Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (19)

Глава осемнадесета

Чувствам се изтощена, но знам, че всичко е само в моето съзнание. В действителност тялото ми е потънало в непробуден сън. Умът ми обаче се противи на логиката и отказва дори да мисли в тази посока.

Джуд ме оставя сама у дома, след като преди това е открехнал дверите на ада пред мен. Цялото ми същество се гърчи — думата „ад“ внезапно ми е станала омразна. Не съм религиозна, но няма как да отрека, че около мен се случват неща, в които явно има божествена намеса. А това ме навежда на мисълта за Джилиан.

Най-сетне съм осъзнала, че виждам само онова, което искам да видя. Както става с мъртвите. Някои от тях знаят, че са мъртви, като Джуд и Чарли например. Други обаче — като Хенри, Поп, директор Уошман, Девън, Дебра Хигинс и още куп други — се разхождат наоколо, сякаш още са живи. Нямам представа дали защото просто не желаят да приемат съдбата си, или пък се дължи на нещо, дето не мога да проумея. В момента ми идва наум само за персонажа на Брус Уилис от филма Шесто чувство. Той продължава да се придържа към обичайните си задължения и график като жив човек, без да си дава сметка, че вече е призрак, обсебващ живота на едно окаяно дете.

Чак сега разбирам издъно отношенията между този мъж и момчето, защото преживявам съвсем същото. Момчето виждаше мъртвите да обитават неговия свят все едно са живи. А те виждаха само това, което искат да видят. И изобщо не подозираха, че отдавна са мъртви. Тръпки ме полазват, защото случващото се с мен не е холивудски филм.

Чезненето е другото име на Чистилището. С други думи, Джуд обитава този свят, защото все още не е „преминал в светлината“. Джуд е призрак… а аз съм влюбена в него.

Трябва да пийна нещо.

Джуд има право. Налага се да помогна на Хенри. Както той ми помогна. Нали всяко добро дело води след себе си друго добро дело. Ако не бяха двамата с Джуд, още щях да съм във фазата на отричане.

Пита се откъде да започна. Как се казва на един човек, че е мъртъв?

— Ехо!

Вдигам очи и какво да видя — върху най-долното стъпало на предната ми веранда (така де, на предната веранда на мисис Андерсън) с изражение на вина стои Чарли. Гушнала е Йег, който доволно мърка в ръцете й. Докато ги гледам, няма как да не си помисля колко несправедлив е животът.

— Намерих…

Не й давам възможност да продължи. Втурвам се надолу по стълбите и прегръщам тази жива картинка. Сълзите се леят като водопад от очите ми.

— Съжалявам, Чарли — изхълцвам.

Тя също се разридава, понеже разбира, че е разкрита.

Още не мога да проумея как е възможно да е толкова реална. И колко реално ми се вижда всичко наоколо. Усещам лекия полъх на ветреца по току-що изкъпаната си кожа; долавям шумоленето на наскоро опадалите листа; подушвам аромата на бухтите, дето цвъртят в тигана, и виждам сълзите на Чарли, когато се освобождава от прегръдката ми. Тя смутено ги изтрива.

— Явно Джуд ти е казал.

— Да. Даже ми го показа. Излиза, че съзнанието ми е намерило начин да се справи с положението да съм в кома. Звучи като изсмукано от пръстите, но е самата истина. — Долната устна на Чарли потреперва.

— Добре ли си? — пита. Свивам рамене. — Прости ми, че не ти казах. Просто…

Махвам с ръка, за да спра пороя извинения.

— Няма за какво да се извиняваш. Всичко разбирам.

Тя си отдъхва облекчено.

— Какво ще стане сега?

Йег започва да мърка още по-силно, щом го погалвам по гушката.

— Нямам представа. Засега ми се изясни само едно — мога да общувам адекватно само с хора, които са мъртви или в кома. Единственото изключение е Ангъс, но той е специален. Винаги съм го знаела. — Сърцето ми се свива при мисълта за Ангъс. Тепърва предстои да науча цялата истина за него и отсега предчувствам, че това ще ме съсипе. — Според Джуд се намираме в това положение, защото между мен, него и Хенри има особена връзка. Възможно е тя да се е зародила в нощта, когато двамата са загинали, а аз едва не умрях. Няма как да продължа живота си, като знам, че двама души са загинали заради мен, а не съм помогнала на свой ред.

— За да им помогнеш, трябва…

— Знам какво трябва — прекъсвам я тъжно.

Чарли оставя Йег на земята, а той се покатерва на кръглата градинска масичка и чака да бъде нахранен. Някои неща си остават същите, независимо в кой свят се намираш.

— Джуд има право, Тори. Всички ние сме тук с някаква цел. — Тя свежда очи и разбирам какво се кани да каже. — Трябва да приключим делата си тук, долу, преди, дай боже, да се пренесем в голямата къща на небесата.

— Затова ли си тук?

Поглежда ме в очите и кимва.

— Умрях две години, след като завършихме гимназия. Мозъчна аневризма. Представяш ли си?! Тъкмо бях тръгнала на коледно тържество. Чувствах се на седмото небе, нямах търпение да се впусна във веселбата, а в следващия момент… гледах как откарват тялото ми в моргата.

— О, Чарли! — Притискам ръка към устата си и клатя глава. — Толкова съжалявам. Това е ужасно. Дори не мога да си представя през какво си преминала.

— Благодаря. — Тя се усмихва, но усмивката й е мрачна. — Сигурно затова изглеждам така, както ме помниш. Оттогава съм заклещена тук, като в капан. Първите няколко години бях гневна, толкова гневна. Не разбирах защо се случва точно на мен. Животът ми тепърва започваше и изведнъж се оказах обречена вечно да нося тази червена бална рокля. — Тя ядно дръпва тюла.

Прихвам. Благодарна съм й, че успя да ме разсмее.

Тя отново става сериозна, погледът й се рее някъде в далечината.

— Когато хората приемат, че са мъртви и разчистят всичките си сметки на земята, преминават в светлината. Виждала съм как става. Повечето неща, дето сме чели за отвъдното, са истина. И ако някои от нас получават втори шанс, винаги има причина.

— А твоята каква е? — питам стреснато.

— Видях как те докараха в болницата, Тори. За малко да разбиеш сърцето ми. Така разбрах какво се е случило. — Прави пауза, после продължава. — Според мен причината да съм тук… сте вие с Джуд.

Едва успявам да преглътна изненадата си.

— Ние?!

Тя кимва и косата й, вързана на конска опашка, започва да подскача при това движение.

— Умрях на деветнайсет. Така и не успях да се сбогувам. С никого. Нито с мама, нито с татко, нито с братчето, нито с теб. Не те излъгах, като казах, че съм си мислила за теб. Наистина беше така. Смъртта определено вади на преден план най-важното за човека. Като ви видях двамата с Джуд и като знаех той какво е и какво си ти, май разбрах що е то истинска любов. Саможертва. Мисля си, че съм тук, за да се поуча от тази любов и да се освободя от скръбта и разкаянието. Всичко онова, за което съжалявах, ме държеше вързана тук, но сега вече мисля, че мога да продължа напред.

Бърша сълзите си. Тялото ми се тресе от конвулсивни ридания, които не съм в състояние да овладея.

— Не искам да се сбогувам с теб.

— И аз — тихо хлипа тя. — Времето ми още не е дошло, но усещам, че идва. Съвсем скоро ще се случи.

Това е повече, отколкото мога да понеса. Свличам се на един стол и стискам главата си с ръце, смазана от онова, което трябва да направя. Дали Джуд също усеща края? Дори не мога да си го помисля, без да ми прилошее.

— Ако остана тук, Чарли, ще умра. Никога повече няма да видя мама, татко, сестра си… Никога повече няма да дишам. Но ако избера да живея, ще изгубя Джуд. Този свят стана мой втори дом, но въпреки това имам усещането, че се отричам от Бог в желанието си да остана тук. Оказва се, че е трябвало да умра, за да разбера каква и с кого искам да бъда. Всичко това е ужасно нечестно. — Прегръдката на Чарли ме загръща с уютна топлина. — Гаджето ми и моята най-добра приятелка са призраци, аз също — нали виждам мъртви хора, а и животни, както се оказва. — Йег започва да преде, сякаш е разбрал какво казвам.

Мразя да вземам примери от разни филми, но точно сега е най-уместно.

— Излиза, че не съм нито мъртва, нито жива. Впримчена съм в състояние на кома, която ме държи между живота и смъртта. Физическото ми тяло е в болничното легло и не може да се събуди, ала духът ми никога не е бил толкова жив. Що за бъркотия?!

Мразя се за слабоволието, защото съм сред малцината, които имат шанс да изберат пътя, по който да тръгнат. Джуд, Чарли, Хенри и още милиони други не са имали такъв шанс.

По тялото ми се разлива топлина — сигурен знак, че един определен човек е само на крачки от мен. Чарли ме целува по главата и ни оставя насаме с Джуд. Трябва ми малко време, за да се осмеля да го погледна, без да се разплача.

— Ей! — Правя усилие да се усмихна. — Как я караш? — Устните ми внезапно започват да треперят. Старая се да бъда силна, но щом го видя, рухвам. Защо не мога да му преотстъпя моя живот или поне част от него, за да бъдем и двамата живи? Явно обаче нещата не стават по този начин. Рано или късно ще трябва да взема решение.

Джуд ми подава ръка.

— Искаш ли да се поразходим?

Няма нужда да пита, бих отишла навсякъде с него. Неговото докосване ме изпълва с позната топлина и това отново ми напомня колко е несправедливо всичко.

Крачим мълчаливо. Напоследък между нас се натрупа много мълчание. Вече не издържам. Трябва да запълня празнината.

— Сега разбирам защо децата от моя клас са толкова възпитани. Излиза, че преподавам на въображаеми ученици. — Жалкият ми опит да разведря настроението още повече влошава положението. Сега, като се замисля по-внимателно и започна да отхвърлям едно по едно, се оказва, че стоя в празна класна стая. Въобразявах си, че преподавам пред многоброен клас, но всичко е било само в главата ми. Виждала съм само онова, което съм искала да видя.

— Съжалявам, Тори. Знам колко ти е трудно.

Той ме отвежда до края на кея, сяда и ме настанява в скута си. Взираме се в покоя пред нас и само можем да се надяваме, че това е бъдещето ни.

— И какво ще стане сега?

— Само ти можеш да решиш. — Целува ме по тила. — Трябваше да ти кажа всичко още при първата ни среща. Но се оказах голям егоист.

— Може и да се мислиш за егоист, но си толкова всеотдаен. Ти ми помогна, когато дори не подозирах, че се нуждая от помощ. Ти ме спаси, Джуд. Спасяваше ме отново и отново.

— Радвам се, че мислиш така, но не мога да го приема. — Косъмчетата по тялото ми настръхват. Правя опит да се извърна и да го погледна, но Джуд ме притиска още по-здраво в прегръдката си. — Не мога да понеса да те боли, Виктория. Какво ли не бих направил, за да отнема болката ти.

— Не! — проплаквам, опитвайки да се освободя от прегръдката му. Трябва да го видя, да се убедя, че още го има.

Той обаче продължава.

— Сърцето ти е мой заложник, затова ще ни разделя. Трябва да те оставя да си тръгнеш. Знаех, че рано или късно ще се стигне дотук, но нищо не ме подготви за празнината у мен сега.

Продължавам да се съпротивлявам и той най-накрая ме пуска. Обръщам се и обгръщам лицето му в треперещи длани.

— Не, не е нужно да решаваш вместо мен.

— Нека поне ти помогна.

— Как би могъл? — едва се осмелявам да попитам.

— Да се събудиш.

— Не! — Яростно разтърсвам глава. — Събудя ли се, повече никога няма да те видя. Защо ми е такова бъдеще? Може да съм жива, но без теб животът ще е празен.

Тъмносините му очи сякаш хлътват навътре, също като сърцето ми.

— Не мога да гледам равнодушно как си причиняваш това. Съсипва ме. — Той опира здраво стиснатия си юмрук до гърдите. — Ще опитам с Хенри; ще се опитам да го набия в дебелата му глава. Не трябваше да се надявам, че ще останеш. Ти си имаш свой живот; за теб има живот и след мен. Защо не опиташ пак с Браян?

Едва не се задавям при тази извратена идея. Преди и дума да е произнесъл, притискам пръсти до тръпнещите му устни.

— Аз ще помогна на Хенри да проумее истината. Дължа му поне това. Колкото до въпроса дали пак ще се съберем с Браян… — Бърча нос. — Няма как да стане нито в този, нито в някой следващ живот. Обичам теб, Джуд. Да, любовта ни може и да не е като на другите хора, но за всичко си има причина. Ти си моето бъдеще, моята съдба и ние ще извървим този път заедно.

Отдъхвам си, когато той кимва.

— Ако стане напечено или животът ти е в опасност, ще сложим край. Обещаваш ли? — Извръщам очи, защото дори мисълта за нещо подобно ми е непоносима. — Обещай ми, Виктория.

Явно няма да отстъпи.

— Обещавам — проронвам най-сетне.

— Хубаво. — И без никакъв преход диво стисва лицето ми в огромните си лапи. Устните ни се сливат. От неговата яростна целувка дъхът ми секва. Подчинявам се на тази господстваща воля и напълно й се отдавам. Желанието да ме има е безспорно, разбирам го, когато обяздвам бедрата му и усещам сладка твърдост да ме подпира отдолу. Вкопчвам се в него и го дера като котка, без да се срамувам от своята страст. Една мисъл напълно премахва моя свян. Нали не се налага да бъдем дискретни — никой не ни вижда! Но дори да ни види, на кого му пука! Мога само да се гордея, че този великолепен мъж ме желае толкова силно, колкото и аз него. Когато съм на крачка да разкъсам тениската му, изведнъж той замръзва, а малко след това го чувам да се киска.

— Дано не се присмиваш на опитите ми да те прелъстя — мърморя, без да откъсвам устни от побъркващо сладката му уста.

Той захапва долната ми устна и издава дълбок гърлен звук.

— Имаме си компания.

— Имаме… О! — Не се налага да обяснява. Бузите ми пламват, докато слагам в ред дрехите и косата си.

Когато съм в що-годе приличен вид, а ризата на Джуд е затъкната в панталоните, надниквам предпазливо над рамото му и виждам Ангъс на поляната зад къщата да пуска хвърчилото.

— Ти как… — Защо ли ми трябва да питам? Джуд явно е в синхрон с целия околен свят.

В мен напират толкова много въпроси около Ангъс, но не ми се ще да пришпорвам нещата. Джуд ми помага да стана и двамата тръгваме към Ангъс, който продължава щастливо да си играе. Щом ни вижда, сладкото му личице светва.

— Здрасти, приятелче.

Ангъс махва и започва усилено да жестикулира към Джуд.

Вече сме само на няколко крачки от него, когато осъзнавам нещо. Заковавам се на място. Намирахме се доста далече от Ангъс, когато Джуд го поздрави — момчето няма как да е прочело по устните му какво казва. Изведнъж си спомням за първата ни среща с Ангъс и колко бе ужасен. Тогава си помислих, че е заради грубостта на онези хулигани и защото неволно бръкнах в раната, като споменах Роуз, но сега си давам сметка, че не това е било причината. Ангъс наистина е бил наплашен от малките побойници, но не защото му липсва храброст. А защото всички те са били призраци — призраци, които той чува.

— Ангъс не е глух, нали? — питам почти разплакана.

— Не, не е. — Не задълбавам, защото Ангъс маха вече към мен, давайки ми знак да поема хвърчилото.

— Здрасти, малко вомбатче — казвам му със знаци. Не искам нищо между нас да се променя.

Неговата усмивка с трапчинки разтапя сърцето ми.

— Липсваше ми — казва той със знаци и ми подава макарата.

— И ти ми липсваше. — Припомням си всички хватки, на които ме научи Ангъс, и се надувам от гордост, когато хвърчилото се понася високо във въздуха.

Джуд прегръща силно сина си и го целува по главата, вдъхвайки детския му аромат. Двамата наблюдават играта с хвърчилото. Докато те бъбрят за обичайните неща между баща и син, отново прехвърлям всички събития и случки през ума си. Чак сега добиват смисъл.

Онази вечер на филмовия маратон Джуд явно е забелязал, че между нас с Ангъс има специална връзка, особено когато Ангъс ме покани да бъда негова дама на танците в училище. С момчето все повече се сближавахме, което би било много хубаво, ако се случваше при нормални обстоятелства. Ала целият град и бездруго вече мислеше Ангъс за умствено изостанал — представям си какви приказки щяха да плъзнат, ако се явеше на училищните танци с въображаема дама под ръка.

Тъй като Ангъс изобщо не говори, най-лесно бе да допусна, че му е по рождение. Знаех, че не е обикновено момче и това само го потвърждаваше. Оказва се обаче, че и двамата виждаме мъртви хора.

Ангъс се смее и ми сочи оклюмалото хвърчило, което се влачи по тревата. Май е най-добре да оставя тая работа за по-опитните от мен.

— Може ли да си поиграя с Йег? — пита Ангъс баща си и Джуд кимва. Момчето хуква щастливо и дори не подозира, че едва се удържам да не го грабна в прегръдките си и никога повече да не го пусна.

Джуд приближава, почесвайки тридневната си брада. Изглежда нервен, притеснява се как ще реагирам на новата смайваща новина. Ангъс може всъщност и да не е глух, но да чуваш мъртвите непрекъснато, е основателна причина да изключиш шалтера. Той несъмнено продължава да ги чува, но жестомимичният език вероятно ги озаптява да не са чак толкова бъбриви. И Ангъс използва тази уловка, за да ги разкара. Може би се надява, че като ги накара да млъкнат, рано или късно ще го оставят на мира.

— Добре ли си? Боже, напоследък май доста често ти задавам този въпрос. — Джуд прекарва пръсти през косата и приглажда перчема си.

Разтривам ръцете си, усетила внезапен студ.

— Добре съм. Само че… Майко мила!

— Знам. Извинявай, че не ти казах. Просто… толкова неща ти се струпаха. Не исках да те натоварвам още повече.

Сгушвам се в протегнатите за прегръдка ръце.

— Откога е така?

— Още откакто се роди. Като навърши три години вече стана ясно, че въображаемите му приятели не са чак толкова въображаеми.

— Какво?! — Сърцето ми се свива още по-болезнено.

— Винаги съм знаел, че той е специален, но Роуз не искаше да го приеме. Не искаше да се занимава с дете, което не е като другите. Хенри също, в което има известна ирония, като се вземе предвид сегашното му положение. — Той въздъхва. — Роуз взе да води Ангъс по доктори, но държеше всичко в пълна тайна. Не искаше името й да бъде свързвано с някой, белязан от съдбата. Лекарите потвърдиха, че синът ни не е глух. Казаха, че му трябва време, тъй като поведенческите му проблеми може да са свързани с аутизъм или други умствени увреждания. Но с течение на времето стана ясно, че нещо друго не е наред. Роуз опита насила да го накара да проговори, но единственият резултат беше, че той още повече се затвори в черупката си. — Устните на Джуд се свиват от възмущение. — Не знаех какво точно му има, но осъзнавах, че е специален. Опитах да говоря с него, но как да му обясня нещо, дето самият аз не разбирам?! Как да му кажа, че чува и вижда мъртви хора?

Ангъс е силно момче, но Роуз го изолираше, правеше се, че не съществува. Не знаех къде да го пратя — детето ми не е морско свинче и не бих позволил на лекарите да го третират по този начин. И бездруго бе отритнат от тесногръдите ни съграждани. Оставаше ми само едно — да уважа решението му да прекъсне връзката със света и да го пратя в подходящо за потребностите му училище. Там го научиха на жестомимичния език и за първи път в живота си най-после го видях щастлив. Преподавателите са прекрасни хора. Направиха изключение за него. — Джуд въздъхва. — Аз се оказах глупак. Трябваше да го махна от този град още преди години. Всеки ден съжалявам, че не заминах. Роуз не желаеше да разбере. Обясних й как според мен стоят нещата и защо синът ни е избрал да бъде такъв. Тя обаче отказа да го приеме, пренебрегна желанието му и просто затвори очи за проблема. Държеше се с Ангъс като с олигофрен, а той е най-умното същество, което съм виждал.

Видно е, че Джуд страда, но, предполагам, е постъпил така, както е смятал за най-правилно.

— Знам, сигурно се питаш защо Роуз замина. Е, напусна ни, защото й бе дошло до гуша от специални. И тя като всички в тесногръдия град смяташе Ангъс за ненормален.

Усещам как отвътре ми прималява. Що за човек изоставя детето си?! Може би не би трябвало да ми е чудно, като знам каква е била, но въпреки всичко е твърде жестоко. И малодушно.

— Тя не заслужава Ангъс. Какво ли не бих дала да имам такова забележително дете като него. За нея дарбата му е проклятие, но според мен той е избран свише, признат е за специален.

— Едва ли бих могъл да те обичам повече, отколкото в този момент.

Толкова е хубаво да се чувствам обичана. Дори докато бяхме сгодени с Браян, между нас нямаше такава силна връзка. Убедена съм, че с Джуд споделяме нещо невероятно.

— Според теб дали инцидентът при раждането е причина Ангъс да е специален? — Дебра бе споменала, че Роуз е излязла с колата си от пътя същата вечер, когато Ангъс се е родил. Това може да е обяснение за необикновената му дарба.

Джуд въздъхва, явно споменът все още е болезнен за него.

— Не знам, но допускам, че и това може да е причина. Сигурен съм само в едно — това момче не би се спряло пред нищо. Гордея се с него. В нашето семейство, поне от моя страна, няма никой със способности на медиум — добавя след известна пауза.

Дръпвам се леко и вдигам въпросително вежди. Той се подсмихва и това ме насърчава. Ставам сериозна и най-сетне задавам въпроса, който отдавна се върти в ума ми.

— Защо и ти не замина, когато Роуз ви остави?

— Защото тук е домът на Ангъс. Той харесва училището си, пък и през повечето време хората, живи или не, го оставят на мира. Представяш ли си да отидем на място като Ню Йорк например? Или Ел Ей? Ангъс не би издържал и пет минути.

Има право.

— Ангъс знае ли… какви сме?

Джуд въздъхва тежко.

— Ти си изключение. — Той ме целува по главата. — Мисля обаче, че… Просто не успях да му кажа. Всеки път, щом понеча да го сторя, се сещам какво… — Пак въздъхва. — Какво трябва да направя рано или късно. — Има предвид да се сбогува с Ангъс. — Не се чувствам готов за тази последна крачка.

Стоим сгушени един в друг, наслаждавайки се на нещо, което се простира отвъд думите. Тъкмо да заспя в прегръдките на Джуд както си стоя права, когато Ангъс пристига тичешком и започва трескаво да жестикулира.

Джуд ме пуска и ме поглежда загрижено, защото знае какъв ще е отговорът ми.

— Това звучи страхотно, Ангъс. Кажи на дядо, че с удоволствие ще вечеряме у тях.

Ангъс отново хуква, правейки победоносен жест с юмрук. Когато е вече достатъчно далеч, за да не ни чуе, Джуд започва да цъка с език.

— Сигурна ли си?

— Да — отвръщам категорично. — Той заслужава да научи. А как ще постъпи след това си е само негова работа. Може да заведеш коня до водата…

— Откога се сдоби с такава мъдрост — подкача ме Джуд с крива усмивка.

— От мига, в който ми каза, че ме обичаш — отвръщам, без да се замисля.

* * *

В 18:59 ч. тримата с Ангъс и Джуд заставаме пред входната врата на Хенри. Обзема ме неприятното чувство за дежа вю.

Протичането на тази вечер има два варианта — невероятно изискано или невероятно мазало. Искрено се надявам да не е второто. Ангъс целият кипи от енергия и ни обстрелва с какви ли не теми — от домашното за утре до футболния мач. Същински малък умник, убедена съм, че го очаква светло бъдеще. Преглъщам буцата, която засяда в гърлото ми при мисълта, че с Джуд няма да видим неговото бъдеще.

Вратата се отваря и ме изтръгва от размишленията. Хенри се появява на прага. Явно е стъписан, че вижда и двама ни с Джуд. Ние обаче дори не правим опит някак да замажем, че нагло сме се натрапили неканени. Изражението на Хенри става още по-намусено, но аз ведро пристъпвам напред и бързо го прегръщам.

— Благодарим за поканата.

— Вие не сте…

— Каквото и да се готви вътре, мирише страшно вкусно. Направо умирам от глад. — Шмугвам се покрай Хенри и се моля двамата да не се сбият още преди Джуд да е прекрачил прага.

Къщата изглежда по същия начин като предишния път, дори уханието на печено агнешко е съвсем същото. При намека на Джуд, че Джилиан постепенно губи разсъдъка си, се питам колко сериозно може да е положението й. Хенри се държи така, все едно е жив, и си мисля, че това бавно води Джилиан към ръба на пропастта. Той обитава като призрак собствения си дом и е обсебил дори жена си. Бедната Джилиан.

— Къде е Джилиан? — питам и крадешком оглеждам помещението.

— Горе е, преоблича се. — Той подръпва яката на снежнобялата си риза.

Ангъс пуска телевизора в дневната и се разполага като у дома си, но обстановката е далеч от домашния уют, защото Джуд и Хенри се гледат ожесточено.

— Защо си дошъл?

— Трябва да поговорим. — Джуд скръства ръце на гърдите; не показва да е впечатлен от враждебността на Хенри.

Хенри ядно се усмихва.

— Ако не идваш да ми кажеш нещо, което ме интересува, значи губиш времето си.

Страхотно. Явно е време да вляза в ролята на парламентьор.

— Хенри, умирам за чаша вино. — Държанието ми е невъзпитано, но нищо друго не успявам да измисля, за да предотвратя сбиването.

Той стисва зъби, но все пак кимва и без да каже дума, се упътва към кухнята.

Заставам плътно до Джуд.

— Как мислиш, дали ще успееш поне за кратко да заровиш томахавката? Всичко ще мине много по-гладко, ако не се опитвате да прегризете гърлата си. — Той само отваря уста и сочи с пръст натам, накъдето отиде Хенри. — Да, наясно съм, че той е истински задник, затова ме остави аз да говоря.

Устните на Джуд потръпват.

— Добре. Но да знаеш, че го правя само защото ти помоли.

Стомахът ми се стяга.

Щом влизаме в кухнята, напрежението така се нагнетява, че с нож да го режеш. Мислено благодаря, че наоколо не се виждат остри предмети. Хенри вади три чаши за вино, но иначе не си прави труда да се представи като любезен домакин. Джуд остава прав, аз се настанявам на един от бар — столовете край плота. Докато Хенри разлива виното, погледът ми попада на хладилника. Поканата за полицейския бал още виси на сребриста му врата. Явно на двама ни с Джуд ще ни е нужно пълно бойно снаряжение, за да убедим Хенри, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Балът утре ли е? — посочвам поканата с брадичка.

Хенри кимва, но нещо в поведението му подсказва, че не се вълнува чак толкова, колкото би трябвало да се очаква.

— Да, но не съм сигурен дали ще отида. Джилиан нещо не се чувства добре.

Усещам смайването на Джуд, но оставям това за по-късно.

— О, колко жалко! Съжалявам да го чуя. Какво й е?

Хенри първо отпива от чашата си, после ми подава моята.

— Оплаква се от мигрена и не може да спи. Докторът каза, че страда от инсомния. Не е на себе си, откакто Роуз си тръгна. — Той не опитва да смекчи презрителния си тон и хвърля гневен поглед на Джуд. Притаявам дъх, очаквайки всеки момент да се разрази скандал, но, за щастие, се разминава… Поне засега. Погледът на Хенри изведнъж се смекчава и вече знам какво ще последва.

— Ето я… моята любов.

Джилиан влиза със залитане в кухнята — заприличала е на собственото си привидение. Преди от нея струеше светлина, сега има вид на объркан човек с помрачено съзнание. Облечена е със същата кремава рокля, с която беше и предишния път, но сега дългата й коса е разчорлена и се спуска безразборно около изпитото лице.

— Дано обичате агнешко — произнася безжизнено, като робот. — То е любимото на Хенри. — Миналия път мислех, че говори на мен, но сега забелязвам, че не се обръща към никого конкретно. Приказва на себе си. Явно разиграва някакво минало събитие отпреди смъртта на Хенри.

Хенри несъмнено е забелязал, че тя постепенно гасне пред очите му. Ако продължава така, скоро ще се присъедини към него. Правя усилие да се усмихна, но по-скоро ми идва да ревна. Хенри намръщено ни повежда към трапезарията. Бързам да заема мястото до Джуд, защото тази вечер нямам намерение да се правя на Роуз. Хенри стисва зъби. Явно никак не е доволен, задето се отклонявам от плана му.

Джилиан идва миг по-късно, на кремавата й рокля отпред има петно от кафеникава течност — очевидно се е поляла със соса от печеното. Приближава масата с колеблива походка и с треперещи ръце започва да сервира храната. После заема мястото си и отправя поглед в посоката, където седи Хенри — очите й са изпълнени с любов и спомени. Той погрешно приема, че този поглед е предназначен за него, без да осъзнава какво се случва всъщност.

Затварям очи и се съсредоточавам точно както направих, когато видях този свят през погледа на Джуд. Стаята притъмнява и пред мен се разкрива онова, което се случва в действителност, отвъд фиктивната реалност, която сме си създали. Върху масата има разлагащо се месо, гнили зеленчуци, купчина чинии и прибори. Покривката е на петна, сигурно стои така от месеци. Вазата с повехнали диви цветя в средата е прекатурена — същите диви цветя, дето видях предишния път. Питам се от колко ли време Джилиан живее така. Военната прецизност и строгият ред в къщата, които преди ми направиха впечатление, сега навяват усещането за пустош и разбити мечти. Едва потискам писъка си, когато една хлебарка бързо прекосява масата.

Джилиан седи, вперила празен поглед в стола на Хенри. Явно витае сред спомените, защото се усмихва. Може формално да е още жива, но вече се рее из нашия свят, защото волята й за живот отдавна е секнала. Ще ми се да я докосна и да я успокоя, но не го правя.

Джуд се опитва да ме успокои, докосвайки леко бедрото ми със своето и така ме връща в нашата алтернативна реалност, реалността на Хенри. Мракът отново става светлина. Крадешком попивам сълзите в очите си.

Джилиан започва да казва същата молитва като предишния път, а аз клатя глава. Всичко това вече става непоносимо.

— Благодарим ти, Господи, за хляба, с който ни дари и днес. Благослови семейството ни и нашите приятели, особено тези, които не са сред нас. Моля те да бдиш над дъщеря ни Роуз. Където и да е сега… Моля те да я закриляш и нека тя знае, че я обичаме и много ни липсва.

— Мъртвите виждат само онова, дето искат да видят, а в момента чувствата на Хенри са повлияни от онова, което ние виждаме — прошепва Джуд, явно усетил какво ме измъчва. — Той изопачава действителността.

— Винаги ли става така?

Джуд мълчи сякаш цяла вечност. Когато най-сетне проговаря, разбирам защо му е трябвало толкова време.

— Понякога.

Хенри като че забравя за нас с Джуд и започва да разказва на Джилиан как е минал денят му. Говори й така уверено, все едно наистина е имал нормален работен ден. Спасил котката на мисис Булуинкъл, която се заклещила в някакво дърво. После отхвърлил доста бумащина в участъка и накрая взел новия стажант да патрулира с него. Джилиан седи вторачена, със сплетени в скута ръце. Хенри тълкува поведението й като искрен интерес. Аз обаче виждам зад тази фасада истинското положение на нещата. Тя е съсипана, празна отвътре. Нито приема, нито предава.

— Откога е така?

— Още откакто Роуз замина, но се влоши, след като Хенри… — Джуд не довършва изречението. — Седи тук всяка вечер и си приказва сама. Държи се така, сякаш това е нормална семейна вечеря и Хенри е още жив. Заседнала е в гниещото мъртвило, хваната е в примката му, а Хенри нищо не вижда.

— Трябва да й помогнем. Той я е обсебил.

Джуд кимва.

— За да й помогнем, първо на него трябва да помогнем. — Видно е, че води вътрешна борба.

Хенри започва да дъвче по-бавно, настроението в трапезарията изведнъж пада под нулата.

— Нещо с агнешкото ли не е наред? — Сочи с ножа към чинията на Джуд.

Джуд отмества чинията и се отпуска свойски на стола.

— Напротив, аз обичам агнешко. На теб обаче трябва да ти е писнало от него, защото само това ядеш през последните девет месеца.

Примижавам и притискам с пръсти основата на носа си — дотук с уговорката да си мълчи.

Хенри изправя гръб.

— Това пък какво трябва да значи?

Джуд го поглежда така, сякаш е бавноразвиващ се.

— О, я стига! Не ти ли се струва, че напоследък всичко около теб е малко странно? Все едно си във филма Омагьосан ден.

Хенри става като буреносен облак.

— Единственото странно нещо е, че си довел мадамата си в дома ми. Нямаш ли поне малко уважение?! Виж само как разстрои Джилиан.

Точно в този момент Джилиан се разридава и захлупва лицето си в шепи.

— Не аз разстроих Джилиан. Заслугата е твоя. — Джуд отбранително скръства ръце на гърдите, а аз очаквам всеки момент да се разрази Трета световна война.

— Моля?! — Хенри се изправя рязко, блъскайки стола назад. — Няма да позволя да ми говориш по този начин в собствения ми дом. Напусни!

— Никъде няма да ходя — твърдо заявява Джуд. — Може да съм те търпял, докато Роуз още беше тук, но нея вече я няма и нищо не ме спира да ти кажа какъв задник си!

Притискам устата си с ръка и извръщам очи към тавана. Признавам поражението си.

Хенри забива пръст в гърдите си.

— Аз ли съм задник?! Как смееш! Ти си този, който прогони Роуз!

Хенри иска да уязви Джуд, но само налива масло в огъня.

— Я вземи да се събудиш, Хенри! Роуз си замина, защото е егоцентрична кучка! Тя се интересува само от себе си, не й пука за никого!

— Не е истина.

— Напротив, самата истина е. Толкова си заслепен! Тя ни заряза, защото не й дремеше дали сме живи, или мъртви.

Усещам болката му.

Хенри обаче не желае да повярва.

— За теб може да не й пука, обаче…

— Обаче какво? Теб ли обича? Или пък Джилиан? Не виждаш ли какво й причини?! — Джуд посочва Джилиан, която продължава да хлипа.

— Ние сме нейното семейство. — Ала пламъкът на Хенри вече е попарен.

— Тя вече си има ново семейство, което включва и внуче, но ти никога няма да го видиш! — Джуд скача и удря с юмрук по масата. Сърцето ми се къса, защото знам колко го заболя, когато откри истината.

Хенри изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Какви ги приказваш?! Откъде знаеш?

Джуд изведнъж си дава сметка, че е казал повече от необходимото.

— Карай. Тури му пепел.

Само че Хенри няма намерение да му туря пепел. Една изпъкнала вена на шията му започва да пулсира.

— Ах, ти, кучи син! Знаеш къде е тя, нали?

Джуд вдига очи към тавана, защото му е додеяло от този безсмислен разговор.

— Не, не знам. А ти само ако отвориш очи да видиш… — Той прави широк жест, сочейки стаята. — … Тогава ще ти стане ясно какво причиняваш на останалите, задник такъв.

— О, моите очи са отворени. — Хенри ме поглежда така, сякаш съм обществен враг номер едно. — Разкарайте се оттук! И двамата! Оставете внука ми на мира. Той заслужава да живее нормално, не с баща прелюбодеец и неговата уличница, която развали семейството.

— Моля?! — извръщам рязко глава към Хенри. Досега държах устата си затворена, но той премина всяка граница.

Тъкмо се каня да го сложа на място, но виждам как ноздрите на Джуд се разширяват и той свива юмруци.

— Не смей да я наричаш така! Опитай само още веднъж и вече няма да зачитам затрудненото ти положение.

Хенри свива устни.

— Какво затруднено положение? Животът ми бе идеален, преди да се появиш.

Тесногръд глупак! Отвори очите си! Огледай се! Нещата не са такива, каквито ги виждаш.

— Джуд. — Ставам от стола и клатя глава. Не става така. Наясно съм, че е разстроен и че Хенри не заслужава съчувствие, но не това е начинът да му кажем истината.

Както и очаквах, Джуд не ме чува и се спуска към Джилиан, която продължава да седи неподвижно, почти като труп. От време на време хлипове разтърсват крехкото й тяло.

— Ехо, Джилиан! Чуваш ли ме? — Джуд маха с ръка пред лицето й, но тя дори не трепва. — Джилиан! — провиква се още по-силно и вече маха с две ръце на сантиметри от очите й. — Съжалявам, че мъжът ти се оказа такова магаре.

Разтривам чело.

— Марш оттук! — изревава Хенри и се втурва към него.

Заплашителният му тон обаче изобщо не разколебава Джуд.

— Джилиан, събуди се! — крещи й в ухото той. Ала изражението й си остава каменно, изпаднала е в транс.

Хенри сграбчва Джуд за ръката и го принуждава да се обърне към него. Разширените ноздри, присвитите очи и тежкото дишане показват, че всеки момент ще забие юмрук в лицето му.

Надавам писък, изумена как за секунди ситуацията излезе от контрол.

— Престанете! — умолявам ги, но гласът ми е глас в пустиня.

— Трябваше веднъж завинаги да затворя голямата ти уста — заплашително изръмжава Хенри със свиреп поглед и свити устни.

— Хайде де, удари ме — предизвиква го Джуд, гледа подигравателно и прави невъзмутимо крачка напред.

Хенри изръмжава, явно е готов да приеме предизвикателството на Джуд. Той също е в добра форма, но масивната фигура на Джуд определено го превъзхожда.

— Нищо няма да почувствам — налива масло в огъня Джуд. Хенри обаче тълкува погрешно думите му и решава, че Джуд го има за слабак.

И тогава се разразява бедствието. Изкрещявам, опитвайки да възпра Хенри. Джуд стои гордо насреща му с предизвикателен вид и го чака да покаже какво може. Тогава се обажда единственият разумен глас.

— Толкова ми липсваш. Защо трябваше да стане така, не е справедливо.

Хенри замръзва, болка разкривява чертите му.

— Джилиан? — Той несъмнено е чувал тези думи и преди. Но сега вече схваща смисъла им.

— Само я погледни! — крещи Джуд и сочи Джилиан. — Съсипана е. Може и да си голям задник, но не си глупак! Няма как да не си даваш сметка, че нещо не е наред. Нека ти покажем защо е така. — Джуд въздъхва тежко и отмята с две ръце косата от лицето си.

Наблюдавам двамата със затаен дъх. Очаквам Хенри да ни изрита всеки момент, но той изненадващо кимва.

— Добре. Ще се видим някъде навън обаче.

Джуд равнодушно свива рамене.

— Както кажеш. Срещаме се в болница „Сейнт Мери“. Стая 201.

Очаквам Хенри да е смаян, объркан или ужасен, но от него лъха само страх.