Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (4)

Глава трета

Събуждам се с подскок — убедена съм, че земетресение люлее цялата околност, а къщата ми е в самия епицентър.

Поглеждам пода, който изобщо не помръдва, и си давам сметка, че „земетресението“ е всъщност моят айфон, който шумно вибрира върху дъските. А това тресе празната бутилка вино. Изстенвам. Не така си представях събота сутринта в новия си дом — махмурлия и без да знам дали изобщо съм облечена. Поглеждам се и установявам, че съм още с вчерашната рокля, същата, с която се отрязах като пресуших бутилка „Совиньон блан“ за двайсет минути.

Няма как, единственият начин да прекратя тази врява е като разкърша схванатите си мускули и вдигна мобилния.

— Ало? — излайвам, без да си правя труд да погледна дисплея.

— Е, добро утро и на теб.

Дръпвам рязко телефона от ухото си. Представа нямам кой се обажда.

— Кой е?

От мембраната се разнася кратко кискане.

— Чарли Макман. Завършихме заедно гимназия.

Чарли Макман?! Откъде, по дяволите, е намерила моя номер?! Двете бяхме първи приятелки в гимназията, но пътищата ни се разделиха, когато тя отиде в Ню Йорк да учи в Джулиард^[1]. Явно се е върнала.

— А, здрасти. Как си? — Бавно се надигам и сядам, опитвам да се върна в света на живите, надигайки бутилка вода.

— Студувам.

— Студуваш? Къде си?

— Стоя пред входната ти врата.

— Откъде знаеш къде живея?

— Наясно си как е тук, всички обичат да клюкарстват.

Права е. Сигурно сега всички отчаяни и самотни жени обсъждат новината, че Браян вече е необвързан. Но дали е така? Нищо чудно да си живее щастливо със сестра ми. Няма как да разбера, защото не желая да общувам и с двамата.

— Ще ме пуснеш ли?

Чарли беше страхотна приятелка и много ми липсваше, когато замина. Може би точно от това се нуждая, за да започна на чисто. Нови приятелства и нови преживявания. Струва си да опитам.

— Разбира се, само секунда.

Спускам крака и стъпвам върху дъските, от допира на студения под по гърба ми полазват тръпки. От онази нощ непрекъснато мръзна. В костите ми се е настанил някакъв постоянен студ, който не мога да прогоня. А и тази необичайно студена есен никак не ми помага.

Загръщам се с вълнената жилетка, изправям се, пъшкам и се разкършвам, а тялото ми неистово протестира. Нестабилните ми крака ме отвеждат надолу по стълбите и отварям вратата. Отпред стои моята някогашна най-добра приятелка Чарли Макман.

— Направо не мога да повярвам, че си тук — провиквам се глупаво в телефонната слушалка.

Чарли започва да хихика и затваря телефона си.

— Че къде другаде да бъда?

Времето изобщо не я е променило, изглежда същата, както когато се сбогувахме. Смутено прекарвам пръсти през сврачето гнездо върху главата си, но ми е ясно, че нищо не може да го приведе в приличен вид.

— Как се справяш? — съчувствено пита тя. Ето това харесвам у Чарли — никога не губи времето си в празни приказки.

— Честно казано, трябваше да стана акционер в „Клинекс“^[2].

Пълните й устни се извиват в лека усмивка.

— Значи ревеш, че се отърва от тоя задник?

После без никакво предупреждение пристъпва и ме стиска здраво в прегръдките си. Кой знае защо нейната доброжелателност ме просълзява. Хубаво е човек да си поплаче, стига да не злоупотребява с това прекалено често.

Известно време ту хлипам, ту се смея, склонила глава на рамото й. Накрая успявам да се взема в ръце, откъсвам се от нейната прегръдка и изтривам очи. Не се срамувам, че ме е видяла да плача. Познавам Чарли още от времето, когато се преселихме в Кънектикът. Запознахме се в гимназията на Парадайз Вали и веднага станахме първи приятелки.

Тя бе до мен в радост и мъка, винаги имах приятелско рамо, на което да си поплача, каквото и да се случи. След като замина, бях направо разбита, но и щастлива, че е в Ню Йорк да сбъдне мечтата си да стане танцьорка.

И сега изглежда главозамайващо. Дългокрака, източена, миловидна блондинка, чиято кожа сякаш винаги е целуната от слънцето. Неизменно облечена по последен писък на модата. Това е, бас ловя, мечтата на всеки мъж.

— Влизай. — Чак тогава виждам на какво е заприличала якичката на модната й лятна рокля. — Извинявай, използвах те за носна кърпичка. Обещавам от сега нататък дрехите ти да са в безопасност.

Тя се засмива и изтрива сълзите, събрани в ъгълчетата на очите си. Някои неща не се променят — Чарли винаги е готова да си поплаче от съчувствие към някого.

Тя влиза в мрачната ми къща, оглежда се на всички страни, но не си позволява да съди запуснатия й вид. Наоколо е сбирщина от вещите на предишни обитатели. Къщата е стара, порутена и едва става за живеене, но аз си я харесвам. Тя е от малкото неща, които не са свързани с Браян, и това напълно ме урежда.

— По дяволите — изругавам, докато вървим към кухнята. — Нямам никакво кафе.

— Досетих се — отвръща Чарли. После бръква в огромната си синя чанта и вади две чашки за еднократна употреба, буркан смляно кафе и сметана на прах.

Въздъхвам облекчено.

— Направо ми спасяваш живота. Само ще си взема един душ. В кухнята има всичко необходимо, или поне така се надявам. — Неуверено посочвам към самотния кашон в ъгъла, защото не съм сигурна дали в него има чинии, или чорапи. Натъпках всичко, където сваря — в безумието ми нямаше капка методичност, докато опаковах целия си живот в няколко кашона, които после нахвърлях в малкото ремарке.

Тя махва безгрижно с ръка и тръшва чантата си върху кухненския плот. После отваря мистериозния кашон и се заема да подреди нещата ми.

— Върви, върви, аз ще намеря каквото ми трябва.

Кимвам й с благодарност, после се потътрям нагоре по стълбите право към банята.

Смъквам дрехите, като умишлено избягвам да се погледна в огледалото над умивалника, и се мушвам под малкия старомоден душ, развъртайки горещия кран. Тръбите започват да вият и гъргорят, но накрая потича някакво подобие на топла вода. Налягането е слабо, но струята пада като манна небесна върху изстрадалата ми плът, което ми напомня за снощните откачени, но пък вълнуващи преживявания.

Не мога да отрека, че между нас с Джуд премина нещо като волтова дъга, но той е невероятно красив мъж, затова — убедена съм — е било нормална реакция от моя страна. Дали? Няма как да знам. Браян бе първият ми във всяко отношение. Освен с него, с друг мъж не съм усещала такова прескачане на искри.

Сега споменът за нашата връзка буди у мен само ненавист, но в началото наистина пърхаха пеперуди. Появиха се още в мига, когато го видях да тича след топката — беше звездният защитник на гимназията. За съжаление, тези пеперуди се оказаха предрешени молци.

Независимо от волтовата дъга между мен и Джуд обаче, сега не съм в подходящото състояние на ума, та да мисля и за това. Но продължавам да се питам какви ли тайни се крият зад тия печални сини очи. Знам, че там има нещо… повече.

Дотук с немисленето по въпроса.

Спирам водата, подсушавам се набързо и отивам в спалнята, загърната само с кърпа. Погледът ми попада на отворения прозорец, чиито изящни дантелени завеси нежно се полюшват от лекия ветрец — той е на нивото на прозореца на Джуд.

Загръщам кърпата още по-плътно около себе си, за да не се оголи и сантиметър от вътрешната страна на бедрата ми, докато притичвам до двата кашона, оставени край скрина. Отварям единия и вадя къси панталонки от срязани джинси и топ с тънки презрамки. Бельото е в по-малкия кашон отдясно, така че после започвам да ровя из него.

Съвършеният вид на Джуд ме кара да се чувствам дефектна, което, давам си сметка, е абсолютно нелепо. Макар че вече не е същото, като се погледна в огледалото. Зловещият червен белег през гърдите ми напомня за всичко онова, дето съм изгубила безвъзвратно.

Сякаш не стигаше това, че в онази нощ моят нападател отне душата ми. Защото той взе част от мен и чисто физически, когато куршумът заседна дълбоко в гърдите ми. Докторите казаха, че съм извадила късмет, защото ако беше минал два милиметра по-вдясно, щях да съм мъртва. Аз обаче не се чувствам късметлийка. Сега съм дамгосана не само емоционално, но и физически.

По-малко женствена ли се чувствам? Да? Не? Може би? Наистина нямам представа.

Подсушавам се старателно и гледам да стоя колкото може по-далеч от прозореца, като се обличам. Когато съм готова, прекарвам пръсти през влажната коса и се втурвам по стълбите. Отдолу вече се носи аромат на кафе.

— Ти си същински божи дар.

Чарли се изкисква и ми подава чаша, която приемам с благодарност.

Опирам лакти в кухненския плот, обгръщам чашата с шепи и се заглеждам с интерес как тя скролва страниците по екрана на нейния айпад.

— Така, според мен имаш нужда ето от това — казва минута по-късно и извръща екрана към мен, за да видя от какво точно се нуждая.

Поклащам глава при вида на разкошния петстаен апартамент.

— Не мога да си го позволя, Чарли. — Тя понечва да отвори уста, но аз я прекъсвам. — И не, ти няма да ми го купиш. Разорена съм. В момента има с какво да преживявам, но трябва да си намеря работа, и то час по-скоро.

— Достатъчно стабилна ли си, за да работиш? — пита тя и челото й се набраздява.

Вдигам рамене.

— Необходим ми е нормален живот, а за да стане това, първо трябва да започна да живея.

Чарли бърше очи.

— Прочетох във вестниците какво ти се е случило. Така съжалявам, Тори. Ти не го заслужаваш. А после и това с Браян…

Посягам към ръката й.

— Благодаря ти, Чарли. Ще се оправя.

Тя стиска пръстите ми.

— Винаги съм се възхищавала на силата ти.

Очите ми започват да смъдят от сълзите; дискретно ги изтривам с опакото на ръката.

— Хайде, стига вече.

Тя шумно въздъхва.

— Стига толкова скръб и печал. Реших, че ще правиш новодомско парти.

— А, не — отвръщам незабавно. — Не съм дошла тук да завързвам нови познанства. — Тя игриво започва да пърха с мигли. — Чарли — казвам с предупредителен тон — нито искам, нито ми трябва новодомско парти.

Предупреждението ми обаче остава глас в пустиня.

— От теб нищо не се иска. Аз ще организирам всичко. Ще бъде съвсем скромно, обещавам.

— Ъхъ — отвръщам уклончиво. Защо ли имам чувството, че в представите на Чарли „скромно“ означава сто души плюс гостите?

Щом долавя моята неохота, тя вдига три пръста.

— Честна скаутска!

Не успявам да се сдържа и се разсмивам.

— Ти никога не си била скаут.

Тя свива рамене невъзмутимо.

— Така е, но ако бях, щях напълно да променя униформите.

Как бих могла да възразя на това?

— Добре де, хубаво. Но да се разберем — двайсетина души най-много. — И насочвам пръст към нея, за да подчертая колко съм сериозна.

Тя изобщо не ми обръща внимание, а започва да подскача и да пляска с ръце.

— Няма да съжаляваш. Ще стане голяма веселба.

— И никакви подаръци.

— Глупости. Тази мрачна къща ще ти бъде благодарна.

Не се наемам да споря. Тя придърпва айпада към себе си.

— Е, има ли някой, когото не искаш да каня?

— Никого не искам да каниш — изръмжавам, отпивайки от кафето. — Не си падам по светски събития, особено сега. Искам просто да се слея със средата, да остана инкогнито. А не да се превръщам в център на внимание.

Чарли спира да пише и свива вежди.

— След всичко преживяно заслужаваш малко внимание. Хайде, отпусни му края. Това е част от твоето ново аз.

Започвам да чегъртам с нокът по картонената чаша.

— Не знам какво точно искам да бъде това ново аз — признавам. — От онази нощ… не помня много. В кошмарите ми се явяват откъслечни сцени, но не мога напълно да възстановя какво се случи. Докторите казват, че съм била простреляна. Белезите ми го потвърждават. Само дето нищичко не си спомням.

— А какво помниш?

Стаята внезапно утихва, замира неподвижно.

Затварям очи и дълбоко поемам въздух. Това е, което ми се присънва всяка нощ. Тъмна уличка, сърцето ми сякаш ще изхвръкне от гърдите, спасител с качулка, чието лице така и не успявам да видя, който ми крещи да се пазя. После се будя обляна в пот. Казаха ми какво е станало после, но аз не помня. Дали съм се повредила? Кой е човекът, който ме спаси? Кой рискува живота си за мен, докато годеникът ми плетеше крака отзад?

— Тори, добре ли си?

Отварям рязко очи и когато погледът ми се избистря, виждам пръстите на Чарли, които нежно стискат ръката ми под лакътя.

— Не знам — признавам. — Ще ми се да можех да си спомня. Имам чувството, че нещо ми убягва, а не знам какво.

Тя прехапва покритата си с гланц устна.

— Не че съм някакъв експерт, но мислиш ли, че нарочно си се изключила? Съзнателно отбягваш хора, мисли и чувства, свързани с онази нощ, защото те връщат болезнените ти спомени.

Кимвам и хапя бузата си, за да спра сълзите.

— Толкова ме е страх… непрекъснато. Чувствам се безпомощна. Трябваше да положа повече усилия. Отблъснах Браян, защото част от мен го мразеше, без да знам защо. — Отпивам от кафето, но небцето ми внезапно започва да настоява за нещо по-силно.

— Ами… сестра ти? — предпазливо пита Чарли. Е, сега вече определено се нуждая от пиячка.

— Аз нямам сестра. Тя се отказа от това си право в мига, в който реши, че моят мъж става за чукане. — Тонът ми е остър и започвам да съжалявам за избухването. Разтривам чело и шумно въздъхвам. — Не знам на кого от двамата съм по-бясна — на нея или на Браян.

Чарли възмутено клати глава.

— И на двамата. — Бръква в чантата си и измъква патронче водка. Отвинтва капачката, отпива голяма глътка и ми подава шишенцето.

Докато барабаня с пръст върху етикета, си давам сметка, че тя има право. И двете предателства са еднакво непростими.

— Ще се оправиш, Тори. Всеки следващ ден ще минава все по-леко.

Кимам вяло, не съм толкова сигурна като нея.

— Говори ли с някого?

Водката прогаря гръкляна ми и аз й връщам шишенцето обратно.

— Не — отвръщам с въздишка.

— А имаш ли желание? Познавам куп добри…

— Психиатри? — изпреварвам я.

— Не. Лечители. От теб се иска само да проявиш желание.

Тя е права. Сигурно би трябвало да потърся професионална помощ, но понякога е по-лесно да отхвърляш проблемите един по един.

— Засега се справям. — Тя вирва недоверчиво вежда. — Честна дума — уверявам я.

— Ако ти се прииска да поговориш с някого, да знаеш, че съм насреща. Вярно, всяка от нас пое по своя път, но никога не съм преставала да мисля за теб. Ти беше страхотна приятелка. Понякога ми се ще да не бях заминавала.

Свъсвам вежди, защото тя ми се вижда толкова унила. Опитвам малко да разведря настроението.

— Ти също си страхотна приятелка. А двете с теб натворихме куп безобразия, нали?

Тя се усмихва широко, но с малко носталгия.

— Определено.

— Е, стана ли световноизвестна танцьорка, както бе се заканила?

Тя свежда поглед и започва да дъвче долната си устна.

— Нещата се промениха. Онова, което някога изглеждаше толкова важно, вече не е.

Мъглявият й отговор показва, че няма желание да се връща към миналото. Уважавам желанието й, защото чувството ми е добре познато.

— Благодаря ти, че си тук, Чарли. Наистина го оценявам. — Решавам да се поотпусна и да й призная нещо. — Имах нужда да се махна. Сърцето още ме боли… — Дали някога болката ще спре? Сълзите парят очите ми. Изтривам ги с опакото на ръката. — Аз съм истинска руина, давам си сметка, затова дойдох тук. За да работя върху себе си и да започна отначало. — Далеч от спомените, които ми се ще да забравя, добавям мислено. — Присъствието ти много ми помага.

Понечвам да й подам шишенцето водка, но виждам, че е забила поглед над рамото ми и очите й постепенно се уголемяват.

— Какво?! — изпищявам и започвам трескаво да отупвам рамото си, решавайки, че ме е полазил паяк. Ужасът плъзва по цялото ми тяло като горски пожар. Защо не мога да се отърва от усещането, че някой постоянно дебне зад гърба ми?

— Кой е това?

— Кой е кой? — питам объркана.

— Този — отвръща тя и сочи зад мен, издавайки напред покритата с гланц горна устна.

Недоумявам какво толкова може да е приковало вниманието й. Щом се обръщам обаче, веднага ми става ясно защо долната й челюст току-що удари кухненския плот.

— Това е Джуд — казвам, наблюдавайки с любопитство как стои край езерото с ръце на кръста.

— Кой е Джуд и откъде го познаваш? Мили боже, това е същински Скот Истууд. Толкова прелестен и така мускулест.

Не успявам да сдържа хихикането си. Приятно е да разбера, че не само аз съм хипнотизирана от неговата външност.

— Живее оттатък езерото — обяснявам. — Запознахме се снощи, когато любезно ме посъветва да не горя мебелите си на двора и да не пуша трева в периметъра на Хенри, местния шериф.

Чарли ахва.

— Нямам представа как да тълкувам това изречение.

Не откъсвам поглед от Джуд, който изглежда още по-добре на дневна светлина. Носи сини джинси и бяла тениска, която подчертава мускулестите му ръце и летния загар. Слънчевите лъчи хвърлят светлокестеняви отблясъци в косата му, които контрастират с вълнистите тъмнокафяви кичури.

— Запознай ни — обажда се Чарли, изваждайки ме от унеса.

— Защо? — питам малко по-разпалено от необходимото и се обръщам към нея. Когато устните й се разтягат в самодоволна усмивка, направо ми идва да се ритна отзад, че не съм била по-въздържана. — Така де, искам да кажа защо ти е да се запознаваш с него.

— Защото е секси — отвръща тя и започва демонстративно да си вее. — И е толкова… голям — решава най-накрая, след като известно време е търсила точната дума.

Причината да дойда в тази дивотия е, за да съм далеч от разни едри секси красавци. Какви са шансовете точно такъв да се окаже мой съсед?

— Е, щом толкова искаш да се запознаеш с него, заповядай — казвам глупаво с надеждата това да я обезкуражи и тя да се откаже.

Но би трябвало да знам, че Чарли не отстъпва пред никакво предизвикателство.

— Как е косата ми?

— Чарли, не! — изсъсквам, но тя се шмугва покрай мен, отваря широко задната врата и преди да успея да я спра, се втурва надолу по стълбите.

Шумът привлича вниманието на Джуд и той се обръща. Нямам друг избор, освен да оставя шишенцето водка и да последвам своята решителна най-добра приятелка.

Всичко това ми се вижда толкова притеснително, а дори не знам защо. Изпъвам рамене с надеждата да си придам що-годе хладнокръвен вид, та да не проличи колко ми е нервно. Вече съм на няколко крачки и чувам какви ги дрънка Чарли.

— Тори не ми каза, че и вие вървите заедно с къщата — изтърсва тя.

Джуд се усмихва широко, а аз усещам как ме бодва ревност. Тутакси я пращам в девета глуха.

— Аз съм Чарли, най-добрата приятелка на Тори. — Тя протяга ръка със съвършен маникюр, гривните й зазвъняват.

— Приятно ми е, Чарли. Аз съм Джуд. — Той любезно разтърсва ръката й.

— Леле… — ахва тя. — Ама че здраво ръкостискане.

Сега е моментът да се намеся.

— Добро утро, Джуд. — После изпепелявам с поглед Чарли, която продължава да тресе ръката му и всеки момент ще стане за смях.

Щом чува гласа ми, той пуска ръката на Чарли и устремява тъмния си взор към мен.

— Добро утро, Виктория. — Името ми никога не е звучало толкова мелодично.

Незабавно трябва да сложа край на това. Нашамаросвам се мислено, после му се усмихвам.

— Не искам да звуча като развалена плоча, но какво правиш в задния ми двор?

Той се ухилва, на бузата му се появява трапчинка.

— Реших, че имам дълг към теб.

— И защо?

— Ами нали замърсих езерото откъм твоята страна, така че би било редно да го почистя.

— Едва ли ще ти е лесно да почистиш езерото — подмятам закачливо и тутакси се намразвам заради начина, по който говоря с него.

Той ме сварва напълно неподготвена, когато пристъпва напред и сключва пръсти около китката ми. Сякаш електрически ток ме пронизва от глава до пети.

— Тогава може да окося тревата.

Преглъщам с усилие. Знам, че съм дребничка, но в огромното му ръчище китката ми изглежда като на джудже.

— Благодаря за предложението, но и бездруго направи предостатъчно. — И нямам предвид само, че ме спаси от Хенри, раздаващия правосъдие в околността.

Чак когато Чарли дискретно се покашля, си давам сметка, че Джуд все още ме държи за китката, прекарвайки леко пръст върху внезапно ускорения ми пулс. От неговия допир ми става хубаво, но въпреки това незабавно трябва да го прекратя. Май предусеща намерението ми и още преди да съм помръднала, ме притегля към себе си. Озовавам се на сантиметри от внушителната му фигура. Ужасно е висок, сигурно около метър и деветдесет. Скромната ми метър и шейсет персона се смалява още повече край неговата масивна осанка.

Той се взира в мен, после ме удостоява с ленива секси усмивка. Усещам как бузите ми пламват, а краката ми се наливат с олово. Предчувствието ми, че от него могат да се очакват само неприятности, току-що се е потвърдило. Ала колкото и да е странно, се наслаждавам на този хаос от чувства.

— Само губиш времето ми, освен, ако не знаеш как да отпушиш тръбите ми.

Чарли изпръхтява, а аз усещам как бузите ми пламват. Как можах да го изтърся — звучи ужасно флиртаджийски. А аз дори не съм подозирала, че мога да флиртувам. Но ето че го направих и по някакъв начин се чувствам освободена, нищо, че се изложих като кифла.

Джуд се ухилва, кучешките му зъби са по-дълги от обикновено и това му придава много сладък, но в същото време и опасен вид.

— Мина известно време, откакто за последен път отпушвах тръби, но ще се постарая.

Положението едва ли може да стане по-неловко — все едно и двамата говорим с недомлъвки. Дръпвам ръката си и този път той ме пуска.

Дори да се вдигна на пръсти, пак няма как да надзърна над широките му рамене, затова игриво се шмугвам покрай него, а той се подсмихва. Щом стъпвам на кея, си спомням как избута креслото във водата, сякаш бе леко като перце.

— Още веднъж благодаря за помощта снощи — подхвърлям през рамо.

Забелязвам, че е дошъл до мен. Известно време мълчи замислен, преди да отговори.

— За нищо. Все пак гледай да не подпалиш още нещо. — После ми смигва и аз за кой ли път вече се изчервявам.

— Я чакайте малко! — намесва се Чарли и чак тогава се сещам, че си имаме компания. Тя също тръгва към нас. — Какво искаш да кажеш с това „още нещо“? Какво си подпалила? — Щръква до мен, усмихвайки се любопитно.

— Ами… — Почесвам се по тила. — Малко подпалих едно кресло — признавам засрамено.

— „Малко“ ли? — възкликва Джуд. — Пламъците стигаха чак до небето.

— О, я стига! — И без да се усетя, игриво го тупвам по ръката. Изхриптявам смаяно, когато усещам под пръстите си твърди, изпъкнали и ясно очертани мускули.

Дръпвам се светкавично и усещам как сърцето ми започва да бие в барабанен ритъм.

— Какви са плановете ти за следващия уикенд? — отново се намесва Чарли. Едва успявам да си поема дъх, иначе щях да й кажа да си затваря устата.

Джуд се прави, че мислено прехвърля ангажиментите си.

— Всъщност нямам никакви планове.

— Фантастично, защото организираме новодомско парти за Тори. Непременно трябва и ти да дойдеш.

Продължавам да стърча онемяла, наблюдавайки словесния пинг-понг между Джуд и Чарли.

Дори не съм сигурна дали да й благодаря, или здравата да я наругая. Когато Джуд се усмихва обаче, вече знам, че й дължа едно огромно благодаря, защото ми дава шанс пак да зърна тая усмивка.

— Разбира се, с удоволствие.

Още преди да съм разбрала какво става, Чарли вече въвежда номера на мобилния ми в телефона на Джуд. Крайно време е да кажа нещо. Трябва да му благодаря, че ме отърва от уличаващите доказателства, и да поясня, че няма да има никакво парти, защото съм заета — заета с опити отново да слепя парчетата от разбития си живот.

— Няма новодом…

В този момент обаче Чарли грубо ме прекъсва и продължава вместо мен.

— Няма новодомско парти без изобилие от храна и бира. Погрижи се да пристигнеш с огромен апетит за веселба.

Не си правя труда да споря, защото тя вече явно е обмислила всичко.

— Дадено, идвам — казва Джуд и не откъсва поглед от мен. — Само дайте знак. — И вдига телефона да покаже, че вече има моя номер и би могъл да се обади или да прати есемес, когато пожелае.

Гърлото ми се свива и аз изведнъж установявам, че дишам трудно.

— Трябва да отскоча до магазина. — Гласът ми е станал писклив и неуравновесен, издавайки, че всеки момент ще рухна.

Джуд кимва, неговата наблюдателност явно му подсказва в какво състояние се намирам. Имам чувството, че нищо не убягва от погледа му. При мисълта, че ме чете като отворена книга и е прозрял притеснението ми, се врътвам на пети и поемам бързешком към къщата. Втурвам се по стълбите на верандата, за да се скрия от тези нахално любопитни очи. За жалост, точно в този момент порутената ми къща решава да се предаде и щом стъпвам на предпоследното стъпало, то хлътва под мен. Политам напред, а единият ми крак увисва в дупката, където допреди малко е била изгнилата дъска.

— Мамка му! — изругавам и се вкопчвам отчаяно в разклатените перила, за да не пропадна съвсем. Тъкмо се набирам, когато две силни ръце ме хващат през кръста, повдигат ме и ме оставят на безопасно място. Всичко става прекалено бързо; толкова съм задължена на Джуд, задето спаси живота ми, та не си давам сметка, че ме е прехванал през гърдите.

Чак след три секунди осъзнавам, че за първи път от месеци позволявам някой да ме докосне. Докато се чудя как стана така, в очите ми започва да смъди от парливи, ядни сълзи. Сграбчвам го за китката и отблъсквам ръката му от себе си. Вече съм на твърда почва, но Джуд остава да се люлее, вкопчен в парапета.

— Еха! Така ли ми се отблагодаряваш, че спасих живота ти? — Той си връща равновесието и се изправя на сантиметри от мен.

Ясно ми е, че се шегува и гледа да разведри внезапно спихналото настроение, но пък никога не съм го молила да бъде моят рицар в лъскава броня. Дойдох тук, за да избегна неудобни ситуации, като тази сега.

Не ми трябват усложнения. Искам нещата да са простички. Ала начинът, по който се чувствам в присъствието на Джуд, е всичко друго, само не и простичък. Нямам представа защо имам това усещане — просто знам, че той е истинска беля.

— Благодаря — сопвам се. Това прозвучава грубо дори в собствените ми уши. — Само дето никой не те е молил. Няма нужда всеки път да ми се притичваш на помощ. И сама мога да се грижа за себе си.

Усмивката на Джуд се изпарява, той свъсва вежди и сякаш издига стена около себе си.

— Спокойно, няма да се повтори — отвръща.

— Хубаво. — Физиономията ми се е превърнала в злобна гримаса.

Стоим, впили поглед един в друг, въздухът направо пращи от натрупалото се помежду ни напрежение. Той не крие, че моята грубост го е засегнала, а част от мен роптае, задето съм отрязала пътя си към приятелството на този мъж. Досега единствено той беше мил с мен — какво ли не направи, за да се държи като добър съсед, а аз какво — все откачам.

— Може някога пак да се срещнем, Виктория — изрича, нарушавайки мълчанието. Кимвам, защото се страхувам да проговоря. Хвърля ми поглед за последен път, после се стрелва надолу по стълбите, вземайки по две наведнъж, като внимава за пропадналото стъпало.

Когато изчезва от поглед, се обръщам предпазливо и срещам очите на Чарли, която ме гледа втренчено. Наясно съм какво се кани да каже, но нямам желание да го чуя.

— Спести си го, Чарли.

Тя, естествено, пропуска това покрай ушите си и се втурва нагоре по стълбите, за да ми попречи да се прибера и да хлопна вратата под носа й.

— Тори, няма нищо лошо в това да завържеш приятелство с някого. Наясно съм, че ти е рано да мислиш за нова връзка, но Джуд или който и да е друг мъж не са Браян.

Звукът от името му е като нокти, които дращят по черна дъска. Настроението ми се разваля още повече.

— И бездруго сега няма значение. Не желая да се сближавам с когото и да било. Дойдох тук да започна на чисто и в тая картинка няма място за разни съседи, които се умилкват.

— За него едва ли може да се каже, че се умилква — поправя ме тя. — Просто се държи мило.

— Е, може да си бъде мил и от другата страна на езерото. — Тонът ми е по-хаплив, отколкото съм възнамерявала, но пък добре познавам Чарли. Ако не натъртя ясно колко съм категорична по въпроса, тя ще влезе в ролята на амурче и накрая току-виж го поканила на вечеря. — Отивам до града. Имаш ли нужда от нещо?

Тя схваща, че слагам точка на разговора, но въпреки това се ухилва.

— Аз нямам нужда от нищо, но може би ти ще искаш да се отбиеш в приюта за бездомни животни. — Вирвам озадачено вежда, а тя уточнява. — Ако я караш така, ще ти трябва цяла армия котки, за да отговаряш на представата за лудата с котките в квартала.

Игриво извъртам очи и си влизам, но преди това не пропускам да подхвърля през рамо:

— Най-хубавото е, че котките никога не ти противоречат.