Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (22)

Глава двадесет и първа

По пътя към къщата ми мълчим. Напоследък май ни се събра много мълчание. Нямам представа къде зарязахме пикапа на Джуд — не че има някакво значение, защото той всъщност не съществува. Нито него го има, нито онази къща е мой дом. Нищо не е истинско, освен пронизващата болка, която гризе сърцето и ума ми.

Джуд не ме оставя нито за миг и аз съм му благодарна за това. Съмнявам се, че бих се справила сама.

Той е прав — губя битката. Всяко следващо вдишване е по-трудно от предишното. Няма обаче да се предам. Поне засега.

Като завиваме по алеята за автомобили край къщата, Джуд ме целува по главата. Все по-често ме докосва, възползва се от всяка секунда през малкото време, което ни остава да сме заедно. Тази мисъл разкъсва сърцето ми на милион невъзвратими парченца.

— Искаш ли нещо за ядене? Мога да ти взема нещо от магазина.

От неговата добросърдечност още повече ме заболява. Преглъщам сълзите, останала почти без дъх.

— Вие м-ми дължите любовна среща, мистър — подкачам го.

Спираме. Доволна съм от непредвидената почивка, защото ще мога да си поема дъх.

Джуд въздъхва и се дръпва на една ръка от мен.

— Виктория…

Аз обаче поклащам глава.

— Няма да се отървеш толкова лесно. Това, че преди малко видяхме нещо толкова откачено, не те извинява. — Игриво тиквам пръст в гърдите му.

Устните му леко трепват. Хубаво е да го видя пак да се усмихва.

— Сигурна ли си?

Притискам се плътно до него и кимвам.

— Да, никога в живота си не съм била по-сигурна. По кое време да дойда?

— Може аз да мина да те взема — предлага.

Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ще ми се да видя Ангъс… Може ли? — Карам направо, вече няма време за увъртане и светски маниери.

Той ме гледа така, сякаш току-що съм пребила до смърт бебе тюленче.

— Разбира се. Ела към дванайсет. Така ще имаме предостатъчно време да… дочакаме изгрева.

Но всъщност си мисли как ще ме гледа да умирам.

— Ангъс буден ли ще е по това време?

Той прибира кичур от челото ми.

— Ще се събуди, щом пристигнеш.

Докосването му ме разтапя.

— Тогава до дванайсет.

— Хубаво. — Той облизва пълните си устни и запечатва с целувка моите.

Целувката му има вкус на отчаяние и копнеж. Мразя се, че в момент като този се старая да запаметя формата на устните му, всяка извивка на тялото му, енергията, която излъчва. Тези дребни подробности ще ми помагат да си го спомня, когато картините в съзнанието ми постепенно започнат да избледняват. Когато виждам, че е отчаян не по-малко от мен, разбирам, че и той в момента прави същото. Двамата ще се връщаме към този спомен, след като всичко между нас е вече минало — единственият сувенир, който можем да отнесем със себе си.

Той докосва долната ми устна, после бавно се отдръпва. От мен се изтръгва тих стон.

— Доскоро. — Гласът му е натежал от чувства.

Аз само кимвам, защото се боя моят да не ми изневери. После го изпровождам с поглед.

Когато се скрива от очите ми, поемам бавно към предното стълбище. Дори не си правя труда да вадя ключовете, защото вече ми е писнало от тоя маскарад. Щом прекрачвам прага, обстановката се променя — вече не е, което аз виждам, а онова, което е наистина. На мястото на сумрака и мрачните цветове идва бяло, на мястото на вехтото — ново и модерно. Нараненото ми съзнание е скалъпило въображаема действителност, защото сблъсъкът с реалния живот би бил твърде болезнен.

Подметките на ботушите ми отекват по пода, докато крача из къщата и се оглеждам — това място ще ми липсва. Бе моето убежище, него наричах дом.

Плъзвам пръст по облегалката на царственото кресло, както направих и при отгръщането на новата глава в живота ми. Вещите наоколо може и да не са материални, но съществуват в съзнанието ми и това ми стига. Благодарение на тях се радвах на домашен уют, чувствах се човек. За кратък отрязък от време това тук бе мое. Ала си давам сметка, че само след няколко кратки часа вече нищо няма да е същото.

— Ще позволиш ли да ти помогна в приготовленията за любовната среща?

Сълзите бликват от очите ми, когато съзирам Чарли, гушнала Йег. Отново е с червената бална рокля — нещо, което ме свързва с реалността.

— Много ще ми е приятно. Благодаря.

Тръгваме нагоре по стълбите. Въздухът е натежал от чувства. Аз обаче няма да допусна последните мигове с нея да са удавени в сълзи.

Тя с лекота снове из спалнята ми, а преди това ме настанява на леглото и слага Йег в скута ми. Погалвам го, а той започва да преде шумно, после тъпче, докато си намери място и се сгуши в топлината на лоното ми.

Наблюдавам как Чарли издърпва едно по едно чекмеджетата на скрина и ровичка из дрехите, за да съчетае идеалния тоалет за любовна среща. Изборът й обаче направо ме разсмива. Хубаво е човек да се смее.

— За нищо на света не бих го облякла, Чарли. — Хапя устни, та да не избухна в смях, когато тя развява пред лицето ми нещо като боди, което изобщо не съм виждала. — Ти ли го подхвърли в гардероба ми?

Тя невинно пърха с мигли.

Направо не мога да повярвам, че се глася за любовна среща — и то с Джуд. Така ми се иска обстоятелствата да бяха други.

— Ами за това какво ще кажеш? — Чарли измъква лятна рокля в турскосиньо.

Даже съм забравила, че я имам. По-скоро е всекидневна, но идеално пасва и за първа среща. Има лодка деколте и малък шлиц отзад, в горната част е вталена, от кръста надолу се разкроява и стига малко над коленете.

— Винаги мога да я съчетая и с клефки. Само гледай да не е много натруфено — казвам, размишлявайки на глас.

Чарли прихва.

— Така и не можах да свикна с австралийския ти диалект.

— Джапанки — поправям се с усмивка.

Прекарвам ръка през косата си — щастлива съм, че расте. Толкова неща се променят в мен — отвътре и отвън. Само преди месеци не бих дръзнала да облека рокля в кралско синьо от страх да не издам нещо от характера си, което не бих искала хората да знаят. Сега обаче ще я нося с гордост.

Събличам се и оставям Чарли да се суети около мен, колкото си ще. И двете имаме нужда поне за кратко да бъдем нормални. Тя ме настанява пред огледалото и започва да реши косата ми. За миг забравям зловещото положение, в което се намираме. Но луксът на тази временна забрава ми е отнет, щом виждам в огледалото как сълзи се стичат от очите й. Вече няма как да не мисля за онова, дето предстои.

— Толкова си красива — прошепва тя, докато подрежда кичурите ми в небрежен кок. — Чак сега разбрах защо след толкова години съм още тук.

Не мога да изрека дори дума. Само я гледам в огледалото.

— Тук съм, защото просто исках да бъда момиче като всички други на моята възраст. Но така и не ми бе дадена възможност да правя обикновени неща, като това сега. Не получих своя шанс да си поживея. Като дойдох тук обаче и видях двама ви с Джуд, разбрах, че животът е нещо много повече от това… Независимо как и къде го живееш. Аз може и да съм… мъртва… но винаги има нещо повече от това. Присъствието ти тук го доказва.

Прехапвам устни и примигвам, за да прогоня сълзите.

— Така се страхувах, Тори, толкова бях изплашена от очакващото ме от другата страна. Сега обаче изобщо не се боя. — Раменете й се тресат, но иначе изглежда спокойна. — Тук съм, за да се освободя, да се освободя от онова, което можеше да бъде, но не се случи. Благодарение на теб най-после осъзнах къде е мястото ми. Знам, че ще открия своя път… накъдето и да ме отведе. Готова съм да го последвам.

Риданията напират в гърдите ми.

— Това е нашето сбогуване, нали?

Чарли вече прилича на ефирно създание, докато прикрепя и последния кичур от косата ми.

— Не — усмихва се. — Това е само началото. — Докосва ме по рамото, отражението й в огледалото е самото въплъщение на вярата и приемането на собствената й съдба. — Готова си.

Въздухът около мен се променя и вече знам, че ще стане същото като с Хенри и Джудит. Ставам, за да погледна най-добрата си приятелка право в очите. Вземам ръката й в своята.

— Ти също си готова.

Има някаква особена красота в застиналия миг, това ти дава възможност да вдишаш света около себе си и просто да бъдеш. Дали, ако имах шанс да изживея живота си отново, бих го направила? Дали бих се отказала да преживея нещо толкова изключително и невероятно? Когато устните на Чарли се разтварят и тя леко си поема дъх, вече знам, че отговорът е „не“. Благодарение на страданието се превърнах в човека, който съм сега. Има разлика.

— Колко хубаво, че съм с най-официалната си рокля — изрича с почуда тя и зениците й се разширяват, взирайки се в нещо над главата ми.

Оставям я да гледа в бъдещето си и отивам при Йег, който още се обтяга на леглото. Така и не разбрах какво е станало с него. Един ден просто не се прибра. Толкова го търсих, но той сякаш потъна вдън земя. Страшно ме заболя, че го изгубих. Ала сега, когато отново го видях, сякаш получих втори шанс да се сбогувам с него.

Вдигам го на ръце и потърквам буза в меката му козинка, той силно мърка и този звук ме обгръща с уют.

— Желая ти щастие, малко приятелче. Винаги ще те помня. — Той потрива глава в брадичката ми.

Чарли търпеливо ме чака.

— Грижи се добре за него — преглъщам сълзите, докато нежно й го предавам. Той охотно се оставя в ръцете й, явно е открил новия си дом.

Как е възможно да се сбогуваш с някого, когото толкова обичаш?! Никога не е лесно. Преглъщам сълзите и прегръщам и двамата.

— Лека нощ, Чарли. Благодаря ти, че беше моята най-добра приятелка.

Чарли първо подсмърча, после започва тихо да ридае. Мисли си, че аз съм тук заради нея. Изобщо не е наясно, че тя е тук заради мен.

Дълго стоим, прегърнати. Имаме нужда от тези последни мигове заедно — те усилват усещането, че въображаемата ни реалност е истинска. Ридаем в един глас, а в съзнанието ми изплува мисъл, за която отдавна подозирам, че се е стаявала някъде под повърхността. Вече знам по кой път ще тръгна, умът ми го е избрал вместо мен още преди няколко нощи. Отначало и аз като Чарли бях изплашена. Нещата обаче никога не са ми изглеждали толкова ясни, както сега. Вече съм готова да приема решението, което взех. И проклета да съм, ако поне не опитам.

Чарли разкъсва прегръдката ни, спиралата се стича на черни ивици по бузите й. Поема си дълбоко въздух, после изтрива сълзите.

— Знам, че няма да се предадеш.

— Откъде си толкова сигурна? — Но тя е права… Разбира се, че е права.

После Чарли поема към съдбата си. Когато й остават само няколко крачки, тя се обръща да погледне през рамо, галейки Йег с кротка усмивка. Около тях като ореол се излъчва неземно сияние. И двамата приличат на… ангели. Ангелите на Чарли. По бузата ми се търкулва сълза. Не бих забравила тази гледка.

— Защото любовта никога няма да те предаде.

Тези думи са и нашето последно „сбогом“.

Стисвам очи и три пъти си поемам дълбоко въздух, защото знам, че когато отново погледна, вече ще съм съвсем сама.

Обръщам се, без да отворя очи, и потискам гаденето, дето се надига от стомаха ми. Вече знам какво става. Както Джуд ми обясни, докато бавно умирам в този свят, все повече се връщам към живота в реалния свят. Нищо друго, освен него, повече не ме задържа тук. Той е единствената причина да остана, затова пък е единствената причина, която има значение за мен.

Само аз, никой друг, отговарям за съдбата си. Проклета да съм, ако не се боря за нея.

Най-сетне събирам кураж и отварям очи. С възхита виждам в огледалото пред себе си отражението на човек, от който струи желание за живот. Знам, че Джуд ще ми се противопостави, но решението не е негово.

Отстъпвам малко и се привеждам напред. Направо не е за вярване, че се любувам на собственото си отражение. Роклята ми стои идеално. Гримът е малко в повече от този, с който съм свикнала, но пък е точно на място — цветовете на войната. Кого да заблуждавам — аз наистина съм тръгнала на война.

Грабвам жилетката, нахлузвам джапанките и за последен път оглеждам стаята си. Това място ще остане завинаги запечатано в съзнанието ми, но нещо ми подсказва, че пак ще го видя.

Втурвам се надолу по стълбите, сякаш под петите ми пари. Изхвръквам през входната врата. Нуждата да се видя с Джуд никога не е била толкова наложителна. Знам, че ще опита да ме разубеди, но вече съм взела решение.

Под краката ми наистина гори, когато се впускам в отчаян бяг. Усещането потвърждава, че където и да се намирам, съм си у дома. Тук е мястото ми. Тук избирам да остана.

Само за минути стигам до къщата на Джуд. Изобщо не си правя труда да почукам, направо влитам през вратата.

— Джуд! — провиквам се и тръгвам от стая в стая. Боя се, да не би да е изчезнал.

Отдъхвам с облекчение, когато се появява на най-горното стъпало.

— Тори? — Поглежда часовника си. Наистина съм подранила. — Всичко наред ли е?

След като съм се убедила, че той е още тук и съм успяла да си поема дъх, си давам сметка, че влизането ми беше малко драматично. Преди да успея да отговоря обаче, Ангъс се подава от стаята си, търкайки сънени очи. Джуд е бил прав. Всички сме свързани. Свързва ни надеждата.

Овладявам се и му се усмихвам.

— Здрасти, вомбат. Защо си още буден по това време?

— Чух гласа ти — отговаря със знаци той и се прозява.

Изпитвам неистова необходимост да съм близо до него, близо и до двамата. Хуквам нагоре по стълбите с надеждата, че разтрепераните ми крака няма да ме подведат. Когато стигам най-горното стъпало, усещам, че Джуд вече знае — цялото му същество го излъчва. Знае какво съм намислила и ще направи всичко по силите си, за да ми попречи.

Подминавам го и тръгвам към Ангъс с широко разтворени обятия. Той се хвърля към мен и силно се притиска.

— Много си красива — показва със знаци, когато неохотно го освобождавам от прегръдката си.

— Благодаря. — Нежно прекарвам ръка през косата му, копринените му кичури се плъзват между пръстите ми.

Джуд се усмихва гордо, погледът му излъчва преданост. Знае, че времето е настъпило.

— Приятел, сега искам да ме слушаш много внимателно, става ли? — Той кляка пред Ангъс. Ангъс показва, че целият е в очакване.

Видно е, че Джуд го боли. Това, което предстои да направи, ще е най-трудното в живота му.

— Толкова се гордея с теб — решително започва той. — Ти си най-хубавото нещо в живота ми. Държа да го знаеш. Сигурно ще има трудни моменти, но до теб винаги ще бъдат Грейс и баба. И Виктория. — След като ме слага заедно с тях, значи вярва, че утре сутрин вече няма да съм тук.

— Ами ти? — пита Ангъс и свъсва вежди.

Джуд мъчително преглъща и прекарва пръсти през косата си.

— Ще продължавам да бдя над теб всеки ден, но ти вече няма да можеш да ме виждаш. — Едва сдържам сълзите си. — Време ми е да замина.

— За колко време?

— Задълго. — Джуд въздъхва. Настава напрегнато мълчание. Ангъс свежда очи и се замисля върху това, което Джуд току-що му е казал.

Докато лека-полека осъзнава, че вижда баща си за последен път, Джуд бръква под тениската си, сваля сребърната верижка и внимателно я провесва на врата на Ангъс.

— Искам да я пазиш, приятел. На мен ми я даде мама, когато бях на твоите години. Това е медальон на свети Джуд.

Ангъс предпазливо попипва медальона, разбира колко важен и значим е жестът на баща му.

— И той ли е ангел? — пита, без следа от боязън или колебание.

Неволно ахвам, а сълзите напират в очите на Джуд.

— Знаеш ли аз какво съм?

Този въпрос има две нива. Едното е отчаяна молба Ангъс да хвърли светлина върху това какво е Джуд, какво сме ние с Джуд. Но в него има и удивление, че момчето го е знаело през цялото време.

Ангъс кимва и опира малката си длан до бузата на Джуд. После се дръпва.

— Да, татко. Ти си ангел. — Вдига сините си очи и продължава да жестикулира. — А Тори е ангел послушник.

Заглушавам риданията с длан.

— Точно така. — Гласът на Джуд трепери. Прави опит да се овладее. — Значи излиза, че над теб винаги ще бдят два ангела.

Нямам представа дали до Ангъс стига истинският смисъл на изреченото, но той явно вече знае, че ние сме нещо… различно. За него Джуд никога не е бил призрак. В неговите очи е ангел.

— Знай, че те обичам. Толкова много. И завинаги. — Джуд притегля Ангъс и силно го притиска до гърдите си.

Тази гледка окончателно ме съкрушава. Сълзите вече свободно се стичат по лицето ми.

Джуд продължава да прегръща Ангъс и шепне в ухото му колко много го обича и че никога няма да го забрави.

За първи път решението ми да остана в този свят не е така категорично. Ако остана тук, ще бъда с Джуд. Но ако се върна в реалния свят, има известна вероятност отново да срещна Ангъс. Джуд ме поглежда над рамото на сина си и долавя колебанието ми. Дори да се върна сред живите, той ще си остане мъртъв. Неговият наследник обаче е най-живият спомен за това какъв човек е бил Джуд.

Накрая все някак успявам да възвърна самообладанието си и да спра сълзите. Ангъс ме поглежда и изтрива навлажнените си очи.

Клякам пред него и се усмихвам.

— Благодаря ти, че ме научи да пускам хвърчило.

— Благодаря ти, че беше мой приятел — тутакси отвръща той.

— Добри приятели — казвам със знаци, както той веднъж ме поправи.

Той се усмихва и замислено поглежда верижката на Джуд. После я изхлузва през главата си. Медальонът увисва на пръстите му и започва да се люлее като хипнотично махало.

Дъхът ми секва, когато Ангъс провесва медальона на врата ми. Кожата ми настръхва от допира на студения метал, като се плъзва между гърдите ми. Започвам да го премятам между пръстите си, но не намирам думи да попитам Ангъс защо ми го дава.

Миг по-късно той сам обяснява.

— Аз си имам достатъчно ангели, които бдят над мен. Сега и ти си имаш ангел да те пази.

Вдигам медальона към устните си и го целувам просълзена.

Нима Ангъс вижда нещо, което аз не мога? Нима провижда, че на следващата сутрин най-хубавото нещо в моя живот ще се изплъзне между пръстите ми и ще се разтвори в разредения въздух?

Опитвам да прикрия тревогите си и се усмихвам.

— Благодаря ти, малък вомбат. Ще го нося и ще си мисля за теб. Ще си мисля и за двама ви — допълвам, поглеждайки Джуд.

Прегръщам силно Ангъс и изведнъж ме обзема усещането, че тялото ми става безплътно. Ето че пак се случва. Още една частица от мен си отива.

— Обичам те — шепна и го целувам по косата и бузите. — Порасни силен мъж и бъди щастлив.

Сърцето ми е разбито. И едва ли някога ще заздравее. Никога няма да бъда готова да се разделя с Ангъс, но по тялото ми избива студена пот и вече знам, че нямам друг избор. Ангъс ме целува по бузата. После изтрива сълзите ми. Много е мъдър за възрастта си. И знае, че е дошло време да ме пусне да си тръгна.

— Сбогом, Ангъс. — Риданията засядат в гърлото ми.

Ангъс обаче клати глава и гледа ту мен, ту Джуд.

— Не „сбогом“, а „лека нощ“.

Джуд се засмива през сълзи.

— Прав си. Лека нощ. Никога няма да си кажем сбогом, защото ти винаги ще си тук. — Той притиска юмрук към сърцето си. — Никой не би могъл да ми отнеме това. Обичам те, сине.

Ангъс се усмихва.

— Сърцето вижда невидимото. И аз те обичам, тате. — Той се хвърля към Джуд. Това е последно „сбогом“. Джуд се навежда към него и го прегръща. Силата на тази прегръдка е почти задушаваща, но няма как да бъде другояче.

Оставям Джуд да си вземе последно „сбогом“ с Ангъс, тихичко слизам по стълбите и отварям входната врата. Студеният вятър ме поразява като юмрук в стомаха. Изхриптявам и се хващам за гърдите. Времето за всички ни изтича.

Няма къде да отида, затова присядам на най-горното стъпало. Замислям се какво ли предстои. Остават броени часове, преди всичко да приключи. По един или друг начин.

— Значи си взела решение, така ли?

Гласът на Джуд идва иззад гърба ми, натежал е, сякаш целият свят се е стоварил върху раменете му. Усетил е, че в себе си вече съм решила. Не си правя труда да отговоря, защото ще е напразна загуба на време.

Стъпките му издават, че минава покрай мен и тръгва надолу по стълбите. Очаквам да ми дръпне някоя лекция и да започне да ме убеждава защо трябва да живея. Ала не го прави. Застава пред мен и ми протяга ръка. Не посяга да изтрие сълзите си, аз също.

— Е, ще вървим ли? — Поглеждам го изпод мигли. Не е ясно дали не зачита решението ми, или пък вече се е предал. Просто изглежда облекчен.

Упътваме се мълчаливо към пикапа, единствено шумът от стъпките ни нарушава тишината. И двамата сме се примирили с неизбежното. По някаква необяснима причина мисълта, че и той е тревожен като мен, ме успокоява.

Не го питам къде отиваме. След като сме заедно, мога да понеса всичко, пред което ме изправи съдбата.

Джуд изглежда невероятно. Всъщност той винаги така си изглежда. Тъмната му коса е оформена на гребен по средата на главата, видно е, че бръснарската машинка наскоро е минавала над слепоочията му. Захласвам се по бялата тениска, прилепнала по твърдите му мускулести гърди. Сивата жилетка с висока яка още повече подчертава силата на широкия му гръден кош.

— Къде отиваме? — обаждам се най-сетне. Няма защо да го питам дали е добре — тази рана винаги ще кърви.

— Изненада — отвръща той и около очите му се образува ситна мрежа от бръчици. Благодарна съм да видя поне полуусмивка на лицето му.

— Естествено.

Мелодична кънтри песен изпълва купето на пикапа, докато пътуваме към неизвестността. Позволявам си изцяло да се отдам на мига. Само се надявам никога да не го забравя.

Колкото повече напредваме, толкова повече опустява шосето. Наоколо става все по-зелено и по-спокойно. От двете страни на пътя се редуват заоблени хълмове, красиви са, като нарисувани от четка на художник. Носът ми стои притиснат до стъклото цели четиридесет минути — не мога да се наситя на тая хубост, дето препуска покрай мен.

Гърбът ми залепва за седалката, когато Джуд рязко завива по някакъв черен път.

— Пикник ли ще си правим?

— Може би — отвръща безгрижно той.

Продължаваме през гъста гора. Цивилизацията отдавна е останала далеч зад нас.

Най-накрая той спира пикапа под огромно дъбово дърво и аз разкопчавам колана.

— Търпението никога не е било от силните ми страни — признавам, а той се засмива.

Давам си сметка, че независимо от обстоятелствата това ще е последният ми спомен от мястото в този живот. Ето защо се стремя да се насладя максимално на всяка секунда.

Джуд гаси двигателя — знак, че мога да сляза от колата и да се слея с Майката Природа. В мига, в който краката ми докосват земята, ме изпълва чувство на волност. Изритвам обувките надалеч. Заравям пръсти в меката почва, затварям очи и усещам как в цялото ми тяло, във всеки орган и жила се надига барабанен ритъм.

Джуд пъха ръка в моята. Не успявам да потисна въздишката си, толкова съм жадувала докосването му, от което се чувствам жива.

— Затвори очи — тихо казва Джуд и така мистерията става още по-голяма. Подчинявам се, доверявайки му се всецяло.

Чувството от досега на босите ми крака със земята е божествено, рохкавата почва е прохладна, освежаваща. Ситня подир Джуд, докато ме води през, така предполагам, някакъв гъст храсталак. Няколко пъти ме кара да се наведа, да вървя на зигзаг или да заобиколя. Щом чувам звук от течаща вода, едва не подскачам на място.

Усетил вълнението ми, Джуд стисва ръката ми.

— Почти стигнахме.

Не ме е грижа къде сме, знам, че ще ми хареса. Извървели сме почти километър, когато Джуд най-после спира. Надавам лек писък.

— Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Ти дори не знаеш къде е това. Кой знае какво те чака, като отвориш очи.

Сърцето ми натежава.

Без да изпускам ръката му, пристъпвам напред. Чувствам се уязвима и разголена. Ала преглъщам страховете си, защото това е животът.

— Няма значение, нали съм тук… с теб. Всяко място, където те има, е… красиво.

Два пръста опират под брадичката ми и усещам върху бузата си нежна целувка. Косъмчетата по ръцете ми настръхват, по тялото ми от глава до пети преминават тръпки.

— Отвори очи — прошепва Джуд, топлият му дъх е като целувка за душата ми.

Не бързам, оглеждам бавно заобикалящия ме свят, оставяйки го да проникне в съзнанието ми. Първото, което забелязвам, е широк поток само на няколко крачки от нас. Коритото му е очертано с камъни, които водят през бистрата вода — идеалните стъпала към лоното на природата. Навсякъде около мен е зелено — моята частна оранжерия. Хълмовете са внушителни, дърветата се извисяват, отделяйки ни от околния свят, но има и достатъчно място да се разположим.

— Идеално — прошепвам. Не помня да съм виждала по-съвършена картина.

Джуд се усмихва и без да пуска ръката ми, ме повежда към старо разклонено дърво. Под него разстила червеното одеяло, което е донесъл.

— Гладна ли си? — пита, когато се настанявам.

— Малко.

Сяда до мен, при вида на забележителната му фигура устата ми се навлажнява. Наблюдавам го как отваря кошницата за пикник и вади оттам всички познати на човечеството храни. Тънки сандвичи, суши, оризови топки, меки сирена с крекери, нарязани на хапки плодове, сладкиши и ядки са само началото на угощението.

Няма как да не се разсмея.

— Колко време смяташ да останем тук?

Изведнъж той се натъжава. После налива вино и на двама ни.

— Ако зависеше от мен… завинаги.

Думите му ме подсещат защо сме тук.

— Приемаш ли моето решение? — Нямам намерение да го увъртам. Времето не е на наша страна.

Джуд свива устни и въздъхва. Изглежда толкова уморен. Изправя се и вместо да ми отговори, отива на брега на рекичката. Застава с гръб към мен, обронил глава.

— Като деца с Грейс идвахме тука да ловим риба. Щеше ми се да те заведа на някое хубаво място. Място, с което съм свързан.

Пръстите ми инстинктивно посягат към медальона. Той ми вдъхва силата, от която се нуждая.

— Не съм съгласен с избора ти, но ще го уважа. Когато времето настъпи, ще те оставя сама да решиш. — Отдъхвам си, но май прибързано съм се зарадвала. — Ще те помоля обаче да направиш нещо за мен.

— Това пък какво означава? — Изопвам рамене, сърцето ми започва да препуска.

— Означава, че не знам какво предстои да се случи. Уплашен съм, Тори.

— Аз също.

Той поклаща глава, стойката му е като прекършена.

— Не се боя за себе си. За теб ме е страх.

Надигам се, защото изпитвам потребност да съм по-близо до него — изведнъж се усещам толкова самотна.

— Джуд, погледни ме.

Той се колебае, но все пак се обръща. Изглежда съкрушен.

— Грейс беше единственото ми семейство. Идвахме тук, за да се откъснем за малко от еднообразието на ежедневието. Водехме простичък, обикновен живот. Вярно, трудно ни беше, но това бе единственият живот, който познавахме. Сега обаче знам, че живеем много животи. Писано ми е било да умра в този живот, за да го изживея с теб. Държа да знаеш, че дори да беше само миг, само частица от секундата, пак щеше да си струва до края.

— Защо имам чувството, че се сбогуваш с мен? — прошепвам тихо. Земята бучи под краката ми.

— Не е така. Никога не бих могъл да ти кажа „сбогом“.

— Хубаво, защото няма да ти се наложи. Избрах теб, Джуд. И не ме е грижа докъде ще доведе това. Не ме интересува, ако ще светът около нас да се разпадне, стига да съм с теб и ти да ме обичаш. Не знаем какво предстои, но нека го посрещнем заедно.

Той пъха ръце в джобовете, опрял брадичка в гърдите си.

— Аз съм най-големият егоист, защото ти току-що ме направи най-щастливият човек на света. — Думите му казват едно, а съкрушената стойка — съвсем друго.

Аз обаче го разбирам. Как може да е щастлив, щом като току-що се е съгласил да наблюдава безучастно как любимият му човек се самоубива? Оставайки тук, отнемам собствения си живот. Това е страшната истина.

— Джуд… — Тръгвам към него. — Не мога да живея в свят, в който те няма. — Той извръща глава, стиснал зъби. — И ако това е единственият начин… готова съм да посрещна съдбата си.

Приемане.

Как се случи така, че тази дума взе да определя целия ми живот?

Измъквам свитите му в юмруци ръце от джобовете и сплитам пръсти с неговите.

— Веднъж ми каза, че нямаш търпение да видиш как разпервам криле и политам. Е, най-накрая се превърнах във волна пеперуда и се чувствам прекрасно на свобода.

— Значи сега идва ред да полетим заедно, така ли? — пита той и освобождава ръцете си от моите само за да ги обвие около талията ми.

— Да. — От топлината му бученето под краката ни утихва.

— Виж я само как лети — прошепва той и ме притегля към гърдите си. — Толкова е красива и така волна. — Сгушвам се в прегръдките му и затварям очи. — Тори…

— Да — отвръщам след миг.

— Обещай ми… че ще си тръгнеш, ако потрябва. Ако те тегли към онзи живот или почувстваш болка, ще си тръгнеш. Обещай ми — настоява той, понеже не му отговарям.

Обвивам ръце около него, притискам се до гърдите му, къпя се в неговия аромат.

— … Обещавам.

Раменете му се отпускат, сякаш товар е паднал от тях. Но аз стискам очи и не смея да го погледна. Чувствам се виновна, защото показалецът и средният ми пръст са кръстосани, което прави обещанието невалидно.

* * *

— Ще се пръсна — слагам ръце върху подутия си от преяждане корем. Джуд се усмихва. Както винаги, от тази гледка дъхът ми спира.

През последните няколко часа ядем, приказваме си, целуваме се — пак и пак.

Докато минутите се превръщат в часове, се чувствам все по-слаба, все по-далечна на този свят. На хоризонта вече се появява розово-оранжево зарево, предвещавайки идването на зората. Винаги съм обичала изгревите, но сега предпочитам да прекарам остатъка от живота си в мрак.

Джуд започва да прибира недоядената храна, но умът му витае другаде, терзанията му са изписани на лицето. Моментът е тревожен и за двама ни. Неизвестността ни плаши, защото не знаем с какво си имаме работа. Ако знаехме, че в тъмното дебнат чудовища, щяхме да ги очакваме и да се сражаваме докрай. Сега обаче действаме на сляпо с единствената надежда, че любовта ни ще се окаже по-силна от всичко друго, каквото и да е то.

— Ела да поседиш с мен — протяга ми ръка Джуд, сяда сред възлестите корени на дървото и опира гръб на ствола. Не е нужно да ме моли два пъти.

Сгушвам се в скута му, притиснала гръб до гърдите му. Той ме притегля още назад и обвива ръце около кръста ми. И двамата реем поглед в обсипаното със звезди небе, очаквайки неизвестната развръзка.

— Неспокойна ли си?

Поклащам глава, приковала очи в хоризонта.

— Не. Моето прераждане ще бъде красиво. Също като твоето. — Наистина вярвам, че ще бъде така. Острите пристъпи на болка упорито опитват да ме превземат, но аз съм по-силна от тях.

Седим така известно време, всеки потънал в собствените си мисли. Утрото съвсем скоро ще изгрее. Усещам го.

Докато седя с Джуд, почти забравям, че ме очаква неизвестност. Но нали животът е приключение. И ми предлага втори шанс — той се нарича „утре“ и това „утре“ ще дойде, не искам да жалея за днешния ден.

— Ти си най-смелата жена, която познавам, Виктория — нарушава мълчанието той. — Искам да го знаеш. Никой не се е борил така за мен. Никога не съм бил основание за живота на друг човек. Благодаря ти, че ме превърна в своето основание за живот. — Той ме целува по главата, от потръпването на устните му сякаш ме удря ток.

— Джуд… — опитвам да се извърна към него, но той още повече стяга прегръдката си. Хваната съм в капан. Кръвта шуми в ушите ми. Устата ми пресъхва. — Какво става? П-пус-ни ме. Изгревът е само след няколко минути.

Той сякаш не чува молбите ми.

— Запази спокойствие насред хаоса.

— Какво?! — продължавам да се съпротивлявам, ала напразно.

— Това ми прошепна Блум, преди да си замине — изрича той с равен тон. — Каза да запазя спокойствие, защото иначе хаосът ще погълне и двама ни. Но няма да позволя това да ти се случи.

Хоризонтът се обагря в оранжево, а очите ми смъдят от гневни сълзи. Как съм могла да бъда толкова наивна?!

— Ти ме излъга. — Той изобщо не е мислил да остане. Взел е решението вместо мен.

— Ти също ме излъга. — Джуд през цялото време е знаел какво съм намислила. Не бях готова да приема друго бъдеще, освен това, в което и него го има. Дори насила да се опитват да ме върнат, пак щях да остана тук. Знаел е, че не искам да се събудя.

— Не! — изкрещявам и започвам да се съпротивлявам като диво животно в клетка, извивам се бясно, бушувам. — Та ние дори не знаем какво ще се случи. Не си отивай! Недей! — Хватката му е здрава и в нея изведнъж се чувствам страшно крехка и чуплива. Мракът започва да отстъпва пред зората. — Не! — пищя с цяло гърло. — Пусни ме. Моля те, Джуд, пусни ме!

— Пускам те да си тръгнеш. Знаех, че няма да го направиш доброволно, затова взех решението вместо теб. Трябва да освободя единственото нещо, което все още ме задържа тук. Теб. Моето място вече не е тук. Твоето обаче — да. Ако аз си замина, и ти няма да имаш причина да останеш.

Дъх не мога да си поема. Дробовете ми жадуват за глътка въздух. Въпреки това продължавам да се съпротивлявам. Ще се боря до последен дъх. Блъскам го, но той е дяволски силен, а аз… аз внезапно усещам слабост.

— Недей, Джуд… моля те. Не го прави — ридая, давейки се от парализиращата болка. — Ако си тръгнеш, това значи, че повече няма да те има. Почакай и мен!

Отново ме целува по главата и слага ръка на сърцето ми.

— Винаги ще ме има тук. И няма значение дали си ме спомняш, или не. Мога да умра спокойно, защото знам, че съм станал основание за нечий живот. А ти ще продължиш да живееш, защото ще знаеш, че си била обичана. И че се превърна в основание отново да намеря надежда.

— Не! Не! — Адреналинът започва да бушува във вените ми. Силно го блъсвам назад и той губи равновесие. Залита на една страна, изпъшква и хватката му се охлабва. Ще се бия до последен дъх.

Намирам опора за краката си и се хвърлям напред, готова да се бия с него — ще се бия с него, за да остане. Той се изправя да ме посрещне, през отчаяните му очи сякаш надзърта самата му душа.

— Н-не ме напускай. Моля те — разридавам се, падам на колене и сключвам умолително ръце.

Тъмносините му очи засияват, когато поглежда небето. Знае, че времето му е дошло. Също пада на колене и ме погалва по бузата.

— Трябва. Двамата неслучайно се срещнахме — имаше много причини за това. В онази съдбоносна вечер звездите се подредиха в права линия. Ти ми помогна да продължа напред и отново да обичам. Помогна ми да се освободя от скръбта и да приема съдбата си. — Плъзва ръце по татуировката ми.

По небето започват да играят червени и оранжеви отблясъци.

— Остани с мен. Остани с мен — повтарям, а пороят от сълзи дави ударите на сърцето ми.

Джуд обаче е непоколебим, а аз всеки момент ще потъна в черната бездна, където не ме очаква спасителна мрежа.

— Не мога, пеперудке. Сега е твой ред да полетиш. Не мога да позволя да сложиш край на живота си. Дори да пожертваш живота си за мен, аз съм вече… мъртъв. Дори не съм тук.

В мига, в който го казва, топлината, присъствието му започват да отслабват. Напуска ме.

— Най-важната причина да съм тук… — Гласът му кънти кухо. — Тук съм, за да ти помогна да се върнеш обратно и да приемеш, че си жива.

Дълбоко и отчаяно ридание разцепва въздуха. Небесата са заредени с изпепеляващо електричество. Въздухът около мен пращи. Посягам към Джуд и ръката ми минава през бузата му. Постепенно избледнява.

— Не ме е грижа кой свят е това. Той е истинският. Болката е истинска. Ако не ми е писано да остана, защо болката в мен направо ме убива? — Обвивам тялото си с ръце и истерично хлипам.

Той свъсва вежди и свежда поглед. С всяка изминала секунда образът му се губи и потрепва като екран на телевизор с лош сигнал.

Светкавица раздира небосвода. Небето се продънва, изливайки отгоре ни пороен дъжд, съпроводен с оглушителни гръмотевици. Дъждът плющи по бузите ми и се смесва със солените сълзи. Капките са едри и тежки; неволно ми минава мисълта, че това сигурно са сълзите на някой ангел, който наблюдава разиграващата се трагедия.

— Ти обеща, че никога няма да кажеш „сбогом“! — опитвам се да го задържа, вкопчвам се в раменете му, за да му попреча да избледнее съвсем, но вече не го усещам.

Той се усмихва, но усмивката му е горчива.

— Това не е сбогом, Тори, а… лека нощ. Обичам те. Вечно. Живей, Тори. Живей… за… мен. — На небето избухват оранжеви отблясъци, звездите са на път да угаснат. — И те моля да бдиш над Ангъс.

Джуд вече не е плътна материя. Светлината преминава през него. Гледа ме през сълзи, подчинявайки се на предопределението. После вдига глава и широко разперва ръце. Приема орисията си, без да ми даде никакъв шанс. И двамата знаехме, че каквото и да правим, ще се стигне дотук. Няма как да останем заедно, без някой от двамата да се жертва.

Все още съм на колене и отчаяно се опитвам да се вкопча в него, но пръстите ми улавят само въздух.

— Не! Моля те, за бога, не! Остани с мен! Моля те, не ме напускай, Джуд! — Риданията ми постепенно се превръщат в безмълвни конвулсии, разтърсващи цялото ми тяло.

Пороят продължава да се сипе отгоре ми, докато слънцето изгрява и мракът отстъпва пред светлината. Слънчевите лъчи преминават през Джуд и обагрят роклята ми в алено. Той се усмихва и протяга ръка. Сега разбирам защо не иска да ме гледа как умирам. Това е нещо, което и аз… няма да приема.

Приемане. Приемам, че затова съм била пратена тук. Това е моята последна спирка и вече съм готова да сляза.

— Сигурна ли сте, мисис Армстронг? — Гласът прогърмява откъм небето и ме оглушава. Изпищявам и притискам ръце към ушите.

Ала неумолимите гласове не млъкват.

— Да, Виктория би искала да стане така.

Писукането на апаратурата е като удари на чук върху стомана… пак и пак. Звукът пронизва слепоочията ми. Поддавам се и се превивам на две, но ръцете ми потъват в меката кал.

Очите да Джуд се разширяват и той говори нещо, но не чувам какво казва. Образът му примигва и трепти като в ням анимационен филм.

— Жизнените показатели са добри. Изключете животоподдържащата апаратура.

Врявата все повече се усилва. Едва дишам. Дъждът ме обстрелва, барабанейки по тялото ми. Давя се.

Парализираща болка покосява всяка фибра на тялото ми. Знам, че умирам. Тук за мен вече няма място, запратена съм обратно в реалния свят. Но продължавам да се боря. Там нищо не ме чака.

Стисвам зъби и забивам пръсти в калта, съпротивлявам се с малкото сила, дето ми е останала. Джуд, който сега е вече само сияние, поклаща глава, болка разкривява лицето му. Не мога да го чуя, ала няма съмнение какво иска да ми каже, защото ужасен вик изкривява устата му. Моли ме да си вървя, но животът ми е тук и аз решавам дали да живея, или да умра.

Тази мисъл ми помага да възкреся чувствата, които Джуд събуди у мен. Съсредоточавам се върху това къде искам да бъда в момента. Помня първата ни среща и как почувствахме необяснима връзка помежду си в мига, в който погледите ни се срещнаха. Помня първата ни целувка. Тази целувка бе повече от истинска. Продължавам да си припомням всеки миг, в който Джуд ме е карал да се чувствам по-жива откогато и да било.

— Виктория, не!

Отново чувам Джуд — някак отдалеч, но все пак е тук. Спомените ми са го върнали към живот, единственият живот, който и двамата познаваме. Джуд може и да си мисли, че така ни е било писано, но майната й на съдбата — аз съм капитан на собствения си кораб. Припомням си дланите му, устата, тялото му върху моето, в моето… как ме възроди за живот. А сега е мой ред да му върна услугата.

Просвам се по очи, пред погледа ми играят светли петна и светът се върти ли, върти като виенско колело на пълни обороти. Долавям мирис на антисептик, парфюма на сестра си. Но не обръщам внимание на това, а се съсредоточавам върху него.

— Не! — Гласът на Джуд сега е по-висок. Усмихвам се, бузата ми опира калта.

Не чувствам ръцете си, но си заповядвам да се раздвижа, сграбчвам медальона и го забивам в гърдите си. Това последно усилие е моето спасение. Толкова здраво го стискам, че започвам да кървя. Слепешком протягам другата си ръка с надеждата, че и Джуд ще протегне своята и ще се срещнем по средата. Знам, че няма да ме остави да си отида. Независимо дали го смята за редно, или не, няма да ме остави. Решил е, че ако пръв си тръгне, ще направи избора ми по-лесен, но греши. Вече не принадлежа на този свят. На никой свят не принадлежа.

Чакам няколко секунди, затаила дъх, защото не съм сигурна дали ще поеме ръката ми. Малко след това пръстите му обхващат моите. Пронизва ме агонизираща болка и светлината се сменя с мрак. Дъждовните капки образуват локва около мен.

Останала съм без дъх, пръстите ми чоплят калта и тя е като жива в ръката ми. Обръщам се на една страна, поглеждам към небесата и започвам да тананикам със затворена уста, като виждам, че е тъмно. Надигам се едва-едва. Имам чувството, че всяка костица в мен е счупена. Ала болката ми е стократно заплатена, когато виждам къде се намирам.

Аз съм у дома.

Кеят е само на няколко крачки. Помня как преди много луни се чудех какво ли би станало, ако преплувам до отсрещния бряг. Сега вече знам. Това е разликата между живота и смъртта.

— Тя не иска да се събуди!

— Защо? — Истеричен писък разцепва въздуха. — Защо го прави?! — Мама се разридава.

Започвам да се влача по корем към кея с изяществото на змия, която се прибира в дупката си. Някой вика името ми непрекъснато. Този, който ме вика, е Джуд. Някак съм успяла да го върна обратно, питам се обаче дали сме се преродили.

Гласовете на сестра ми, на Браян и на родителите ми се стоварват върху ми откъм раздираното от гръмотевици бурно небе. Вече знам, че отговорът е „не“. Все още съм заседнала между двата свята.

— Виктория! Престани! — Гласът е на Джуд. Обикновено бих го послушала, но сега знам какво иска.

Иска да спра да се съпротивлявам. Знае, че пред мен има още живот.

Мамка му, няма да стане.

Започвам да пълзя все по-бързо, кривя лице и влача безжизненото си тяло по дъските на кея към самия край, до водата. Парализирана съм от кръста надолу, но торсът ми е заякнал благодарение на всекидневното плуване и това ми стига.

Движена от някакъв животински импулс, след малко вече съм надвесена над ръба, обезумялото ми лице се отразява в спокойната, кристалночиста вода. Водата е тръбопровод към всички светове. Тя е жизненоважна за всеки човек. Без нея умираме. Но с нея можем и да се… покръстим. Можем да се преродим.

От тежките стъпки на Джуд кеят вибрира, знам, че идва да ме спре. С тази мисъл затварям очи и избирам… живота. Водата забива остри иглички в кожата ми и тялото ми настръхва, когато разцепва повърхността. По инстинкт размахвам ръце, за да изплувам, но после нареждам на тялото си да се отпусне и да позволи на мрака да ме погълне в дълбокото.

— Губим я!

Хиляди спринтьори използват сърцето ми за писта, бутат се и се ритат, устремени към финиша, гърдите ми се издуват и сърцето ми съвсем скоро ще се пръсне. Дробовете ми започват да се пълнят с вода, въздухът ми свършва. Потъвам все по-надълбоко.

Виждам Джуд в мига, в който се хвърля във водата. Все едно съм подхваната от цунами.

Молбите му само ме окуражават да продължа да потъвам все по-дълбоко, свивам се на топка и си представям, че тежа десет хиляди килограма. Потапям се надолу и надолу, ледените води сковават органите ми. Започвам да умирам.

— Хайде, Тори! Дишай! — Едва си спомням, че това е гласът на Браян. Съзнанието ми се стеснява.

Давя се, засмукана от черната бездна, ала знам, че в края на тунела има светлина. Приела съм това. Приела съм, че времето ми е дошло. Изобщо не съм искала да се будя. Тук е моят дом.

Това е последната ми мисъл. Слепвам плътно устни и стисвам носа си. Джуд ме умолява да плувам, аз обаче съм уморена, толкова уморена. Без него никога няма да стигна другата страна. Това е последното парче от пъзела. Винаги съм се чудила какво би станало, ако стигна отсреща, но ето че сега съм тук, разполовена точно по средата, това е другата страна за мен. Компромис.

— Давай, Тори! Освободи се! — Този глас най-малко съм очаквала да чуя. На сестра ми е и звучи искрено. Тя разбира, че вече не принадлежа на този свят. И че другаде съм открила покой. Намерила съм своето „завинаги“.

Сърцето ми започва да бие все по-бавно и около мен се разнасят ридания. Жадните ми дробове са пълни с вода и за последен път си поемам дъх. Вече не боли. Това е моят свят. Джудит беше права — това е моят покой насред хаоса и той е толкова красив.

— Съжалявам, направихме всичко по силите си. Тя… си отиде.

Мъртва съм, наистина съм мъртва. Оковите падат. Този път няма кой да ме спаси, освен аз самата. И го правя.

Джуд надава вик, но не мога да помръдна. Обзема ме страх. Какво става? Вече не съм заклещена между двата свята. Избрах къде искам да бъда. Тогава защо не мога да помръдна?

Краката ми все едно са затънали в подвижни пясъци, ръцете ми са се размекнали като желе.

— Джуд! — провиквам се, но изведнъж той е изчезнал.

Съвсем сама съм, увиснала в мрака, хваната от невидими остри нокти. Опитвам да успокоя сърцето си, но после си давам сметка, че то не бие, нито пък дишам. Започвам да се съпротивлявам на невидимата заплаха, боря се и се гърча в отчаяно желание да се отърва от сенките и да открия своята светлина.

Изведнъж ме поразява една мисъл. Ами ако изобщо няма светлина? Не, невъзможно е. Всичко това не е било напразно.

— Джуд! — изревавам, но всичко наоколо е мрак.

Вкопчвам се в единствената светлина сред мрака. В мига, в който стисвам в юмрук медальона на Джуд, нещо ме изстрелва към повърхността на водата, а сенките преливат в ярка светлина. Някакви образи така бързо започват да се мяркат пред очите ми, че не мога да им насмогна.

Правя опит да се съсредоточа и накрая успявам. Виждам, че филмът, който върви пред очите ми, е собственият ми живот. Още от деня на раждането през всички възлови събития, благодарение на които съм това, което съм сега.

Лентата на живота ми така бързо напредва, че едва съумявам да видя всичко. Тук-там улавям някой фрагмент. Мярвам Матилда, мама, татко, Браян, чувствам колко важни са били за мен. Смея се с глас, плача и се усмихвам като всички, дето са били край мен. Животът ми е бил щастлив. Когато обаче се стига до вечерта на двайсет и седмия ми рожден ден, лентата забавя и прави паузи, звуците стават проточени и мудни. Но това е невъзможно — нали още летя.

В мига, в който Браян се отпуска на едно коляно, онзи с дистанционното натиска бутона за пауза. Замръзналата картина боде очите ми. Опитвам се да ги затворя, но не успявам. Явно има причина да ми се показва това. Непоносима болка пронизва гърдите ми и започвам да се боря за глътка въздух. Около мен плуват светли петна, нещо ме изплюва от този кошмар и се приземявам по лице.

Прекалено ме е страх да отворя очи. Звуци, гледки, аромати — всичко ми е толкова познато, но не мога да определя откъде.

В мига, в който чувам Джуд да крещи, забравям всичко останало. Трябва да го намеря, нищо друго няма значение. Дали е ранен? Светлината внезапно угасва. Очите ми постепенно се приспособяват към мрака, но щом различавам къде съм попаднала, вече ми се ще да бях ослепяла.

Превивам се на две.

Не. Не може да е истина.