Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (2)

Глава първа

Девет месеца по-късно

— Толкова съжалявам, Тори. Не успях да те защитя, както бях се врекъл.

Помня как стоя и гледам празно през прозореца на някога благословения ни дом, усещайки само вцепенение.

— Ще ми се да бях мъжът, когото заслужаваш, от когото имаш нужда. Но… просто прецаках всичко. Никога няма да си го простя.

Всичко това са само празни извинения, лъжи.

— Не мога да остана. Тук има прекалено много… спомени. Не мога да живея повече в тази къща. Прости ми. Опитах се да бъда силен, но не става. Ти си толкова… далечна. Студена. Не искаш да се върнеш при мен.

— Ти се оказа проклет страхливец! — Изкрещявам и това са първите ми думи към него от месеци насам.

Очите му се навлажняват и без да пророни дума, той затваря вратата на нашия дом, на общото ни бъдеще. Дори не се сбогува.

Креслото си е кресло, даже никой да не седи на него. Какво обаче става, ако въпросното кресло е същото, което е разбило живота ти, защото си заварила годеника си да клати собствената ти сестра на него — или, ако трябва да сме по-точни, върху него? Сега, щом погледна тая злощастна мебел, си давам сметка, че е трябвало да я зарежа в Бриджпорт, както направих и с бившия си годеник.

Копринената тапицерия е царствена и гладка на допир, като прекарвам пръст по нея — това предизвиква щастливи спомени от времето, когато креслото стоеше до прозоречната ниша, разкриваща несравнима гледка към градини с разклонени кленови дървета. Вече ми се губи колко часове съм прекарала сгушена в него, зачетена в любимите си книги, или — доста по-често — докато поправям домашните на моите четвъртокласници.

Чувствах се като същинска царица на трона си всеки път, щом Браян приближеше тихо с чаша чай в ръка и я оставеше пред мен, но преди това неизменно ме целуваше любещо по челото. А после излизаше също тъй тихо, както бе влязъл. Когато чаят и целувките секнаха, трябваше да се досетя, че нещо не е наред. Но тогава бях погълната от усилието да преодолея най-тежкия момент в живота си и предупредителните сигнали ми убягнаха. Ала дори да бях ги забелязала, щях ли да искам да знам? Колкото и да ме е срам, отговорът е „не“.

Бъзла съм, знам, но понякога неведението е истинска благословия. Какво ли не бих дала да залича спомена как се прибирам у дома и заварвам годеника си да чука някого, който уж е част от семейството.

В този момент вечно преследващият ме кошмар от нощта, която завинаги преобърна живота ми, изведнъж заприлича на разходка в парка в сравнение с болката от разбитото сърце. Разбиха го двамата, които обичах най-много на света. Дали от ужас, или заради тяхното предателство — така и няма да разбера — но повърнах, щом ги заварих така, прекъсвайки оргазма, който по право принадлежеше на мен.

Де да можех да си внуша, че по някакво чудо моят любим човек и сродна душа не ми изневерява със сестра ми, но всеки брутален акт на насилие те превръща в оцеляващ. Принуждава те да се изправиш лице в лице с изпитания, за които в повечето случаи не си подготвен.

Затова реших, че няма да допусна моята борба за оцеляване в онази нощ да отиде на вятъра. Зейналата празнина в гърдите ми също не ми го позволяваше. Изнесох се още същата вечер. Очаквах някакво обяснение, някакво извинение от Матилда или Браян, но получих единствено шамар през лицето — под шамар имам предвид, че три седмици по-късно нашият стилен и стабилен дом с четири спални бе обявен за продан; след месец имаше нов собственик. Според брокера на недвижими имоти, имотът е първокласен, но за мен бе само пущинак, погълнал мечтите ми. Сърцето ми не трепна, като видях табелата ПРОДАВА СЕ, защото не бих могла да живея на място, пълно с толкова горчиви спомени.

Месеци наред не проговорих на Браян. Напълно загубих интерес и към всекидневните си занимания, макар да си давах сметка, че това не е по негова вина. Превърнах се в празна черупка на някогашното си аз. Чувствах се отчуждена от семейството и приятелите. Сигурно би трябвало да изпитвам нещо, така де, първо ме нападнаха, после хванах годеника си да ме мами с моята плът и кръв, но колкото и да е странно, усещах само вцепенение.

Днес е моят първи ден в новия ми дом — уединена и занемарена къща край езеро в североизточната част на Кънектикът, където се преселихме, когато бях на четиринайсет. Може да не е кой знае какво, но двата акра девствена земя я превръщат в идеално убежище след сътресението, което преживях току-що.

Дадох си дума, че с новия дом ще дойдат и новите спомени. Ала щом се отпуснах в гадното кресло, същото, превърнало се в причина за тази голгота, ми стана ясно: трябва да съм същинска глупачка, ако вярвам, че ще стане така. Откакто започна всичко, измина безкрайна поредица от дни, а аз се чувствам така, все едно е станало вчера.

Окаяното ми отражение се взира в мен от мръсния прозорец — отражение на човек, който не прилича на мен. Кестенявата ми коса е къса, оформена на каре точно под линията на ушите. Прическата сякаш още повече подчертава големите ми лешникови очи, които никога не са били толкова огромни. Насилието и сърдечната болка са ме превърнали в човек, когото не познавам.

Дългата ми коса я няма. И май не само тя липсва. Усуквам късите кичури около пръста си и мислено благодаря, че пак ще пораснат. Косата ми дори може да стане още по-здрава и дълга и аз почти да забравя, че някога съм я носила къса. Това обаче не важи за повтарящия се кошмар, който нахлува в съзнанието ми, щом затворя очи.

Щях да се оправя. Решена бях да живея. Но така е при ПТСР^[1], то не прави разлика, то мрази всички ни. Моята решителност спаси живота ми, но не и връзката. Направо я разби. Виждах го всеки път, щом Браян ме погледнеше. Аз бях жертва. А според него той ме бе предал. Не бе успял да ме защити. Затова го карах да се чувства непълноценен като мъж. Ако някога изобщо би си признал за връзката си с Матилда, сигурно на първо място щеше да го изтъкне като една от несъстоятелните причини да ми изневери с нея. Тя го караше да се чувства желан.

Опитах да говоря с него, да му обясня как се чувствам, но щом отворех уста, думите засядаха в гърлото ми. Затворих се в себе си, без да разбирам защо става така. Може би подсъзнателно го обвинявах, че не се е борил още по-решително за мен. Двамата се отчуждавахме все повече и повече, независимо колко се стараех да запазя отношенията ни. Според лекарите бе нормално след всичко, което съм преживяла, но аз не виждах нищо нормално.

Затова едва ли някой ще ме обвини, че гледам на това кресло единствено с презрение и… мъст. Не мога да го свържа с нищо добро, защото и то, също като последните десет години от живота ми, се оказа една голяма шибана подигравка. За разлика от спомените обаче — безплътна материя, на която не можеш просто да драснеш клечката — с креслото нещата не стоят така.

Усещам как моето някогашно спокойствие, даже вцепенението, обзело ме след началото на този порой от лайна, започват да ме напускат. Цялото ми хладнокръвие, ведно с апатията, неочаквано се стопяват и оставят след себе си само убийствена, злобна ярост.

Подскачам, сякаш креслото внезапно е обхванато от пламъци, представата как съвършеното бяло кресло може буквално да бъде подпалено налива масло в огъня на бушуващия в мен пожар и аз се задействам, преди умът ми да ме е наказал за безразсъдството ми. Писна ми да бъда хладнокръвна, уравновесена и разумна. Писна ми да потискам желанието да се разкрещя от покрива каква лъжлива и страхлива отрепка се оказа моят годеник и колко невъобразимо е предателството на родната ми сестра. Ала най-вече ми писна от жребия, който изтеглих. Защо точно аз? С какво го заслужих? Нямам и най-малка представа. А и кой знае какво още ме чака.

Едно обаче ми е ясно — моето бъдеще започва с изгарянето на тоя проклет стол.

Не изключвам вероятността да съм обсебена от зли духове, защото как иначе с моята дребничка крехка фигура и тегло 56 кг бих извлякла това древно дървено кресло по хлъзгавите дъски на пода? Но взривоопасната смес от чист адреналин и ярост може да превърне всеки в най-силния мъж или жена на света.

Посягам към идеално позиционираната върху кухненския плот бутилка уиски. Бутам с крак стъклената врата, която води към просторния заден двор. Събирам цялата си мощ и извличам креслото навън. То шумно се тътри по вехтите стъпала, но аз продължавам да упорствам, спирам едва когато тялото ми се разтреперва от пълна изнемога. Останала съм без дъх, вие ми се свят от изтощение, челото ми е покрито с пот, но няма да позволя това да ми попречи. Започвам да ровя из джобовете на лятната рокля с щампа на пеперуди, за да открия кибрита и джойнта.

Щом напипвам животоспасяващите запаси, се насочвам към бутилката „Джеймисън“, полегнала върху възглавниците на креслото. Отвинтвам капачката, отпивам бързо глътка и разливам останалата кафеникава течност по девствено бялата тапицерия — мръсните петна идеално пасват на цвета й. Спирам чак когато в бутилката е останала само глътка.

Не мога да се сдържам повече и драсвам клечката в картончето на кибрита. Секунда по-късно тя се разгаря с пращене. Трепкащото пламъче подскача в синхрон с неистовото биене на сърцето ми, ала внезапно моята лудост със скърцане набива спирачки и ахвам, ужасена от онова, което се каня да сторя.

Какво ще си помислят за мен съседите оттатък езерото? Не съм изкарала тук и двайсет и четири часа, а с жаждата си за мъст вече нарушавам спокойствието им. Пламъчето угасва със съскане, а аз въздишам, мразейки се, задето съм толкова безволева.

Изливам в гърлото си последните останки алкохол и стоя безмълвна, вторачена в креслото и във всичко онова, което то олицетворява. Цигарата с марихуана е единствената ми утеха, единственото, което ми помага да преодолея кошмарите и фиаското на моята връзка.

„Виктория, много ми се иска да не пушиш това“, чувам високо и отчетливо в главата си как Браян ме хока.

Досега се боях да престъпя границата на благоприличието, защото исках да угодя на единствения мъж, когото някога бях обичала. А в замяна той се изсра на моята лоялност и ме направи на глупачка.

Хладният бриз близва пламналата ми кожа и усещането внезапно ме връща към живот. Знам какво трябва да направя.

Хвърлям поглед през рамо, пренебрегвам чувството, че съм наблюдавана, и си казвам: „Край на задръжките, Виктория. От днес нататък искам от теб да се промениш. Оцеля след най-трудните месеци в живота си, сега е време да бъдеш свободна. Време е да живееш“.

Задържам дима между устните, вадя нова клечка и драсвам, пазейки пламъчето с трепереща ръка, докато цигарата с марихуана пак се разгори. Всмуквам здраво, тутакси усещам как вътрешностите ми се разхлаждат. Отдавам се на ефекта от тази глътка дим, която ми помага да забравя що за руина съм в момента.

Пламъчето скоро обгаря пръстите ми, но вместо да го духна, аз стискам очи и запращам клечката в неизвестността. Миг по-късно тази неизвестност заявява за себе си. Става точно каквото очаквах — няма нищо по-сладко от това миналото да изчезне в пламъци.

— Добре дошла у дома, Виктория Армстронг. Наздраве за новото ти аз.