Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (21)

Глава двадесета

Усещам премала, щастлива премала. Обгърната съм от единственото ухание, което свързвам с представата за дом. Не искам този миг да свърши. Сгушвам се на гърдите на Джуд, решена да остана завинаги така. Приглушеният тътен в тях ми припомня гърлените звуци на Джуд, докато бе толкова дълбоко в мен, че не вярвах някога да се разделим. Той ме целува по клепачите и тихичко се засмива.

— Добро утро.

Изстенвам.

— Не, още не е утро. — Не искам да отворя очи, защото зная какво ми носи денят. Щом погледна ярката му светлина, знам, това ще промени всичко.

— Права си, утрото не е дошло — прошепва Джуд.

Усещам по кожата си допира на копринените чаршафи, с които сме завити. Те ни пазят от слънчевите лъчи, проникващи през завесите. Джуд ме целува със същата страст като предишната вечер и предизвиква у мен същия копнеж.

Любихме се безброй пъти и всеки път си доказвах, че решението ми е правилно. Във всяко негово докосване се усещаше отчаяно желание да останем заедно, всеки път ми повтаряше, че съм негова завинаги.

Открехвам очи и по бузите ми плъзва руменина, защото виждам Джуд да ме гледа с диво желание. Този поглед ми напомня всяка наша целувка и дадено обещание. Страстта му направо спира дъха ми.

— Хей! — едва успявам да промълвя.

Завити сме презглава и чаршафите ни пазят от реалността.

— Хей! — отвръща той и ме целува по носа. — Добре ли си? — Топлият му дъх се стеле над страните ми.

— Никога не съм била по-добре. Но все пак… — Умишлено оставям изречението недовършено. Той се нацупва и бърчи чело.

— Все пак какво? Миналата нощ беше…

Вече не мога да сдържам усмивката си, защото ми е ясно какво минава през ума му.

— Миналата нощ бе изумителна. Но все пак ми дължиш една любовна среща.

Той си отдъхва.

— Всеки ден с теб е любовна среща.

— Скръндза — измърморвам под нос и се ухилвам.

Той зяпва възмутено, после се нахвърля да ме гъделичка, а аз пищя и се кискам.

— Добре де, предавам се. Може и да си права. — Нежно прекарва пръсти по татуировката ми. После става сериозен и аз се досещам какво си мисли. Мисли за горчивата реалност, пред която и двамата трябва да се изправим. — Налага се обаче да направим нещо преди всичко останало.

— Знам — отвръщам и слагам пръст на устните му. Тишината ни обгръща. И двамата сме наясно, че първо трябва да помогнем на Хенри.

Денят може и да е последният за мен тук, където и да е това „тук“, но няма да си тръгна, преди да съм опитала поне още веднъж. Тази мисъл дълбоко ме натъжава. Явно ми проличава, защото Джуд маха кичур коса от челото ми и плъзва пръст по бузата ми.

— Имаш ли някакво специално желание?

Поклащам глава. Мислено му благодаря, че сменя темата.

— Ти избери. Навсякъде, където съм с теб, е идеално.

Той опира чело до моето, търка нос в моя.

— Ухаеш невероятно — мърка. — Усещам миризмата си навсякъде по теб. — Доказателство за собственическото му отношение към мен е и нещо твърдо, набъбващо долу под чаршафите.

Прехапвам устни и издавам тихо стенание. Желая го отново. Едва ли някога ще му се наситя. Джуд ме чете като отворена книга и по устните му затрептява игрива усмивка. Свивам крака в коленете, топла вълна плъзва по тялото ми и безсрамно прекарвам пръсти по набъбналата му мъжественост. Притеглям го жарко към себе си — нямам нужда от любовна игра, но в този момент на вратата тихо се чука. Тутакси се дръпвам. И двамата знаем кой може да е. Усмихваме се.

— Ей сега, приятел — провиква се Джуд към Ангъс, който стои пред вратата на спалнята.

Джуд ме целува бързешком, отмята чаршафите и скача от леглото да събере разпръснатите ни дрехи. Обличаме се мълчаливо. Джуд ме изпива с очи, докато навличам бельото и закопчавам сутиена. Но не успявам да довърша, защото се спуска към мен и грубо сваля презрамките от раменете ми. После поема гърдата ми в уста. Потискам стенанието си и отмятам глава. Пръстите му се прокрадват под бельото ми и се навлажняват от влагата ми. Пуска ме с доволна усмивка малко преди да експлодирам.

— Само те подготвям за онова, дето предстои.

Хапя устни, за да охладя желанието си.

Навличаме дрехите за секунди. Когато съм напълно облечена и отново се владея, Джуд отваря вратата. Обзема ме коренно различно настроение, щом поглеждам Ангъс. Той ми се усмихва и започва оживено да жестикулира. В погледа му се чете облекчение. Дали и той знае какво предстои?

Потупвам леглото до себе си и Ангъс се втурва към мен, хвърляйки се в прегръдките ми. Вдигам очи към Джуд, който се е просълзил от близостта ни.

— Добре ли спа? — питам Ангъс, когато най-после ме пуска. Той още е по пижама, с червена пожарникарска кола на нея.

Кимва, но аз долавям печал в големите му сини очи.

— Какво има?

Той свива рамене и поглежда Джуд.

— Сънувах, че с татко ме изоставихте.

И аз се боя от това, но се опитвам да бъда силна.

— С Виктория винаги ще бъдем с теб, приятел — намесва се Джуд, прекосява стаята и кляка пред него. После взема малката му ръчичка в огромните си лапи. — Дори да не ни виждаш, ние винаги ще те закриляме. Винаги. Ясно?

Крадешком попивам сълзите си.

— Да, татко.

Джуд стисва рамото на Ангъс и го целува по бузата.

— С кого приказваш, маймунче? — Грейс наднича през прага, сякаш се бои да влезе в стаята на Джуд.

Ангъс поглежда баща си и той кимва.

— С татко — отвръща със знаци.

Долната устна на Грейс потреперва. За първи път я виждам да проявява слабост. Може би защото вече я гледам с други очи.

— И какво казва татко?

— Казва, че дори да не мога да го видя, винаги ще ме закриля.

Очите на Грейс се насълзяват, моите също.

— Това са думи на истински баща.

Тя си поема въздух и бавно пристъпва вътре. Оглежда се, сякаш вижда всичко за първи път. Имам чувството, че влиза тук за първи път след случилото се с Джуд. Разтривам белега на гърдите си, защото нещо в мен започва да боли.

Грейс продължава да се оглежда, сълзите се стичат по страните й. Разбирам я — Джуд сигурно много й липсва. Той спомена, че двамата са били всичко един за друг. Представям си колко самотна и изоставена се чувства без него. Ала крие болката си зад непробиваема броня. Изведнъж ме обзема чувството, че с Грейс може да станем страхотни приятелки.

Джуд я гледа отстрани и свъсва вежди, когато тя плъзва пръсти по скрина. Спира пред снимка в сребърна рамка, на която двамата с Джуд прегръщат Ангъс. Навремето са били щастливо семейство, но сега на Грейс са останали само спомените. Тя бърше сълзите с дългия си ръкав.

— Защо ни изостави, Джуд? — шепне.

Джуд мъчително преглъща, болката му къса сърцето ми.

— Приятел, ще ми направиш ли една услуга? — пита той, без да откъсва поглед от Грейс, която снове из стаята. — Кажи на леля Грейс, че много се гордея с нея.

Грейс спира при дрешника на Джуд, внезапно отваря вратите и започва да мести дрехите от едната половина в другата. Закачалките стържат по лоста, издавайки нейния гняв, болката й, но най-вече скръбта. Тя стига до един тъмносин пуловер, смъква го от закачалката и го мачка в ръце. Ангъс бавно отива при нея и започва да жестикулира.

Грейс подсмърква и притиска пуловера към гърдите си.

— Благодаря, маймунче.

С Джуд усещаме недоверието й, но той продължава да упорства. Приближава и застава пред нея, сякаш тя може да го види. Навежда глава.

— Липсваш ми, Грейс. Извинявай, че те оставих сама. Когато Роуз ни напусна, излях гнева си върху теб, а не беше честно. Съжалявам. Искам само да знаеш колко се гордея с жената, в която ти се превърна. — Тя заравя лице в пуловера и се разридава. — Може и да не ме виждаш, но знай, че съм до теб и те закрилям, бдя и над двама ви. Знам, че можеш да ме почувстваш. Чувам всяка дума, която произнасяш. Харесва ми, че пак оставяш лампата на верандата да свети, както правеше и докато бях жив — в случай че се върна у дома. Когато нощем плачеш сама в тъмното, знай, че седя точно до теб, държа ръката ти и те успокоявам, че всичко ще се нареди.

Грейс поглежда към Ангъс с мътни от сълзите очи. Тялото й се разтърсва от конвулсия, едва успява да продума.

— Т-татко ти наистина ли е тук?

Ангъс кимва и поглежда Джуд, усмихнат. Грейс проследява погледа му и ахва.

— Л-липсваш ми, Джуд. — Изглежда, за първи път си позволява да се обърне гласно към него. Не знам дали наистина вярва на Ангъс, но явно се нуждае от утеха.

Джуд пристъпва напред, дъсченият под скърца под стъпките му. С нежно движение прекарва пръсти на сантиметри от бузата й. Тя ахва. Усетила е присъствието му.

— И ти ми липсваш… маймунке.

По бузите ми се търкалят сълзи. Този прякор трябва да е много специален — Джуд е наричал така сестра си, а сега Грейс нарича така сина му. Пази паметта за него жива. Ангъс се втурва към Грейс и я прегръща силно. Джуд ги наблюдава с меланхоличен поглед.

Стоим смълчани известно време, всеки посвоему преживява този момент. Досещам се каква е целта на Джуд. За първи път от месеци говори на Грейс. Прави го, за да не остави нещо недовършено след себе си. Сбогува се.

Внезапно остра болка пронизва гърдите ми. Изхриптявам и рухвам на леглото. Имам чувството, че хиляди игли се забиват в тялото ми, а сърцето е епицентърът на болката.

— Виктория! — изревава Джуд, спуска се към мен и ме взема в прегръдките си.

Не мога да дишам.

Въздухът не ми стига. Имам чувството, че всеки момент ще припадна. Пред очите ми играят светли петна, долавям миризма на… йодоформ.

— Тори, моля те, дишай! Още не! — умолява ме Джуд, целува слепоочията ми, очите, устните. Докосването му взема връх над онова, което ме дърпа надолу и след секунда успявам да си поема дъх.

— Какво стана? — питам. Все още не мога да овладея треперенето на гласа си.

Мълчанието на Джуд подсказва, че знае какво се случва, но няма да ми каже, преди да настъпи моментът.

* * *

Пътуваме мълчаливо към града. За разлика отпреди нямам нищо против тишината.

След като погълнах три бутилки от енергийната напитка „Гетърейд“, състоянието ми значително се подобри, но знам, че няма да е задълго. Джуд още не ми е обяснил защо едва не припаднах, но имам чувството, че само след няколко часа сама ще разбера.

Той паркира пикапа на място за временен престой.

— Не може да оставиш колата тук — казвам и соча знака. Той се усмихва тъжно. Все забравям, че нас всъщност ни няма. Тази мисъл води до друга. — Кога разбра, че си…?

— Мъртъв ли? — довършва Джуд вместо мен. Кимвам и хапя долната си устна. — Разбрах го веднага. Но до мен имаше приятелка, която ми помогна. — За втори път я споменава. — Сигурно съм извадил късмет.

Няма как да не доловя иронията в думите му. Тъкмо стъпваме на тротоара и виждаме Хенри да марширува нагоре по стълбите, издокаран в смокинг. Май Джуд ще излезе прав.

— Готова ли си?

Премята ръка около талията ми и ме притегля към себе си.

— Да. Сега или никога. — Джуд ме целува по челото, но, незнайно защо, се чувствам още по-зле. — Защо не прибегнем до услугите на приятелката ти?

Все още не ми е казал коя е тя. Мисля обаче, че не нарочно премълчава името й. Просто иска да ми спести поредния шок.

— Всичко по реда си — отвръща, което ще рече, че трябва да се справим сами.

Разкошната бална зала е елегантно украсена. Множеството кръгли маси са покрити с бели покривки, в центъра на всяка гори червена свещ. Пълно е с униформени мъже и жени. Във въздуха жужат разговори, но се усеща някакво общо чувство за тъга, защото поводът за събирането не е радостен. Подсказва го и големият екран зад катедрата на подиума, на който е снимката на шериф Сандс с униформа. Явно много хора са го обичали, нищо, че е голям задник. Докато с Джуд вървим през залата, от няколко страни дочуваме да се говори какъв страхотен човек е бил. Колегите му несъмнено му се възхищават. Неговото отсъствие се усеща навсякъде.

Джуд ме държи за ръка и върви напред, докато най-сетне откриваме Хенри. Стои до човек на средна възраст, явно център на внимание за събралите се наоколо. Спираме няколко крачки встрани и гледаме Хенри да не ни забележи — усещам, че Джуд не иска да прибързваме.

Униформените мъже и жени се смеят на нещо, което е казал онзи мъж. Хенри също се присъединява към смеха им, но е видно, че не е в настроение. Мъж със снежнобяла коса весело тупва човека по ръката.

— Не ме пришпорвай много-много, шерифе, вече съм стар. Не ставам за първа линия като едно време.

Хенри се разсмива, оправя си вратовръзката, но е наясно, че тия думи не са адресирани към него. Въпреки това отговаря.

— Стар? Нищо подобно, лейтенант Холмс.

Новият шериф се усмихва, явно се чувства добре в ролята на Хенри.

— Имаш късмет, че съм благ човек.

Притискам се към Джуд, защото изведнъж ми домъчнява за Хенри. Той определено усеща, че нещо не е наред, но е голям инат и не иска да приеме истината. Нали и с мен бе същото. Никой не може да вини Хенри, че все така отрича очевидното, защото истината е прекалено тежка. Гърдите отново ме заболяват, но преглъщам болката. Не искам Джуд да разбере.

Той ме повежда към маса в дъното на залата и двамата сядаме, за да изчакаме началото на официалната част. Коляното ми подскача неспокойно — не мога да седя мирно, защото ме мъчи мисълта за предстоящото. Независимо дали Хенри ще приеме истината, или не, ми остават приблизително дванайсет часа, после времето ми изтича. И ще трябва да реша къде да бъда.

— Добре ли си?

Оглеждам се наоколо, наблюдавайки всички тези хора, които никога няма да разберат името ми, нито ще научат моята история. Отговорът е „не“. Никога вече няма да бъда добре.

Около нас изведнъж настава затишие — времето е дошло. Двамата с Джуд гледаме как хората заемат местата си, а шерифът се качва по стъпалата към катедрата. Мога само да предполагам къде седи Хенри, заобиколен от колеги, които дори не го виждат.

Шерифът застава на подиума, изчаквайки всички да запазят тишина. Не след дълго вниманието на присъстващите се насочва към него. Той кашля, за да си прочисти гърлото и се обръща към портрета на Хенри зад себе си.

— Събрали сме се тук тази вечер да почетем паметта на нашия паднал събрат, шериф Хенри Сандс.

Въздъхвам. Ясно е, че това няма да свърши добре.

— Нямах късмет да работя с шериф Сандс, но от многото истории, които бяхте така добри да споделите с мен, знам, че е бил добър човек. Сигурен съм, че му е било по сърце да е полицай. Посветил е живота си на тази професия, грижил се е хората от града да могат спокойно да се приберат по домовете си и е защитавал обществото. — Прави пауза, оглеждайки присъстващите в залата. — Шериф Сандс загина, бранейки това общество. Никога няма да забравим неговата саможертва. Затова тази вечер не е тъжен помен, а възхвала на живота му.

В залата цари мъртва тишина, поглеждам Хенри и виждам, че седи неподвижно. Явно се напъва да проумее чутото. Ала никой от нас не е подготвен за следващите думи на шерифа.

— Няма по-подходящ човек, който да ни припомни за живота на шериф Сандс от неговата съпруга Джилиан Сандс.

Залата гръмко ръкопляска, а шерифът слиза от подиума и тръгва към червената завеса в единия му край. Дръпва я, а зад нея съвсем сама стои крехката Джилиан. Вкопчвам се уплашена в ръката на Джуд. Хенри става, но не може да мръдне от мястото си.

Гледаме притихнали как Джилиан страхливо надниква към залата, погледът й се стрелка нервно във всички посоки. Шерифът й прошепва нещо до ухото и тя с усилие преглъща сълзите. После пристъпва неуверено напред, а залата се изправя на крака и започва да я аплодира. Това явно й вдъхва куража, от който се нуждае.

Когато застава зад катедрата, е толкова уязвима. Ръцете й потрепват, докато прехвърля картончетата с текста на словото си. Минава известно време, докато залата отново утихне, но после вниманието на всички се приковава към Джилиан.

Сега тя изглежда значително по-добре в сравнение с последния път, когато я видях. Погледът й обаче е все така пуст. Преглъща с усилие и микрофонът прави нервността й достояние на всички. Залата търпеливо я чака, докато се почувства готова да заговори. Убеждавам се, че градът уважава Джилиан не по-малко от Хенри.

Тя наглася микрофона спрямо дребния си ръст.

— Б-благодаря на всички, че сте тук тази вечер. — Поема си въздух. Ръцете й треперят толкова силно, че картончетата с предварително подготвените думи се разпиляват по пода.

Лъснатите до блясък обувки на шерифа отразяват ярката светлина в залата, когато прекосява подиума, за да вдигне картончетата. Джилиан ги поема от ръцете му и попива сълзите си.

— Бях си подготвила специална реч, но всичко изглежда много по-добре, докато е в ума ти, отколкото като го изречеш. — Кимвам неволно, защото отлично я разбирам. — Ако Хенри беше тук… щеше да се стъписа, сигурна съм. Беше суров мъж, но бе моят мъж. — Тя отново преглъща сълзите. — Далеч не беше съвършен, и отлично го знаеше, но винаги се стараеше да постъпва, както е редно.

Помня как видях смъртта на Джуд през очите на Хенри. Думите на Джилиан са самата истина. Хенри е безпардонно копеле, но зад грубата външност се крие и нещо добро. Сега вероятно не си спомня, но когато стана напечено, се притече на помощ на Джуд. Можеше да го остави да пукне на улицата, но стори всичко възможно да го спаси. И двама ни да спаси.

Сигурно затова Джуд е толкова настоятелен. Иска да помогне на Хенри, както той му помогна. А когато вече са квит… знам какво ще последва.

— Моят Хенри щеше да е изключително благодарен за присъствието ви тази вечер. Искаше ми се да кажа толкова много неща, но нека просто всеки от нас си го спомни по своя си начин. Благодаря ви, че помните какъв човек беше.

Залата отново се изправя на крака, шумно ръкопляска и надава одобрителни викове. Джилиан се извръща, хлипайки, и заравя лице в шепите си, когато вижда снимки на Хенри да се редуват на екрана. Когато идва ред на последната — Хенри с парадна униформа — всички в залата му отдават последна чест.

През цялото време нито веднъж не се решавам да погледна Хенри, защото сигурно ще се разплача, като видя какво му е. Но повече не мога да отлагам. Оттук нататък идва моят ред. Щом го поглеждам, разбирам, че той вече е повярвал, въпросът е как ще постъпи сега.

Джуд стои прав зад мен. Едрата му фигура привлича като магнит погледа на Хенри. Стомахът ми се свива, когато очите на двамата се срещат.

— Сега какво правим? — питам, без да мога да помръдна.

— Чакаме.

— Какво чакаме?

Джуд ми отговаря само след миг.

— Ето това.

Хенри тръгва стремглаво към нас, разблъсквайки всички по пътя си. Там, разбира се, няма никого, но въпреки това го прави. Щом ни приближава, замахва решително, готов да забие юмрук в челюстта на Джуд.

Джуд дори не трепва, нито помръдва. Юмрукът на Хенри преминава през него, без да му навреди. Неволно хлъцвам, защото никога не съм виждала нещо толкова нереално. Когато с Джуд се докосваме, аз го усещам. Какво ли си мисли Хенри сега?

— Какво по… — мърмори той и поглежда стиснатите си юмруци.

— Престани — срязва го Джуд. Стои гордо изправен, със скръстени на гърдите ръце. — Недей да ставаш за смях.

— Ти си го направил. Ти си виновен за всичко — упорства Хенри. Търси да се хване като удавник за сламка в последните остатъци здрава логика.

— Не, Хенри, само в теб е причината. Това са твои фантазии. — Джуд посочва към залата. — Ти си мъртъв. И двамата сме мъртви. Колкото по-скоро го приемеш, толкова по-скоро ще можеш да продължиш напред.

— Ти си полудял! И двамата сте откачили!

Отново понечва да се нахвърли на Джуд, но аз се изпречвам пред него и блокирам вдигнатата за удар ръка. Действам светкавично, а той минава през мен и се стоварва по задник на пода. Усещам как тръпки ме полазват.

— Престани, Хенри. Джуд е прав. Само се огледай. Ти си в центъра на тържествената вечер, защото тя е в твоя памет. Ти умря преди девет месеца.

— Не! — Той упорито клати глава.

Навеждам се и му подавам ръка да стане.

— Щом на мен не вярваш, повярвай на Джилиан.

Това се оказва магическият ключ към него, защото поведението му рязко се променя. Поглежда към подиума, където още виси портретът му, и вижда Джилиан да говори с новия шериф. Двамата се ръкуват. Тя попива с белоснежна кърпичка ъгълчетата на зачервените си очи. Видът й е на съкрушена вдовица, каквато всъщност е. Ако с Джуд не успеем да убедим Хенри, Джилиан ще го направи. Убедена съм.

Хенри примигва веднъж, два пъти. Усещам мига, в който проглежда за истината, за която досега е затварял очи.

— Само погледни, Хенри. Наистина се вгледай и се заслушай в случващото се около теб. — Старая се да бъда спокойна, защото и на мен не ми е лесно.

Хенри продължава да седи на пода, но все пак се оглежда наоколо. Отначало вижда всичко такова, каквото му се иска да бъде. След малко обаче усещам, че постепенно започва да му се прояснява. Той ахва и започва отривисто да клати глава.

— Не, това не може да бъде.

Нищо не казвам. Давам му време да осмисли какво вижда. Той рязко извръща глава към мен. Душата му вече е белязана от отчаяние и безпомощност.

— Това наистина ли се случва?

Кимвам, натъжена от болката му.

— Да, Хенри. Толкова съжалявам. — Думите се оказват безсилни да изразят скръбта ми. Пак му подавам ръка — надявам се поне с докосване да му покажа своята съпричастност.

Протягам ръка към него с притаен дъх. Той също протяга своята. В мига, в който се докосваме, се случва нещо необикновено. Всичко около нас започва да кръжи, гласовете на хората се завихрят в торнадо от цветове. Полазват ме студени тръпки. Притискам длан към устата си, очаквайки всеки момент да повърна. Но още преди да съм мигнала, се озоваваме в някаква непозната спалня.

Трябва ми известно време, докато отново усетя краката си. Първата ми работа е да се огледам за Джуд. Отдъхвам си, когато го виждам да стои до мен.

— Какво става? — питам, потискайки гаденето.

Устните му приличат на тънка линия.

— Времето ни изтича. Часовникът изведнъж забърза. — Не е нужно да продължава, разбирам всичко.

— Къде се намираме? — питам.

Отговаря ми Хенри.

— В моята спалня.

Тапетите с щампа на цветя излъчват женственост — човек не би очаквал подобно нещо в спалнята на местния шериф. Оглеждам се — цялата стая е в пастелно розово и е отрупана с женски дрънкулки. Явно това е запазената територия на Джилиан и тя е украсила всичко по свой вкус. Мога да се обзаложа, че безбройните декоративни възглавнички и розовата пухена завивка изобщо не са в стила на Хенри, но те са правели Джилиан щастлива и той го е преглъщал.

— Това е любимата стая на Джил — обажда се той, сякаш прочел мислите ми. — Аз си имах кабинета, а това тук бе нейното царство. Украсяваше я с часове, искаше да превърне къщата ни в дом. Мразех тая розова кувертюра, но Джилиан направо я обожаваше.

Погледът му се насочва към голямото легло. Крехката фигура на Джилиан лежи в средата, свита на кълбо, тя ридае в шепи. Все още е с черната рокля, която носеше на бала. Обувките й с високи токчета са край леглото, където ги е изхлузила, преди да се свлече върху завивките… кой знае преди колко време.

Диамантът на годежния й пръстен проблясва на светлината на лампата — символ на нейната безпределна вярност към Хенри. Сълзите извират сякаш от самото й сърце. Всеки, у когото има поне малко човещина, би я оплакал. Болката й е осезаема.

— Какво става с нея? — пита Хенри с прекършен глас. По нощното шкафче са пръснати шишенца от хапчета.

— Трябва да я освободиш от себе си — отвръща Джуд през зъби.

— Да я освободя?! — смаяно възкликва Хенри. — Но как, аз я обичам. — Застава до леглото, суровият му поглед се смекчава от сълзите, докато съзерцава жена си.

Джуд се обляга на стената и ме поглежда.

— Още една причина да я освободиш.

Мълчим, потънали в мисли — всеки по своя си начин преживява мига.

— Хенри — изведнъж проплаква Джилиан. Хенри подскача, веждите му литват до косата. — Още те усещам. Чувам те. Имам чувството, че полудявам. Толкова ми липсваш. И Джудит също, и Роуз. — Хенри дори престава да диша. — Този свят е пълен с болка и страдание. Сега е мой ред да сложа край на болката, като Джудит. Знам, че още си тук, Джудит. Знам, че никога няма да ме изоставиш.

Крушката примигва. По гърба ми полазват студени тръпки.

— Недей така, Джил, аз съм тук! — проплаква Хенри.

Там е работата, че всъщност го няма. Нито един от нас не е тук. Приличаме на пътешественици, тръгнали на дълъг път. Тук е само място за кратка почивка.

Хенри присяда на леглото и посяга да помилва Джилиан по бузата, в жеста му има само любов. Тя подсмърква и затваря очи, явно досегът му й носи утеха.

— Моля те, Хенри, ако наистина си тук… моля те да ме пуснеш. Не мога да живея повече така. Толкова ми е пусто отвътре.

Хенри обронва глава.

— Не мога да си тръгна — прошепва той. — Ако го направя, ще е завинаги. Още не съм готов да се сбогувам.

Болката му пронизва сърцето ми. Чувствам се по същия начин. Никой не е готов да каже „сбогом“. Надявайки се да не наруша интимността на мига, тихо пристъпвам към него и слагам ръка на рамото му.

— По думите на един забележителен човек, това няма да е сбогуване, а само „лека нощ“.

Джуд мъчително си поема въздух.

Хенри се извръща през рамо и ме поглежда. Наистина ме поглежда. Предстои му да направи най-трудното нещо и живота си. Но нали това е любовта — да се жертваш за човека, когото обичаш, да го поставиш над себе си, любов в най-чистата й форма.

Той кимва.

Отстъпвам, за да ги оставя насаме — разбирам как се чувства.

Крехкото тяло на Джилиан се тресе от ридания, които сякаш я раздират. Хенри поляга на леглото и се сгушва до нея. Представям си ги как спят през годините — той, обгърнал тялото й, използвайки своето като щит.

— Съжалявам, Джил. Толкова съжалявам. Никога не съм те заслужавал. Открай време бе твърде добра за такъв като мен. Заради добротата ти се стараех и аз да бъда по-добър човек. — Той се притиска още по-плътно до нея, обгръща я с ръка. — За толкова много неща съжалявам. Съжалявам, задето набедих теб, когато Роуз си замина. Никой нямаше вина за това. Просто тя реши да си тръгне. Чак сега го разбирам.

От Джуд се откъртва безмълвна въздишка. Тази прошка е чакал.

— Съжалявам за онова, което причиних на Джудит. Такова копеле съм. Ти обаче остана до мен дори когато всички други ме изоставиха. Така ми се ще да бях ти казал колко много означаваш за мен. Обичах те всеки ден от живота си. Може да не съм го показвал, но наистина беше така. — Той преглъща сълзите. — Ала най-много съжалявам, че не бях мъжът, когото заслужаваш. Предадох те в живота, но няма да го направя и в… смъртта. Ще те освободя, Джилиан. Изживей живота си и бъди щастлива. Само това искам за теб. Изживей живота, който аз не успях да изживея. Обичам те. И се грижи за нашия внук.

Отвътре ме тегли да отида при Джуд, но знам, че не бива. Докосна ли го, повече няма да мога да го пусна. Двамата гледаме как Хенри нежно целува Джилиан по бузата, после става и изтрива сълзите си.

Застава пред нас с развързана папийонка и разкопчани горни копчета на ризата.

— И сега какво? — Опитва се да бъде силен, но гласът му е задавен.

Понечвам да се обърна към Джуд и да го попитам същото, когато Хенри облещва очи и става бял като платно…

— Гръм да ме удари!

Обръщам се рязко и ахвам, когато виждам кой стои до Джуд.

— Явно има едно последно нещо, което трябва да свършиш — усмихва се той на жената, с която очевидно са доста близки.

— Блум?!

— Джудит?! — възкликваме двамата с Хенри в един глас.

Когато осъзнавам какво става, няма как да скрия изненадата си.

— Значи ти си Джудит? Най-добрата приятелка на Джилиан? Ти си онази приятелка на Джуд!

И когато мисля, че положението няма как да стане по-откачено, точно това се случва.

Джудит се усмихва на канонадата от въпроси.

— Радвам се пак да те видя, Виктория. Да, ние с Джуд сме приятели. За мен е чест да го нарека свой приятел. — И тя го поглежда с възхищение.

Само кимвам, онемяла.

— Какво правиш тук? — пита Хенри на свой ред.

Тя затваря очи и си поема дъх. Джуд ми разказа тяхната история. Тя има основание да е особено чувствителна, направо гневна по този въпрос.

— Същото като теб — не мога да си тръгна — казва с разтреперан глас. После поглежда към леглото, където Джилиан, изглежда, е потънала в спокоен сън. — Толкова ти бях бясна, Хенри. През всичките тия години обвинявах теб за онова, дето ми се случи, но истината е, че и аз имам вина. — Не опитва да крие колко се срамува. — Някаква сила ме задържаше тук. Очаквах нещо да се случи, без да знам какво точно. Сега вече знам… и двамата трябва да се разплатим за стореното на този свят. През цялото време бдях над Джилиан и не можех да си тръгна, защото исках да й кажа колко много съжалявам. Но за да поискам прошка, трябваше първо да призная какво съм сторила. Какво сторихме двамата с теб. — Хенри свежда поглед. — Вече не искам да тая гняв в себе си.

Хенри въздиша и прекарва длан по лицето си.

— Съжалявам, Джудит. Не съм искал нещата да се обърнат така. Ако можех да дам живота си, за да върна твоя, бих го сторил. Никак не се гордея с постъпката. Имаш пълно право да ме мразиш. Искрено съжалявам. Накарах всички да повярват, че вината е само твоя, а не беше така. Аз бях виновен. Възползвах се от теб.

Виждам как сълзите се стичат по страните на Джудит.

— Благодаря ти, Хенри. Чакам това извинение от тринайсет години.

— Съжалявам, че не го направих по-рано. — Видно е, че всяка негова дума е искрена и от сърце.

Във въздуха нещо се променя, усещам го. Блум целува Джуд по бузата. Тя също предусеща наближаването на края.

— Благодаря, че ме разсмиваше.

— Благодаря, задето ми каза, че съм мъртъв — отвръща той и всички парченца в безмилостния пъзел идват на мястото си.

Тя се засмива. Усмивката още грее в очите й, когато се обръща към мен.

— Виж само какво направи.

— Аз… не разбирам — клатя глава, объркана.

Тя докосва рамото на Джуд и посочва Хенри.

— Всичко това е възможно единствено благодарение на теб.

— Аз съм просто човек — прошепвам. Не разбирам какво толкова необикновено виждат у мен.

— Който обаче е способен да промени света — сърдечно казва Джудит.

Лека-полека започвам да разбирам какво има предвид. Всичко тръгна от двама ни с Джуд и от нощта, когато се срещнахме.

— Благодаря ти, Блум. — Лицето ми потрепва смутено. — Всъщност откъде идва Блум?

— От учителката ми по английски, Джуди Блум, беше моя любимка.

Няма как да не се засмея.

Всички усещаме, че предстои нещо съдбовно, но не знаем какво точно.

— И сега какво? — пита пак Хенри.

Джуд се отдръпва от стената, на която досега се подпираше.

— Напускаш този живот и преминаваш в следващия.

Наоколо всичко застива страховито. Виждам как прашинките танцуват в светлината на лампата. Чувам как сърцето на Джилиан тупти равномерно, ала долавям и нещо, което не е от този свят. Кожата ми настръхва.

Устата на Джудит се оформя в едно съвършено „О“ и тя приковава поглед в стената отсреща.

— Божичко! Толкова е… красиво.

Вдигам вежди. Нищо не виждам. Сигурно защото още не е дошло времето да го видя.

Джудит изтрива сълзите си, после се надига на пръсти и целува Джуд по бузата. След това поглежда Хенри и се усмихва… сигурно това е първата усмивка, с която го дарява от години. Когато отива до леглото и се навежда, придържайки косата си, за да целуне Джилиан по бузата, вече знам, че това е нейното сбогуване. Джудит най-сетне е намерила онова, което е търсила. Изкупление.

— Сбогом, Джил. Обичам те.

Джилиан се размърдва в съня си, но не се буди. Джудит за последен път оглежда стаята и погледът й се спира на Джуд.

— Спомняш ли си какво ти казах?

Джуд кимва замислен, с благодарност. Какво ли му е казала?

— Щастливо пътуване.

Тя отмята дългата си коса и приглажда гънките на кремавата си рокля.

— Бъди щастлива, Виктория. Направи така, че независимо какъв живот живееш, да е твоят собствен живот.

Ще ми се да я попитам какво точно означава това, но май ще трябва сама да разгадая гатанката.

— Чао, Блум! — прошепвам.

Тя идва при мен и стисва ръката ми, очите й са пълни със сълзи. После изминава трите крачки, които я делят от отсрещната стена. В един момент е с нас, а в следващия, само докато мигнеш… вече я няма. Толкова ли е лесно? Още усещам цветното ухание на парфюма й, чувам вълшебния й глас. Наляга ме тъга. Така ли приключва всичко? Усещам как започва да ми се повдига, но потискам гаденето.

— Къде отиде тя? — пита Хенри, оглеждайки трескаво стаята.

— Не знам, но изглеждаше щастлива. Значи не може да е чак толкова зле.

Хенри свива устни.

— Излиза, че е била тук през всичките тези години, така ли?

— Да.

— Тогава защо не можех да я видя?

В стаята настава мълчание.

— Защо и аз още съм тук? — пита Хенри, изричайки на глас онова, което и аз си мисля.

— Защото има нещо, което те задържа — обяснява Джуд и се обляга на рамото ми. Топлината му отпуска нервите ми.

— Нали вече се сбогувах! — Хенри изглежда напълно объркан.

Джуд обвива ръка около мен и ме притегля към себе си.

— Не, още не си.

— Аз… — Той зяпва. — Заради Роуз ли? — Уж пита, но в себе си вече знае, че е това.

Джуд бавно кимва. Лицето на Хенри пребледнява.

— Но тя е моето момиченце.

— Знам, но да си тръгнеш, означава да се сбогуваш завинаги. Никой не иска от теб да я забравиш. Никой не би могъл да ти отнеме спомените. — Болката в гласа на Джуд показва, че и той е преминал през същото.

— Но аз… аз трябва да разбера къде е… — Хенри млъква рязко и се втренчва над главата ми изумен.

Нямам представа какво толкова го е слисало, но не си правя труда да се обърна. Това пътуване, както и предишното на Джудит, не е моето. Очите на Хенри сноват ту наляво, ту надясно. Гледа нещо, предназначено само за неговите очи.

Облягам се на Джуд, защото изведнъж се усещам напълно изцедена. Той ме целува по главата.

— Какво става? — прошепвам. Вместо отговор Джуд ме притиска още по-плътно до себе си и това още повече ме напряга.

Хенри се съвзема от транса, отстъпва, залитайки, и жадно си поема въздух.

— Това копеле ме застреля. — Той разтрива стомаха си. Джуд кимва, без да ме пуска от прегръдката си. Явно Хенри вече е разбрал цялата истина. — Застрелял е и теб. Теб също. — Поглежда ме тъжно.

Една-единствена дума непрестанно се върти в ума ми — приемане.

— Вманиачаването да открия Роуз най-сетне ме е убило. А най-голямата ирония е, че още не знам къде е — казва Хенри и подръпва яката на ризата си, сякаш изведнъж е започнала да го души.

— Значи така е трябвало да бъде, Хенри. — Това е ужасно, но Джуд има право.

Хенри бавно кимва.

— Тогава защо ми каза, че знаеш къде е Роуз? Не биваше да го правиш. Можеше просто да умреш и да отнесеш тайната в гроба.

Джуд се засмива развеселен. Твърдението на Хенри е изтъкано от противоречия.

— Ти също не трябваше да викаш помощ за мен или за Виктория. Можеше да ни оставиш да умрем. Предполагам, че със смъртта всяко нещо идва на мястото си. Тя отделя светците от грешниците. Защо тръгна наляво, вместо надясно? Защо ме проследи? Отговорът на всички тези въпроси е един — животът ни е предначертан от мига на раждането. Ако не ти бях казал за Роуз, сега сигурно щеше да си още жив, но нямаше да живееш своя живот. Всичко това е трябвало да се случи. Такава е била съдбата на всеки от нас. — Хапя устни и не мога да се примиря с мисълта, че няма да бъдем спасени всички заедно. — Заслугата Тори да е жива е само твоя. Дори не знам как да ти се отблагодаря.

За първи път не виждам възмущение в очите на Хенри, докато ни гледа с Джуд, прегърнати.

— Значи излиза, че ние в края на краищата не се мразим, така ли?

Джуд се засмива развеселен.

— Не бих заложил на това.

Хенри също се подсмихва, после става сериозен.

— Ужасен тъст се оказах. Имаш право, Роуз наистина… ни заряза. Обвинявах теб, но всъщност тя е била виновна. Съжалявам… хлапе.

Разбирам колко му е трудно да си го признае.

Джуд видимо се отпуска. Усещам как от раменете му пада тежък товар.

— И аз съжалявам.

Щом Джуд казва това, Хенри накланя глава и се заслушва. Освобождавам се от прегръдката на Джуд и се оглеждам с ококорени очи. Хенри бавно се завърта около себе си, захласнат от онова, дето вижда. Пред моя поглед обаче има само тапет на цветя.

— Гръм да ме удари! — Хенри тръгва бавно с тежка стъпка, обръщайки се да погледне Джилиан за последен път. — Сбогом, Джил, или, както е казал един умен човек… лека нощ.

Вечерният бриз подхваща думите му, но него вече го няма. Изчезнал е. Ще ми се да кажа, че се е превърнал в ефир, но знам, че не е така. Отново ми прималява, също като при заминаването на Джудит. Трябва да седна.

Джуд ме подхваща малко преди да се свлека на земята.

— Ей!

— Добре съм — лъжа го и впивам пръсти в бицепса му, за да накарам стаята да спре да се върти. — Само малко ми се вие свят.

Явно не ми вярва. Отвежда ме до огромното кресло в ъгъла на стаята. Щом успявам да си поема въздух, тревожните бръчки по челото му се изглаждат.

Джилиан се размърдва и, за щастие, отвлича вниманието му от мен. Жално изстенва и се събужда, очите й започват да се стрелкат из стаята. Отмята косата от челото си — никога не съм виждала очите й да гледат така бистро. Тя се обръща и се втренчва в шишенцата от лекарства на нощното шкафче. Свъсва вежди. Дали си спомня нещо? После се изправя, събира всички шишенца и ги изхвърля в кошчето в банята.

Зяпвам. Никога не съм виждала Джилиан такава, но ми харесва. Това свободно и независимо поведение й отива.

Тя опира ръце от двете страни на умивалника и се втренчва в огледалото, изучавайки внимателно умореното си отражение. Сигурно за първи път от месеци се поглежда в огледало. Наплисква лицето си и сресва косата си. Най-сетне изглежда щастлива — призраците от миналото вече не я преследват.

Стомахът ми се свива. Облива ме студена пот. Въпреки това съм решена да видя докрай как ще завърши всичко.

Босите й крака шляпат меко по пода, докато отива да вземе мобилния телефон от скрина. Джуд рязко си поема дъх. И двамата сме погълнати от онова, което се разиграва пред очите ни.

— Здрасти, Грейс, Джилиан е.

Обръщам се да погледна Джуд, който стои зад мен. Вижда ми се… облекчен.

— Да, знам. Мина много време. — Тя мълчи, явно смутена заради онова, дето се кани да каже. — Съжалявам, че звъня толкова късно, може ли да кажа „лека нощ“ на Ангъс?

Ахвам. Мигар подсъзнателно е присъствала на нашия разговор? Джуд слага ръка на рамото ми.

— Нима знае, че Ангъс не е глух?

— Да. През цялото време знаеше. Само тя го приема такъв, какъвто е. Тя отвори очите на Хенри. Знам, че той обичаше Ангъс, обичаше го по свой начин. Затова му дадох втори шанс. — Явно Дебра е била права, като каза, че Хенри обича Ангъс. Но и как е възможно да не го обичаш! Той е самото съвършенство.

— Благодаря, Грейс — казва Джилиан, връщайки ни към настоящия миг. — А, Грейс! Може пък някой ден с Ангъс да дойдете у нас на обяд. Или за закуска. А защо не и на вечеря. Както решите. — Лицето й се озарява от искрена усмивка. — И на мен ще ми бъде приятно.

Тя изчаква известно време, плъзвайки пръст по рамката на снимката на Хенри. В погледа й има по-скоро любов, отколкото печал. Значи това е да освободиш някого, да затвориш вратата към него.

— Здравей, маймунче! — Преглъщам сълзите. — Баба искаше само да ти каже „лека нощ“. — Следва дълга пауза, после тя продължава. — Знам, че не бях най-добрата баба. Извини ме. Но сега искам да се поправя, ако позволиш. Толкова много те обичам. Лека нощ!

Джилиан изчаква Грейс отново да вземе слушалката. Минават няколко секунди, тя притиска ръка към устата си, а очите й се пълнят със сълзи.

— Кажи му, че е точно така — сега дядо му пази хората от небето.

Джилиан затваря и малко по-късно оставя телефона върху скрина. Когато погледът й пак се насочва към снимката на Хенри, виждам в очите й приемане, приемане, че сега е неин ред да живее.

— Лека нощ, Хенри.

И влиза в банята като преродена.

Щастлива съм за Джилиан. Имам чувството, че и аз съм допринесла поне малко за нейното изцеление. Приятно е да знаеш, че си помогнал. Ала щом вратата на банята се затваря след нея, внезапно ме пронизва остра болка. Превивам се на две, болезнен писък се изтръгва от гърлото ми. Резкият звук още повече усилва болката.

— Тори! — Джуд на бегом заобикаля креслото и коленичи пред мен. Слага ръка на бедрото ми и това усилва болката. В главата ми сякаш свирят тръби, чийто звук кънти в стените. Все едно някой копае с кирка в душата ми.

Притискам длани към ушите си, опитвайки да заглуша звука. Нещо засяда в гърлото ми. Започвам да се давя. Кашлям до изнемога и поглеждам Джуд, бършейки сълзите си.

— Какво става с мен?

— Реалността те тегли към себе си — обяснява той. — Колкото по-слаба ставаш тук… толкова повече укрепваш в истинския свят. Когато някой, с когото си била свързана, намери покой, част от твоя покой си отива с него.

— Не — поклащам глава. — Така не е честно. Нямам ли право на избор?

— Ще те отведа у дома. — Няма нужда да ми отговаря. И двамата знаем отговора. Не си правя труда да споря и се оставям да ме изправи на крака.

За последен път оглеждам тапетите на цветя — въпреки болката съм щастлива, че когато аз губя, това помага другиму да върне живота си.

 

 

Пеперудите са способни да се приспособяват към всяка среда, както и да преодоляват невъобразими препятствия.

Четвърти стадий: Пеперуда