще реагира. И въздъхвам облекчено, когато приема.

— Разбира се.

Опитвам се да не обръщам внимание на неочакваното пърхане в стомаха си, паля лампата в коридора и се отправям към кухнята. Тропотът от ботушите на Джуд по голите дъски показва, че идва след мен. Вадя буркана с кафето и мислено благодаря, че Чарли винаги е била по-предвидлива от мен.

— Да ти се намира мляко?

Обръщам се и инстинктивно започвам да издавам умилителни звуци, щом виждам котето, сгушено в едрите ръце на Джуд.

— Разбира се. Трябва да е в хладилника.

Джуд кимва и тръгва натам. Дръпва дръжката, очаквайки хладилникът да се отвори, защото повечето хладилници правят точно така. Моят обаче се инати, докато здравата го раздрусаш. Наблюдавам с доволна усмивка опитите на Джуд да пребори старото стоманено туловище — навремето тия неща са ги правили да издържат какво ли не. Бас ловя, че може да се ползва и за бомбено убежище.

Чак на четвъртия опит Джуд успява да отвори вратата. Хапя долната си устна, за да скрия усмивката. Тя обаче съвсем угасва, когато Джуд вижда жалкото съдържание на моя хладилник. Наполовина празна кутия мляко, две филии хляб, бурканче сладко и банан — само това му се кокори насреща. За свое оправдание мога да кажа, че Ангъс е момче с апетит.

Сега, когато пак разсъждавам трезво, си давам сметка, че Джуд за първи път вижда отвътре убогия ми дом. Отвън е малко по-добре, но това едва ли е от значение, щом като и на външен вид сякаш е готов за събаряне. Това обаче като че не му прави впечатление и той просто затваря хладилника, гушнал котето и кутията с мляко.

Изплаквам една чинийка от порцелановия сервиз втора ръка и я подавам на Джуд. Той действа мълчаливо, маневрирайки ловко из малката кухня. Налива мляко в чинийката и оставя котето и вечерята му в ъгъла.

Гледам как то лакомо се нахвърля на угощението и сърцето ми се разтапя.

— Как ще го кръстиш? — нарушава мълчанието Джуд.

Усмихвам се, без да откъсвам поглед от малката космата топка.

— Много прилича на котето, което имах някога. И онова беше със зелени очи и щръкнало коремче.

В този момент котето изведнъж развълнувано започва да маха с опашка, сякаш потвърждава думите ми.

Джуд се ухилва, трапчинка се появява върху брадясалата му буза.

— Как беше името му?

— Йег.

Джуд избухва в смях.

— От „Йегермайстер“^[2]?

Хапя устни.

— Точно така. Даже си имаше оранжева каишка.

— Тогава нека и този бъде Йег.

В стаята отново настава тишина. Мълчанието ни обаче не е неловко, по-скоро е пропито с носталгия. В ума ми непрекъснато се върти какво ли си мисли Джуд сега. Миг по-късно той отговаря на незададения ми въпрос.

— Няма как да затворя очи, че тук някои неща направо плачат за ремонт. — Той се почесва по тила, явно притеснен да не е прекрачил границата.

Аз обаче не се засягам от забележката — това си е самата истина.

— Прав си. Все някога ще стигна и до тях.

— Ще се радвам, ако мога да помогна. Бива ме в ръцете.

Глътката ми пресяда, като чувам това. Започвам да се тупам с юмрук по гърдите.

— Мога и сама — изхриптявам.

Той обаче упорито клати глава.

— Ти само направи списък и с радост ще ти помогна. Нали за това са съседите? — добавя.

Само кимвам, защото още ми е трудно да си поема дъх.

Има толкова неща, за които да го питам, но не искам да съм груба или нетактична. Въпреки това ми се ще да науча колкото може повече за него.

— Е, кажи с какво се занимаваш в свободното време, когато не се притичваш на помощ на съседите.

Той се подсмихва.

— Държа да се отбележи, че предлагам помощ само на онези, които ми харесват.

— Радвам се, че ме харесваш. — Прехапвам бузата си отвътре, давайки си сметка колко двусмислено може да е прозвучало това.

Дрезгавият смях на Джуд донякъде ме успокоява.

— Работя в града. — Поглеждам го въпросително да уточни, защото това е доста мъгляво. — Момче за всичко.

Все така уклончиво и неопределено. Продължавам да дъвча бузата си. Не знам дали нарочно отбягва отговора, или просто се държи типично по мъжки.

— Момче за всичко е доста широко понятие. Може ли да уточниш? — Подсмихвам се, опитвайки да запазя ведрия си тон.

Той възсяда един бар стол, опира ръце на плота и се навежда напред.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

Преглъщам мъчително. Подобна заплаха никога не е звучала толкова убедително.

— Е, хайде сега! Ти вече знаеш всичките ми тайни, сега е мой ред да науча твоите. — Надявам се гласът ми да звучи уверено, защото в този момент съм кълбо от нерви.

Той усеща, че съм готова да настоявам до дупка, и се усмихва.

— Пред човек, отраснал в този град, има само два пътя. — Той вдига пръст. — Да се махне и да постигне нещо в живота. — Вдига втори пръст. — Или да остане и да гледа как животът му изтича между пръстите, защото няма как да знае, че на света има и по-добро.

Не успявам да се въздържа и продължавам да чопля.

— Ти обаче още си тук, а явно знаеш, че на света има и по-добро.

— Щом съм тук, явно не знам — кротко възразява той.

Замислям се над думите му. Вижда се, че не иска да е тук, тогава защо е останал? Трябва да има причина. Какво го е задържало?

Но не ми остава време да попитам какво или кой е причината.

— Като бях момче, мама ми казваше, че съм специален. И че ми е писано да успея. Казваше, че съм предопределен за големи дела. — Той сякаш потъва в миналото.

— Е, нали разправят, че майките ги знаят тия неща най-добре — окуражавам го.

Устните му се извиват в горчива усмивка.

— Но казват и друго — че родителите са слепи за недостатъците на децата си.

Май има право, като се сетя как реагира майка ми, когато й казах за Матилда и Браян. Трябваше й цяла седмица, за да ми повярва.

Явно изражението е издало печалните ми мисли, защото изведнъж и двамата притихваме.

— Може ли един въпрос?

Срещам погледа му и кимвам.

— Давай.

Той се поколебава, преди да продължи.

— Какво се случи онази нощ, когато те простреляха?

Свирката на кипналия чайник сякаш огласява вътрешния ми писък.

Лицето ми се сгърчва, защото най-малко това съм очаквала да ме попита.

— По дяволите, много съжалявам — бърза да се извини, свъсил чело. — Ама че съм идиот. Не трябваше да те питам. Забрави.

Поклащам глава, трогната от чистосърдечното му разкаяние.

— Не, няма проблем. Радвам се, че мога да говоря за това. — Внезапно осъзнавам, че наистина нямам нищо против да му разкажа.

Преди да се изповядам обаче, ми е нужна силна доза кофеин и бързо сипвам кафето по чашите. Джуд отпива от своето, но аз дълго се взирам в черната му повърхност и постепенно потъвам в миналото.

— Двамата с Браян бяхме излезли да отпразнуваме рождения ми ден. По онова време бях толкова щастлива, така влюбена в годеника си, който за мен бе най-идеалният мъж на света. Каква идиотка! Същата вечер Браян ми предложи. След като цели десет години бяхме гаджета, най-накрая се реши да ме направи почтена жена. Предложи ми след вечерята, направо на улицата. После тръгнахме към колата. Спънах се в някакъв бездомник на тротоара. — Поемам си въздух. — Не трябваше да става така. Аз бях на двайсет и седем, способна, здрава и в онзи момент — направо на седмото небе.

Джуд се пресяга през плота и стиска ръката ми, окуражавайки ме да продължа.

— Клошарят поиска ключовете от колата и аз реших, че с това всичко ще свърши. Той обаче ни разиграваше, надсмиваше ни се. Същинското му намерение бе да нарани мен. Завлече ме в една пряка. Имаше пистолет. Очаквах да ме изнасили, но когато посегна и към пръстена, сякаш поругаването не му стигаше, направо превъртях.

Съпротивлявах се както никога преди. После… — дланите ми започват да се потят и ги изтривам в джинсите. — После видях някакъв човек. Не успях да различа лицето му. Вече беше тъмно. Той обаче явно идваше да ме спаси, а Браян креташе след него. Разбирам, че беше в шок, ужасен от онова, което се случва, но нали и с мен бе същото? Очаквах, че няма да допусне да се стигне толкова далече. Колко наивно! Онзи имаше пистолет. Странно, но от присъствието на неизвестния ми спасител, не от присъствието на Браян, се чувствах в безопасност. Някакъв непознат идваше да ми се притече на помощ, докато годеникът ми сякаш всеки момент щеше да хукне в обратната посока. А тъкмо той трябваше да ме защити.

Подсмърквам. Джуд прекарва палец по кокалчетата на пръстите ми.

— Успя ли да видиш кой е този мъж?

— Не — прошепвам, забила поглед в земята. — Той обаче всяка нощ е в сънищата ми… Просто не виждам лицето му. Но с него се чувствам в безопасност. Иначе си спомням само откъслечни неща.

Замълчаваме. Джуд сигурно вече съжалява, че изобщо е зачекнал темата.

— Бях простреляна. Имаше два изстрела. Единият мина през гърдите ми, другият не ме уцели. Докторите казаха, че съм извадила късмет и съм истински боец, но аз не се чувствам нито едното, нито другото. — Разтривам слепоочията си и стисвам очи. — Не предполагах, че нещо толкова дребно може да причини такива щети. Но така е с раните — не тази, която виждаш, а тази, която не можеш да видиш, боли най-много. Докато бях още с превръзките, се чувствах както преди. Но когато ги свалиха, разбрах, че вече не съм същата. — По бузите ми започват да се търкалят сълзи, раната от предателството още не е зараснала. — Браян се отвращаваше от мен. Виждах го всеки път, щом ме погледнеше. През първите няколко месеца не усещах вкус, мирис, допир. Нито любов. Чувствах се мъртва отвътре. Браян странеше от мен, сякаш съм прокажена. Затова ми изневери със сестра ми. Защото… съм дефектна. Аз съм нищо. — Вече хлипам неудържимо, пред очите ми е водна пелена. Сълзите мокрят лицето ми. Предателството все още е толкова болезнено и реално.

— Виктория, толкова съжалявам. — Джуд здраво стиска пръстите ми, неговият допир ми действа успокояващо. — Но грешиш. Ти не си нищо. Ти си толкова невероятна, че и много повече. А онзи е проклет страхливец.

Ала от думите му се разридавам още по-силно.

— Съжалявам, че те разплаках. — В извинението му се чувства болка и разкаяние.

Усещам как топлината му стига до мен. Изтривам очи и поклащам глава.

— Не си виновен ти.

Виждам как стисва челюсти.

— Толкова съжалявам, че си преживяла всичко това — казва през зъби. Усещам, че има още един, последен въпрос. — Ами онзи човек? Откри ли кой е бил?

— Не — прошепвам. — Но ми се ще да го познавах. Тогава бих го прегърнала и бих му благодарила, че е спасил живота ми.

— Искаш ли да си спомниш всичко? — неспокойно пита той.

— Да си спомня ли?

Той кимва.

— Да, за онази нощ. Явно има причина за белите полета в паметта ти.

Разтрепервам се.

— Имам ПТСР. Нормално е.

Джуд май не е много убеден.

— Всички отговори са точно тук, в шепата ти… — Той леко докосва дланта ми с показалец. — Просто трябва да ги освободиш.

Не схващам точно какво означават думите му, но се оставям да ме утешава, защото е приятно поне за малко да се отпусна.

— Какво ще кажеш да допием кафето някой друг път? — предлага, а палецът му чертае широки кръгове от вътрешната страна на китката ми.

— Извинявай, че се скапах. Обещавам да се взема в ръце и някой ден да си поговорим като нормални хора.

Джуд се усмихва и това стопля сърцето ми.

— От всичко, което ми се случи днес, това бе най-нормалното.

Няма как да не се усмихна.

— За мен също.

Йег се потърква в краката ми и започва силно да преде. Този звук ме успокоява. Навеждам се да го взема и срещам втренчения поглед на Джуд. Въздухът наоколо съска и пращи от искрите, които прескачат между нас, електрическият заряд е почти осезаем. Едва си поемам дъх, но чувството не е неприятно.

— Е, добре тогава. — Той леко се покашля. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Уж си тръгва, а всичко в поведението му говори, че иска да остане. Усещам пърхане на пеперудени криле някъде дълбоко в мен, но го потискам.

— Лека — повтарям, обръщам му гръб и тръгвам по коридора. Чувам задната врата да се затваря чак когато съм изкачила стълбите. Не мога да не се усмихна на кавалерството на Джуд.

Докато се събличам, си давам сметка, че през този ден нито веднъж не съм опитала да затворя очи пред горчивата истина. Явно най-сетне съм приела, че някои неща в живота ми вече ги няма и никога повече няма да ги има. През този ден пусках хвърчило с Ангъс и излях мъката си пред Джуд, и най-накрая се почувствах… себе си.

През този ден се преобразих и се превърнах в нещо неразбираемо, а сега нямам търпение да узная какво е то.

 

 

Гъсеница: хранителна фаза

Когато идва ред на ларвата, е време за растеж.

Втори стадии: ларва