Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (18)

Глава седемнадесета

Сега разбирам защо Джуд настоя да нося шапка. Ярката светлина пронизва очите ми. Както и скръбните погледи на групичките хора наоколо. Нахлупвам още по-ниско козирката и се притискам до Джуд.

Подметките ни скърцат по лъснатия бял под и смущават зловещия покой, просмукан във въздуха. Покрай нас сноват хора от персонала, разговаряйки на неразбираем за мен език. Наоколо цари хаос, но се усеща и някаква застиналост. Не мога да си обясня това чувство.

Следвам Джуд, който явно знае къде отиваме. Даже бих дръзнала да допусна, че е идвал тук много пъти и преди, също като на гробището. Минаваме край безкрайна поредица стаи със стъклени стени към коридора, но завесите са спуснати, а вратите са плътно затворени, така че не мога да надникна вътре. Миризмата обаче, тази остра антисептична миризма, ясно показва къде се намираме.

Завиваме зад ъгъла и Джуд бута крилата на двойна летяща врата. Смръщените му вежди показват, че сме стигнали — където и да е това. Прекрачвам бавно, без да съм сигурна какво предстои да видя. Джуд ми дава знак с брадичка да продължа напред. Така и правя.

Ако не беше звукът от стъпките ми, бих се заклела, че съм замръзнала във въздуха. Изведнъж някаква стая в самия край на дълъг бял коридор започва да ме мами към себе си. Не искам да прибързвам. Възползвам се от цялото време, което ми е дадено. Вдишвам бавно и дълбоко. Продължавам своя ход, някъде отпред проблясват ярки светлини и се чуват откъслечни гласове. Колкото повече наближавам, толкова по-оживено става около мен. Иска ми се да запуша уши и да покрия очите си, но не го правя.

Усещам присъствието на Джуд зад себе си. Той обаче умишлено изостава, давайки ми шанс да срещна съдбата си, когато аз сметна за добре. Над бежовите врати на всички стаи има номера. Вървят от по-големи към по-малки.

Това е обратното броене.

Десет…

Девет…

Осем…

Седем…

Шест…

Пет…

Четири…

Три…

Спирам пред врата номер две.

— Страх ме е — прошепвам и затварям очи.

— Знам, но ти обещавам, че всичко ще бъде наред. — Обещанието му ми вдъхва куража, от който толкова се нуждая.

Внезапно нещо ме тласва рязко в стая номер две. Смутено оглеждам непокритите прозорци, съзнанието ми се опитва да попие всичко наоколо, включително изпадналата в кома Дебра Хигинс, която лежи, привързана към безброй апарати.

Ако в момента бях свързана с монитор, отчитащ сърдечната дейност, линията на пулса ми сигурно щеше да скочи до небесата. Дебра няма вид да е пострадала или пребита. По-скоро прилича на заспала.

— К-какво е станало? Не съм чула да е претърпяла инцидент.

Джуд плъзва два пръста по врата ми. Това, че не говори, ме нажежава цялата отвътре.

Хвърлям на Дебра последен поглед и се насочвам към врата номер едно. Питам се каква ли награда ме чака зад нея. Заповядвам на краката си да се раздвижат и приближавам. Изведнъж всичко наоколо ми се вижда познато. Стъпките ми натежават, дишането ми става пресекливо.

Ярката флуоресцентна светлина се отразява в сребристата табелка с номера над вратата. Отблясъците изгарят зениците ми. Спомен, който не е мой, пронизва съзнанието ми — някакъв лекар повдига клепачите на очите ми и проверява реакцията на зениците с фенерче.

— Тя не реагира.

— Кръвното налягане е шейсет на четиридесет. По дяволите, губим я.

Връхлитат ме спомен след спомен.

— Веднага я вкарайте в операционната!

Задъхвам се и притискам ръце към гърдите си — отвътре сякаш хиляди пеперуди напират да излетят на свобода.

— Няма сърдечна дейност!

— Дайте дефибрилатор! Отдръпнете се!

Болка разкъсва тялото ми, когато някаква сила го подхвърля нагоре, две от ребрата се чупят.

— Още веднъж!

Искам да извикам, да им кажа да престанат, но не мога. Вторият електрошок съсипва органите ми. Имам чувството, че съм затворена в прозрачна сфера. Еластичните й стени ме обгръщат. Натискам, но материята отскача и отново заема първоначалната си форма.

— Кръвното налягане е стабилно.

— По дяволите, размина се на косъм.

— Кажете на семейството, че сме направили всичко по силите си. Останалото зависи от нея.

Откопчвам се от спомена, бузите ми са мокри от солените сълзи.

Нощта се превръща в ден… секундите — в минути… дните — в седмици.

— Тори… аз съм. Чуваш ли ме?

— Липсваш ми.

— Дай ми само още един шанс.

— Никога няма да си простя онова, дето сторих. Моля те, върни се при мен. Ще ти се реванширам, обещавам.

— Обичам те.

Изпищявам. Усещам ръката му да стиска моята. В ушите ми звъни оглушително. Превивам се на две и стискам главата си с ръце, опитвайки отчаяно да спра този звън.

— Съжалявам.

Чувала съм го и преди — всяка една дума. Усещала съм същото докосване. Липсва само едно — моят отговор.

— Липсваш ми, миличка. На всички ни липсваш.

— Искам само да се прибереш у дома. Щом се върнеш, всичко ще приключи.

Мамо?

Тялото ми става лъскаво от пот. И тя ли повтаря все едно и също? Какво става тук?!

— Тори, моля те, не се предавай. Аз… за мен също е много тежко. Не сме искали да те нараним. И на двамата страшно ни липсваш. Говоря с теб всеки ден, макар да знам, че няма да ми отговориш. Съжалявам, моля те да ми простиш. Имам нужда от теб. Липсваш ми, сестричке.

Все едно наблюдавам надигането на буря в чаша вода — думите, разговорите, които съм чувала и преди, сега се смесват, преплитат се ведно. Гласовете им, техните думи звънтят в главата ми и колкото и силно да притискам уши, врявата не стихва.

— Здравей, Бритни. Ще се обадиш ли в участъка? Малкият Ангъс пак избяга в гората.

— Моля те да бдиш над дъщеря ни Роуз. Където и да е сега… моля те да я закриляш и нека знае, че я обичаме и ни липсва толкова много.

Не! Накарай това да спре!

— Предупредих я, че ще отнеме време. Тялото ти ще оздравее, когато е готово за това.

— Хубаво, като минеш през тоалетната, ще се видим вътре.

— Типично. Той винаги мъкне някакви уличници.

Идвам на себе си, свита на кълбо върху пода. Вече не мога да направя разлика между реално и въображаемо. Сгушена съм в ембрионална поза и се силя да проумея онова, което току-що видях и чух. Отрязъците от миналото ми са от разговори с различни хора и единственото, дето липсва във всеки от фрагментите… съм аз.

Виждам съвсем ясно хората, с които разговарям, но себе си нито виждам, нито чувам. Разговорите също са едностранчиви, сякаш мен ме няма.

Започвам да ровя, да претърсвам паметта си за подробности от разговорите ми с всеки, когото съм срещнала.

— Тя е луда, но е магия. Няма лъжа в нейния пламък.

— Чарли Макман. Учихме заедно в гимназията.

— Урод! Урод! Урод! Той няма никакви пари. Баща му е лентяй.

— Да, онова момче, Ангъс… Той е мой внук.

— Йег? Като „Йегермайстер“ ли?

— Поздравления, мис Армстронг. Добре дошли в Пайнуд.

— Мислех да се почерпим в „Аутбек Стекхаус“ в твоя чест.

— Здрасти, аз съм Дебра Хигинс. Живеем в съседната къща надолу по улицата.

— Приятелите ми викат Блум.

— Нямам представа защо те е излъгал, но предполагам, че е искал да те предпази.

— Ще направя всичко, за да защитя сина си. Знам, че имаш добри намерения, но не мога да си позволя… усложнения.

Ето го и последното парченце от пъзела, сега е завършен. Пълната картина е била пред очите ми през цялото време. Сега вече знам защо Грейс ме мрази и непрекъснато ме пренебрегва. И защо всяко общуване с роднините ми изглеждаше някак принудително, сякаш моят глас е глас в пустиня. Защо съм била незачитана отново и отново.

Казват, че едно потрепване на крилете на пеперуда може да причини хаос на другия край на света. Е, има малка разлика — всъщност не чак толкова малка — и тя е между… живота и смъртта. Тези разговори, това общуване са се случили или не са се случили, защото аз… не… съществувам.

Вдигам очи към вратата и примигвам, когато си спомням какво има зад нея. Било е там през цялото време, но аз не съм могла да го понеса. Крехкото ми съзнание е трупало отгоре пласт след пласт, обвинявайки ПТСР за белите петна в паметта ми. Работата е там, че никога не съм страдала от посттравматично стресово разстройство.

Омекналите крака едва ме държат, когато се изправям. Посягам към бравата и тя се завърта с хленч. Открехвам вратата сантиметър по сантиметър. Надзъртам през тясната цепнатина, за да мога постепенно да се ориентирам в онова, което предстои да видя. Боя се да не попадна отново на несъществуващо място.

Стаята е приятна, боядисана е в бледо прасковено розово и си има всичко необходимо за болнична стая. Завесите са дръпнати, за да влиза светлина, но опечалените лица на близките ми хора подсказват, че няма светлина, която да облекчи болката им.

Мама и татко са до леглото, вкопчени в студената безжизнена ръка и ридаят истерично. Браян седи в долния край с книга в ръка и чете, тихият му глас е достатъчно силен, за да изпълни замрялата стая. Матилда е до възглавницата с четка за коса в ръка и тананика мелодийка, която си пеехме като деца. Сестрата държи клипборд и е готова да записва, докато тихо разговаря с д-р Бейтс.

Хората идват и си отиват, стаята е ту ярко осветена, ту тъмна, ту в полумрак. Давам си сметка, че онова, което виждам, се е случило преди дни, седмици, може би месеци. Нещо като документален филм за всичко пропуснато — а съм го пропуснала, защото онова, дето лежи на болничното легло, съм аз.

— Мъртва ли съм? — прошепвам, когато усещам Джуд зад себе си.

— Не, ти не си мъртва.

— Тогава какво съм?

Той тежко въздиша.

— В кома си, Тори. Така е от девет месеца.

По бузата ми се търкулва самотна сълза.

— В нощта на инцидента едва не умря. За малко да те изпуснат по време на операцията, но все пак издържа. Само дето не се събуди. И си в това състояние… — Той посочва болничното легло: — … оттогава.

Ужасно е объркващо да гледаш собственото си тяло и да се виждаш такава, каквато си в очите на другите. Отварям вратата по-широко и пристъпвам вътре, без да откъсвам поглед от болничното легло, където лежа. Приличам досущ на Дебра — потънала в спокоен сън. По мен няма нито кръв, нито синини, които да подсказват, че съм ранена. Апаратурата, към която съм прикрепена обаче, показва ясно, че дишам само благодарение на нея. Иначе нямаше да съм жива — ако това изобщо може да се нарече живот.

Приближавам леглото. Тялото ми лежи неподвижно, потънало в дълбок сън, но пък духът и съзнанието ми са пуснати да скитат на воля.

— Значи наистина съм била простреляна?

— Да, наистина.

— А ти наистина ли си мъртъв?

— Да, мъртъв съм.

Мръщя се. Дано това се окаже само сън.

Посягам предпазливо и слагам ръка върху собствената си ръка. Ахвам — усещам досега на собствената си кожа. На вид и допир съм същата, каквато се помня.

— Браян наистина ли е спал с Матилда?

— Да.

Благодарна съм на Джуд, че ми оставя време да проумея какво става, защото иначе всичко се случва ужасно бързо.

— Спомените за онова, дето си видяла, са истински.

Чак сега разбирам защо Браян се сбогува с мен и с общия ни дом. „Не мога да остана. Тук има прекалено много… спомени. Не мога да живея повече в тази къща. Прости ми. Опитах се да бъда силен, но не става. Ти си толкова… далечна. Студена. Не искаш да се върнеш при мен.“ Мислех, че се е отчуждил от мен, но всъщност аз съм се отчуждила. Защото вече ме е нямало. Е, поне физически.

Сега неговите думи придобиват съвсем друг смисъл.

Никога не е имало, така да се каже, любовна афера, защото всъщност не съм жива. Била съм окончателно изгубена за Браян. Той не ми е изневерил, просто е продължил напред — точно както направих и аз, макар и само в съзнанието си. Матилда и Браян са намерили утеха един в друг; обединени от общата скръб и ужасяващото събитие, са се сближили, а после и са се влюбили.

Сега разбирам защо продава къщата — в нея наистина има прекалено много спомени. Няма как да остане в този дом, защото знае, че няма да се върна. А им бях толкова ядосана, мислех, че за мен ще е по-добре да ги изолирам. Но ето че не е трябвало да ги мразя, нито да се чувствам наранена. Не постъпих ли и аз по същия начин, макар и само в съзнанието си? Това бе единственият начин да продължа напред.

Двамата са се разкайвали пред мен именно в тази стая. Майка ми също ми е говорила и ме е умолявала тук, не на новодомското парти. Виждала съм само онова, което съм искала да видя. Отишла съм там, накъдето ме е теглело. Всяка изповед, всеки разговор е бил не по телефона, а край болничното легло. Аз ги чувах. Те обаче са говорели на човек, изпаднал в кома.

— Ами моята къща? Съществува ли наистина? — Прекарвам пръсти по забавения си пулс.

— Защо избра точно нея? — пита предпазливо Джуд.

Поглеждам потъналото си в дълбок сън тяло и свивам недоумяващо рамене.

— Не аз… Тя ме избра.

Джуд прави крачка към мен, но не се докосваме.

— Затвори очи и се върни мислено към вечерта на новодомското парти.

Не си правя труда да питам защо.

Наблюдавам как гостите прииждат в новия ми дом, но това всъщност не е той. Мебелите са модерни, с изчистени линии, обстановката е хладно елегантна — нищо общо с моята къща.

— Здравейте, ние сме семейство Андерсън. Дано харесвате омари.

Мисис Андерсън има грижата за всичко тази вечер, обръща специално внимание на всеки от гостите — самото въплъщение на идеалната домакиня. И, кой знае защо, плеви задния двор. Наляга ме тъга.

— Защо Андерсън са в моята къща?

— Тори… ти си в техния дом.

В душата ми се настанява самота.

— Нима съм се натрапила неканена у Андерсън? — питам ужасена.

— Нещо такова. Защото ти си… на предела между живота и смъртта.

В този миг всички странни събития намират своето обяснение. Лампата на верандата, която ту светва, ту гасне, задната врата, която не се заключва, тръбите, виещи по неизвестна причина, хладилникът, внезапно оказал се пълен. Излиза, че аз съм призракът в нечий чужд дом.

— Въобразявах си, че аз давам новодомското парти, а то е било тяхното, нали?

Той кимва. Рязко си поемам дъх.

— И не ти си купил храната, която намерих в хладилника? — Не, това просто не е истина.

— Не цялата. Ти видя онова, което искаше да видиш.

— Затова ли не пожела да ти платя? — Мълчанието му е повече от красноречиво. — Значи и тогава си ме предпазвал от истината. — Разтривам чело с надеждата да облекча задаващото се главоболие. — Е, сега вече се чувствам още по-голяма кучка.

— Тори, всеки от нас скърби по своя си начин. Това беше единственият път съзнанието ти да се излекува — като се справи с преживяното. За теб новодомското парти бе преживяване извън физическото тяло. Теб те теглеше към къщата край езерото заради мен. Духът ти бе там, но тялото ти лежеше в кома. Нещо като астрална проекция, ако предпочиташ.

Зяпвам го.

— Трябва генерално да съм сбъркана. Иначе кой здравомислещ човек би създал такъв въображаем свят?! — Забивам пръст в тялото си на леглото. — Ето къде съм аз, Джуд. Мога да се събудя всеки момент, но предпочитам да остана тук. Може би наистина да полудявам.

Гневът ми обаче е неправилно прицелен, защото не на Джуд съм ядосана. Бясна съм на онази, която кротко си лежи в леглото и изобщо няма представа какво се случва.

— Мисля, че нямаш избор. — В стаята изведнъж става студено.

При горчивите му думи рязко се обръщам към него. Иска ми се да го прегърна, да го утеша, защото изглежда напълно съкрушен. Ала не го правя.

— Какво искаш да кажеш?

Раменете му увисват и той минава покрай мен, избягвайки да ме погледне в очите. От това гърлото ми пресъхва. Джуд присяда на ръба на леглото и търка длани в бедрата си, преди нежно да прекара пръсти по вътрешната страна на китката ми. От мен се изтръгва хленч, защото усещам докосването с цялото си тяло.

— Как е възможно?! — Поклащам глава. — Защо те усещам?

Джуд продължава да милва кожата ми, а аз цялата настръхвам.

— Ние сме свързани, Виктория, и според мен ти си тук, а не там… — Той съкрушено посочва с глава към леглото: — … заради мен.

Стените започват да се събират около нас.

— Трябваше да ти го кажа още от самото начало, но бях такъв егоист. Ти сама видя как се чувствам, какво изпитвам към теб през собствените ми очи. Отначало исках да разбера какво означава връзката между нас. Но след като те опознах, вече не ме беше грижа. Исках само да съм близо до теб, защото ме караше да забравя, че съм… Караше ме да се чувствам жив.

Няма нужда да продължава. И двамата знаем каква е ужасната истина.

— Не съм съвсем сигурен, но според мен съм още тук и не съм минал отвъд — както щеш го наречи — заради Хенри. Май трябва да му помогна да приеме, че вече не е сред живите. Мислех си, че щом това стане, ще съм в мир със себе си и ще се пренеса на мястото, където би трябвало да бъдат такива като мен. Сега обаче не съм сигурен.

— К-какво значи това? — Облизвам пресъхналите си устни.

Той се навежда и полага нежна целувка на порозовялата ми буза. Вдигам ръка и докосвам мястото, където още се усещат устните му.

— Мъртвият Хенри е упорит, също като живия. Има причина двамата да сме още тук. — Той замълчава и отмята кичур от челото ми. — Както и ти — продължава. — Не аз би трябвало да помогна на Хенри, а ти. На мен няма да повярва, с теб обаче е различно. Когато види как тялото ти лежи в кома, когато осъзнае, че Джилиан всяка вечер слага масата за него и Роуз и лека-полека губи разсъдък, когато си даде сметка, че балът е в негова памет, защото е бил застрелян, изпълнявайки служебния си дълг — чак тогава всички ние ще се помирим със съдбата си. Поне така мисля.

Ти ми помогна да се освободя от Роуз и трябва да направиш същото за Хенри. Той не може да се откъсне от нея и затова е впримчен тук, между двата свята, като всички нас.

Произнася „всички нас“ така съкрушен, че очите ми се насълзяват.

— Хенри не помни какво си направил за него, нали?

— Не, нищо не помни, защото не знае, че е мъртъв.

Повече не мога да понасям да съм далеч от Джуд. Приближавам, обгръщам го с ръце и се притискам до гърба му. Той тутакси откликва на прегръдката ми и въздъхва.

— Вероятно би трябвало да мразя Роуз, но не е така. — Опитвам да не издам разочарованието си. Следващите му думи обаче разсейват всичките ми тревоги. — Не мога да я мразя, защото тя ме доведе при теб. Сега си давам сметка, че е трябвало да си остане в неизвестност, защото е било писано да срещна теб.

— Но, Джуд — Гласът ми секва. — Когато ме срещна, ти… умря.

Той упорито клати глава.

— Не, Виктория, вече бях мъртъв — отвътре. Ти ме върна към живота. Ти си причината да съм още тук. Заради теб не мога да си тръгна.

Разтърсва ме глухо ридание, но сдържам сълзите си.

— Ти бе привлечена от тази къща заради нас. Впримчена си тук заради нас. — Думите му окончателно ме съкрушават. — Но ако те освободим, ще можеш да продължиш напред. Всички ще можем да продължим.

— Да продължим? Искаш да кажеш… — Не успявам да довърша, защото хапя бузата си, та да не се разплача. — Ето защо Хенри все още те вини. Не иска да си спомни, че си му дал новия адрес на Роуз, защото така ще трябва да осъзнае и какво се е случило веднага след това. И двамата сте загинали, опитвайки да я откриете. А тя не е искала да бъде намерена. Хенри е мислел, че ти знаеш къде е, но не му казваш, а в действителност и двамата сте били на крачка от целта.

— Мъртвите помнят само онова, което те… което ние искаме да си спомним.

Мисълта, че и той е един от тях, ме ужасява.

— В нощта, когато дойде при мен, бе прострелян, нали? Ами когато те видях след вечерята у Хенри? Тогава стоеше до някаква кола. Оттам ли започна кръговратът на… смъртта? Изкривяването на времето? — Нямам представа как да го нарека, но той отлично знае за какво говоря.

— Да.

— Често ли ти се случва да преживяваш това? Мълчанието му ми стига за отговор.

— Да, умирам всяка нощ. Където и да се намирам, не мога да го избегна. Всеки посвоему се бори с демоните си. Ала всяко умиране ми напомня, че те намерих. — Поглежда ме през рамо и лицата ни се озовават на сантиметри едно от друго. — Така че, ако някой полудява, трябва да съм аз.

— Изобщо не съм специална — прошепвам, тъй като още не мога да проумея саможертвата му. — Не заслужавам някой да умре заради мен.

— Напротив, заслужаваш. Умирам с радост всяка нощ, за да те срещна отново.

Вече не съм в състояние си сдържам сълзите и започвам неудържимо да ридая.

Всичко това е непоносимо.

Джуд ме прегръща и аз се прислонявам до гърдите му. Отмята косата от лицето ми и шепне, че всичко ще бъде наред. Обаче няма да е така. Току-що осъзнах, че онова, което съм мислила за реално, всъщност е било фикция или изкривяване на моята реалност, каквато дори не съществува. Оставена съм да се рея между световете. Ако думите на Джуд са истина, знам какво трябва да се направи, за да реша кой от тези светове ще бъде мой дом.

— Това обяснява защо Грейс ме мрази. Тя дори не знае за съществуването ми.

Разговорите, които си въобразявах, че водя, са били само в моето съзнание. Като например с момичето в магазина, когато за първи път видях Ангъс. Тогава тя не ми обърна внимание, просто защото не ме е виждала. Тя е жива, а аз… Аз не знам какво съм.

— Моята приятелка нарича състоянието, в което се намираме, чезнене. Обитаваме земята като… призраци. Ти обаче, ти си различна.

— Чезнене? Нещо като Чистилище?

Той бавно кимва.

— Да, ние сме между световете. Вече не сме на земята, но и още не сме преминали там, където би трябвало да бъдем — в рая или в ада, ако човек изобщо вярва в съществуването им. В някой от ония сълзливи филми сигурно биха казали, че още не сме преминали в светлината. Ти обаче… ти си впримчена в царството на ефира. Заложник си между два свята. Единият е светът на живите, където чуваш онези, които седят край болничното ти легло. Другият е светът на мъртвите, на които тепърва предстои да продължат нататък, светът на ония, дето чезнат.

Пак си спомням за разговорите, които — поне така си мислех — водих с мама, със сестра ми, даже с Браян; те наистина са се състояли, но мен ме е нямало. Всичко е било в реалния свят. Те наистина са седели край болничното ми легло. Телефонните обаждания всъщност не са били телефонни обаждания, а разговори, които съм дочула.

— От време на време посещаваме реалния свят. Някои от нас даже си мислят, че още са в него и могат да се включат в определени събития като живи. Рано или късно обаче осъзнаваме, че животът, какъвто го познаваме, се променя и без нас. Тук сме, но всъщност ни няма. Някои от събитията, на които присъстваме, са отражение на действителни случки, в други случаи обаче виждаме само онова, което желаем да видим.

Чезненето е място, където изгубените души, мъртви или в състояние на преход, се скитат… и чакат, очакват да… — Той млъква, настава мъчителна тишина.

— Значи… наистина си призрак?

Той тъжно поклаща глава.

— Май така излиза.

Нещо ме дави, повече не мога да понасям това.

— И… аз съм влюбена в призрак?

— Аз пък съм влюбен в аномалия.

Усещам, че умишлено се бавя и отлагам развръзката. Боя се да се изправя очи в очи с онова, което ме чака.

— Джуд… — Тялото му се вдървява. Знае какво ще го питам. — Защо Ангъс ме вижда?

Няма време да ми отговори, защото вратата изведнъж се отваря и вътре с широка крачка влиза сестра, а Девън я следва по петите. Надавам приглушен вик и инстинктивно опитвам да се скрия, сякаш в присъствието ми тук има нещо нередно. Джуд се усмихва.

— Ще мине известно време, докато свикнеш.

Девън поглежда първо мен, после тялото ми, което лежи в кома. Вдига въпросително вежда. Изведнъж ми става жал за него. Понечвам да обясня, но Джуд ме изпреварва. Прави го хладно и методично.

— Ти си в стая 218. Шофиране в пияно състояние. Забил си се в дърво.

Това обяснява всички онези бири по време на вечерята ни.

Девън поклаща глава. Пребледнява и наистина става като призрак. Не иска да повярва. Не го виня — само преди минути бях в същото положение.

— Ти май си изперкал. Нали дойдох със сестра Аштън? Двамата сме приятели, учихме заедно в училище. Каза, че мога да я придружа на визитацията.

Свъсвам вежди. Така ли изглежда отказът да приемеш?

Ала Джуд не се отказва.

— Може да сте били приятели, но това вече е в минало време. Сега лежиш в кома, защото не можа да спреш пиенето.

— Джуд! — смушквам го в ребрата.

— Девън, наясно съм, че ти е трудно да повярваш. Просто ми се довери и отиди в стая 218.

И той като мен трябва да види с очите си, за да повярва.

— Може ли да се вярва на тия откачалки? — шепне Девън в ухото на сестра Аштън, която, естествено, напълно го пренебрегва. Цялото й внимание е все така насочено към мен, записвайки нещо в картона ми.

Девън поглежда първо нея, после мен. Разбирам какво става в главата му. Вече знае, но не иска да повярва.

— Хубаво, ей сега ще ви дам да разберете.

Той изхвръква от стаята, а Джуд върти очи. Секунда по-късно до нас стига пронизителен писък.

— Ама че женчо!

— Джуд! Това не беше никак мило от твоя страна — смъмрям го меко.

Джуд издува гърди и скръства ръце отпред.

— Не беше мило и да те сваля, когато си в кома. — Чувам как кокалчетата на пръстите му пукат.

— Значи наистина ме е поканил на вечеря и аз съм отишла?

— Така излиза — процежда Джуд през зъби.

— Колко странно! — Умът ми не го побира. Сигурно съм се съгласила, защото ми се е видял познат. Нали ми се яви като медицинския работник в училище. Може би съм видяла в него сродна душа или просто ми се е доял стек. Забелязвам, че Джуд ме гледа намръщено, и се правя на изненадана. — Ти да не би да… ревнуваш? — Не успявам да сдържа усмивката си. Какво пък, предпочитам да се смея, вместо да плача.

Той отвръща веднага, без да се замисли.

— Точно така, дявол да го вземе. Дори като си в кома, мъжете пак са в краката ти — и живи, и мъртви.

Не успявам да отговоря — преди да се усетя, той пъха пръст в гайката на панталона ми и ме притегля към себе си. Рязко издишам и от устата ми излиза нещо като вой на хиена, а Джуд ме гледа със самодоволната си усмивка с трапчинки.

За кратко си позволявам да потъна в обичайното при любовта — необяснимото, неземно привличане към друг човек, което преобръща живота ти.

— За какво мислиш? — Гласът на Джуд е дрезгав, приглушен.

Повдигам се на пръсти и целувам линията между извитите му устни.

— Мисля да те целуна.

Той се прави на ужасен.

— Ами ако гаджето ти се върне?

— Единственото гадже, което виждам наоколо… си ти.

Идва ми да прехапя език заради това откровение. Тъкмо да съжаля за неволно изпуснатите думи, когато Джуд плъзва пръст по долната ми устна.

— Това е невъзможно, откъдето и да го погледнеш, но и аз не съм от хората, дето робуват на правила.

Сграбчва ме и засмуква устните ми, покорявайки ме с ненаситното си желание. Усещам как сърцето ми галопира в унисон с танцуващото ми либидо. Не правя опит да се отдръпна, защото изразът „животът е твърде кратък“ вече е придобил съвсем различно значение. Влагам в целувките си цялото си същество — сега се чувствам много по-жива, отколкото като бях наистина жива.

— О, боже, какво ли сънуваш! — Възклицанието на сестра Аштън ми припомня къде се намираме и сякаш полива моите разбушували се хормони с кофа студена вода. През това време записва нещо в картона ми. — Пулсът и кръвното ти направо скочиха до небесата. Сигурно е някакъв сън.

Бузите ми стават алени. Джуд крие триумфалната си усмивка с длан. Сестрата приключва визитацията, докосва ме по рамото с истинска отдаденост и излиза от стаята.

Има нещо откачено в това да се гледам как лежа безжизнена и в същото време да се чувствам по-жива от всякога. Потръпвам, когато осъзнавам защо Джуд ме доведе тук с такава неохота. Ако бе го сторил още при първата ни среща, всичко между нас — убедена съм — щеше да се развие по съвсем различен начин. Чак сега ми се прояснява защо прие да участва и в моето аутодафе с креслото.

— Онази нощ, когато си мислех, че горя креслото, ти пак си дошъл да ме спасиш, нали? Знаел си, че Хенри може да се появи всеки момент. И че ако усетя нещо нередно, ще започна да го разпитвам.

— Така е. Разбери ме, седмиците, докато най-сетне те открия, ми се сториха години. Налагаше се да се уверя доколко може да понесе съзнанието ти. Беше така крехка психически, толкова близо до смъртта. — За миг притваря очи с болка. — Не бих допуснал отново да ми се изплъзнеш.

Сега разбирам защо Джуд е направил всичко това. Припомням си първата ни среща и колко раздвоена се усещах тогава. Бях объркана, наранена от инцидента, преобърнал изцяло живота ми. По онова време имах чувството, че живея в нереален свят и наистина е било така. Единствената разлика между тогава и сега е, че вече мога да го понеса. Сега съм по-силна.

Поглеждам към другото си аз.

— Умирала съм, нали? — питам. Той кимва. — А ти си ме спасявал всеки път.

— Да.

Спомням си какво каза Джуд, когато ме измъкна от бездната след въображаемия разговор с Браян: „О, слава богу, мислех, че си умряла“. Сега вече знам, че е било в буквален смисъл.

— Защо ме спаси? Ако не бе го сторил, сега можехме…

Той скръбно въздъхва през зъби.

— Не, за теб нещата няма да приключат така. Ти трябва да живееш. Моята съдба не е и твоя.

— Джуд… — Той обаче упорито стиска зъби. Оставям разговора недовършен, сега нямам сили да се съпротивлявам.

Мълчим и двамата, вперили очи в тялото ми. Чудя се дали, ако сега скоча в него, то ще се събуди? Така ли стават тия работи? Имам чувството обаче, че не е толкова просто.

Мониторът, отчитащ сърдечния ритъм, апаратът за изкуствено дишане и цялата тази машинария, дето ме поддържа жива, ме подсещат за думите на Джуд как се е чувствал, когато е попаднал в тази реалност — Чезненето. Гледам как помпата вкарва въздух в непотребните ми бели дробове. Как мониторът за сърдечната дейност следи жизнените ми показатели във всеки миг — дали са стабилни, или вече си отивам.

— Умирам, нали? — Имам чувството, че времето изтича като пясък между пръстите ми. Вече знам защо е така. — Те искат да спрат животоподдържащите ми системи.

Не се налага Джуд да отговори, защото знам какво ще каже.

— Колкото по-дълго оставаш тук с мен, толкова повече се отдалечаваш от познатия ни свят. Колкото по-силна е връзката ни, толкова по-бързо гасне животът ти. Сега разбираш какво ми е. Всеки път, когато те спасявам в този свят, аз те ограбвам от другия, където е мястото ти. Вървейки срещу тази логика, ние те убиваме.

— Затова не ме доведе тук по-рано — довършвам вместо него.

Той е наясно, че щом всичко това „приключи“, и двамата губим. Независимо дали сме живи, или мъртви.

— Хайде да се махаме оттук.

Въздухът в стаята е станал душен и застоял.

Кимвам и поглеждам тялото си — когато се върна, решението вече ще е взето. Тръгваме по коридора — и двамата вървим със сведени глави, дълбоко съкрушени. Внезапно ми става горещо, стените започват да се приближават към мен.

Жадувам за глътка свеж въздух.

Повече не мога да понасям болничните стени и се втурвам към изхода, трябва да се махна, преди да съм повърнала. Дръжката на вратата обаче е заяла, въпреки че я натискам с все сила. Потните ми длани се хлъзгат по месинговата дръжка, сълзите се готвят да рукнат от очите ми.

Всеки миг ще изгубя съзнание. Когато Джуд ми отваря вратата, изхвърчам навън и започвам жадно да гълтам въздух. Той мирише на гнило, но поне няма да припадна заради липса на кислород. Не че е възможно.

Оглеждам се и виждам, че отново сме на уличката, откъдето започна всичко. Вече не знам на кой свят съм. Ако знаех, веднага щях да си хвана такси и да избегна ситуацията, която всеки момент ще прерасне в бедствена. Стомахът ми започва да се бунтува. Превивам се на две и опирам длани на бедрата, за да си успокоя дишането и галопиращото сърце.

Тежките стъпки на Джуд зад мен издават колко виновен се чувства, че ме е довел тук. Затварям очи, поемам още веднъж дълбока и успокояваща глътка въздух и бавно се изправям. Боя се да го погледна в очите. Той ми довери тайните си, а сега не знам какво да правя.

— Ето.

Обръщам се бавно и виждам ключовете от пикапа в протегнатата му шепа.

— Какво е това? — Много добре знам какво е, но нямам представа какво иска да правя с тях.

— Ключовете ми. Вземи пикапа и се прибери, аз ще хвана такси. — Краищата на разрошената му коса са щръкнали, лицето му е като огледало на страданието.

— Какво? Защо?

Той се извръща, сякаш няма сили да ме погледне.

— Сигурен съм, че искаш да се махнеш колкото може по-далеч от всичко това.

Нищо не казвам. Това за мен беше шок, огромен шок. Той е прав, наистина искам да избягам и да забравя тази нощ и случилото се през нея веднъж завинаги.

Той сякаш отгатва мислите ми и прави още една крачка, подавайки ми ключовете. Посягам и решително ги измъквам от протегнатата му ръка. Не крие разочарованието си — раменете му увисват, брадичката се забива в гърдите.

Тази гледка ме разкъсва отвътре, но въпреки това не мога да остана повече тук. След всичко видяно изпитвам необходимост да се махна. С всяка крачка ме връхлитат крайни емоции. Чувствам се ужасена, гневна, тъжна, стъписана, наранена, объркана, но най-вече раздвоена.

Спирам рязко на място. Изведнъж осъзнавам, че точно това е повратната точка да постъпя правилно или погрешно. Пикапът на Джуд е само на няколко крачки. Ако прекарам мислена линия по средата на предния му капак, тя ще е границата на двата избора пред мен.

Вдясно е свободата. Мога да се метна на пикапа, да завъртя стартера и да отпраша, накъдето видят очите ми, загърбвайки всичко видяно; всичко почувствано. Отляво е равносметката — осъзнаването, че бягството ще е най-голямата грешка в живота ми. Напускането на Бриджпорт и идването ми тук не бяха бягство, а поемане на контрол, защото отказах да се превърна в роб на скръбта и самосъжалението. Махна ли се сега обаче, вече ще е бягство. То ще обезсмисли намерението да започна отново и на чисто.

Ала в действителност нямам право на избор, защото съдбата вече е предрешила всичко вместо мен.

Затова без повече умуване и колебания избирам дясната страна. Сядам в пикапа и се протягам през скоростния лост да отворя вратата от страната на шофьора. В този жест има нещо символично — все едно отварям вратата към сърцето си. После се свивам на седалката, внезапно усетила изтощение. След няколко минути и Джуд се мята в пикапа, а аз безмълвно му подавам ключовете. Двигателят пали с рев и ние потегляме в пълно мълчание. Двайсет минути по-късно клепачите ми започват да натежават — вече съм прекалено уморена да премислям какво съм видяла. Утрото е по-мъдро от вечерта — тогава ще му мисля.

Макар и полузаспала, все пак си давам сметка, че съм притисната до нещо масивно и топло, излъчващо ухание на мъж. Помня какво е усещането да съм в прегръдките на Джуд и разбирам, че той ме държи в ръцете си. Знам, че не би трябвало, защото замъгленият ми разсъдък е подвластен на емоциите, но въпреки това се оставям на порива на мига.

— Джуд? — прошепвам.

— Да? — Гласът му е дрезгав, преливащ от чувства. Потривам буза в суитчъра му, забивам нос в меката памучна тъкан и вдишвам дълбоко.

— Нали бе ме попитал дали, ако науча истината, нещо ще се промени?

Отговорът е в мълчанието му.

И сякаш внезапно всичките ми колебания се изпаряват.

— Е… нищо не се промени. Не би трябвало, но промяна няма. И така ще си остане завинаги.

Настъпилата тишина е оглушителна, докато долавям нещо… Туп… туп… туп. Ахвам и притискам ухо към гърдите му.

— Сърцето ти — пак ли б-бие?

Понечвам да се дръпна, да го погледна в очите, но нежните му думи ни превръщат в едно тяло.

— Сърцето ми бие за теб… само за теб. Ти ми вдъхна живот, Тори. Винаги е било така.

Ще ми се да кажа нещо, да изразя какво чувствам в момента, но мога единствено да го притисна още по-силно към себе си и никога повече да не го пусна.