Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (15)

Глава четиринадесета

На другата сутрин се събуждам като нова. Нямам представа колко часа съм спала, затова пък е било… непробудно. Нито един кошмар не е нарушил съня ми. Нито съм се будила, обляна в студена пот.

Протягам се, открехвам очи и замръзвам, когато пред сънения ми поглед изплува чужда стая. Стените са боядисани в цвят на яйчена черупка — бяло с нюанси на бежово и кафяво. Въртя глава и ококорена оглеждам семплото, но стилно обзавеждане.

Къде, по дяволите, се намирам?!

— Добро утро.

Сядам рязко в леглото, притискайки завивките към гърдите си, а сърцето ми всеки миг ще изскочи. Джуд стои на прага смутен, с чаша кафе в ръце. Носи същата тениска като вчера, но сега вместо с джинси е с долнище на черен памучен анцуг. Слънчевите лъчи, нахлуващи през отворения прозорец, подсказват, че е вече утро. Последното, което помня, е… мамка му.

— Как спа?

— Д-добре — заеквам и изправям гръб. Спомените за това какво направихме, какво той направи с мен нахлуват изведнъж и едва не се задавям.

Босите му стъпала шляпат по дъсчения под, докато прекосява стаята.

— Радвам се, че се събуди. Приличаше на мъртва, когато станах. Наложи се няколко пъти да проверявам пулса ти, за да съм сигурен, че не си умряла — едва сдържа усмивката си. Кафето съблазнително ухае и той ми подава димящата чаша.

Усмихвам се в отговор, но усмивката ми е половинчата, притеснена. Питам се какво ли ще стане сега, когато тъмнината вече не ме скрива.

Обгръщам чашата в шепи и се отпускам назад върху възглавницата, изчаквайки Джуд пръв да заговори. Той седи като на тръни на самия край на леглото, на устните му играе полуусмивка.

— Като изпиеш кафето си, мога да те откарам у вас.

Мой ред е да се намръщя. Сега той ли се опитва да ме разкара?!

— О! Ясно. Сигурно имаш куп неща за вършене. — Изливам почти цялото съдържание на чашата в гърлото си и изкривявам лице от болка, когато парещата течност се спуска надолу и ме изгаря.

— Не исках да кажа това — опитва да се поправи той и се накланя към мен.

— Аха! — изфъфлям, защото езикът ми сигурно има трета степен изгаряне.

— Предположих, че може би ще искаш да премислиш случилото се снощи, нещо такова. — Той се почесва по тила, явно притеснен.

Усмихвам се подигравателно.

— Напротив, мислех да ви поканя двамата с Ангъс на закуска. Все още съм ти длъжница. — Нали обещах да му приготвя вечеря — е, в случая закуска — като отплата за покупките, дето ми донесе.

Усмивката му озарява цялата стая.

— Дадено. Звучи чудесно. Но Ангъс още спи. — Замълчава. — Какво ще кажеш първо да те откарам до вас, после да се върна за Ангъс и тогава да излезем тримата заедно? Не искам да…

— Ама разбира се — прекъсвам го. Ясно ми е, че не иска да обърква Ангъс с ненадейното ми пренощуване у тях. — Може ли първо да мина през банята?

— Естествено. Надолу по коридора, последната врата вляво.

— Благодаря. — Отхвърлям завивките и се надигам, но преглъщам с усилие, когато Джуд не помръдва да ми направи път. Мощната му фигура се извисява над мен и изведнъж се усещам крехка, женствена. Устата ми се навлажнява и приливът на чувства ме замайва, когато извитите му като лък устни потрепват в еротично обещание. Направо не е за вярване, че е способен да предизвика подобна реакция у мен. Излиза, че когато сте напълно откровени един с друг, привличането е още по-силно.

Той отстъпва встрани, а по брадясалите му бузи за кратко се появяват трапчинки. Стоя като вкопана и дишам пресекливо, а той с бавно движение взема чашата от ръцете ми. После я поднася към устата си и отпива. Адамовата му ябълка подскача, докато преглъща. Погледът му над ръба е прикован в мен.

Втурвам се към вратата, изскачам навън и хуквам по коридора. Не виждам накъде вървя, защото страстта замъглява погледа ми. Едва не се блъскам в човека, когото най-малко съм очаквала да видя.

Грейс.

Дългата й коса е мокра и е добила мръснорус цвят. Капчици вода по дългия й врат подсказват, че току-що е излязла изпод душа. Тениската с логото на бейзболния отбор „Ню Йорк Янкис“ едва стига до средата на бедрата й и се питам дали има нещо под нея.

Също като при първата ни среща тя напълно ме пренебрегва. Ако не беше такава кучка, бих признала, че е главозамайващо красива, но сега физиономията й е кисела, сякаш е сдъвкала лимон. За късмет, Ангъс се подава от стаята си, търкайки сънени очи. Щом ме вижда, се усмихва широко.

— Добро утро, маймунче — сладко пропява Грейс. Тонът й няма нищо общо с настроението отпреди малко.

Ангъс казва със знаци „добро утро“.

— Какво искаш за закуска?

Тъкмо се каня да се намеся и да я осветля за нашите планове, когато гласът на Джуд прогърмява иззад гърба ми.

— Кажи на леля си, че ще закусваме навън.

В продължение на една наносекунда не успявам да схвана точния смисъл на думите му, но когато те стигат до съзнанието ми, едва не падам възнак.

— Тя ти е сестра? — обръщам се изумена.

Той прекарва пръсти през разчорлената си коса.

— За съжаление, да — отвръща иронично.

Мамка му. Сега трябва ли да се чувствам като пълна глупачка?

Нищо чудно, че Джуд така добре изигра картите за тяхната връзка.

— Боже, така съжалявам, че я помислих за… фуста. — Шепна, защото не искам тя да ме чуе — и бездруго вече ме мрази, сигурна съм.

— Да не ти пука. — Джуд свива рамене. После пристъпва още по-близо до мен, а сърцето ми пропуска един удар. — Приятно беше да те видя как цялата позеленяваш.

Дори не си правя труд да се оправдавам. Сега основната ми грижа е да дишам.

Смехът на Ангъс привлича вниманието и на тримата.

— Какво има, маймунче?

Ангъс обяснява със знаци, че всички излизаме на закуска. Когато добавя, че Джуд ще доведе и приятелка, Грейс изсумтява презрително и върти изумрудените си очи.

— Типично за него. Все забърсва по някоя уличница.

Край на залаганията.

— Моля?! — възкликвам, готова да издера очите й. Не ми е приятно, дето гледа през мен като през стъкло, но май разговорът ни наистина може да е взривоопасен.

Джуд се ухилва и ме избутва зад гърба си.

— За бога, Грейс, ще си сложиш ли най-после някакви гащи?! Не сме сами.

Ангъс слага ръка на устата, прикривайки смеха си.

Сега с Грейс би трябвало да си подадем ръце и да сключим примирие, но когато тя ги скръства на гърдите си, става ясно, че тая няма да я бъде.

Ангъс забелязва необичайния ми външен вид и пита дали съм преспала у тях. На децата нищо не им убягва. Опитвам да си придам що-годе приличен вид и обръщам очи към Джуд за помощ. Грейс обаче решава, че тя владее положението.

— Тази трябва да е някоя специална. Досега никоя не е водил вкъщи. Или пък е много добра в…

Джуд стисва очи и притиска пръсти в основата на носа, а аз пребледнявам като платно. Но Грейс явно хич не се притеснява, че едва не се е изтървала. Разрошва косата на Ангъс и нежно му се усмихва.

— Ще ти обясня, като пораснеш.

Той килва глава и се усмихва. Несъмнено я обича, та си мисля, че тя може би не е чак такава вещица.

— Е, отивам да се облека. Ако имаш нужда от помощ, само дай знак. А, и кажи на баща си, че той черпи — добавя, малко преди да влезе в стаята си. После затръшва вратата.

Ченето ми увисва. Май това непрекъснато ми се случва, когато Грейс е наблизо.

— Е, значи ти е сестра, а? — подмятам, когато най-после мога да кажа нещо, без да изругая.

— Да, тя се грижи за Ангъс. Винаги сме били само двамата на тоя свят. Баща ни си замина, когато бяхме още малки, а мама се омъжи пак. Сега има друго семейство, а моето единствено семейство е Грейс. — В думите му няма и капчица злоба.

— Бясна ли ти е? — питам, защото Грейс явно отсвири и двама ни.

Той въздъхва.

— Тя вечно ми е бясна. Всъщност май е бясна на целия свят, така мисля.

Не ме е яд на него, но искам да разбере, че повече не желая да има тайни между нас.

— Трябваше да ми кажеш за нея. Трябваше да ми кажеш още много неща — добавям, давайки си сметка колко малко знам за него.

Той кимва и дъвче долната си устна.

— Трябваше, но не предполагах, че ще стигнем до…

— Какво? — подканям го.

Той пристъпва напред и сплита пръсти с моите.

— Това. — Гледа ме така, както не го е правил от доста време. Всъщност от миналата нощ.

Усещам някаква топлина да пълзи по шията ми и се усмихвам, защото това е направо невероятно.

* * *

— Това да не беше на идиш? — питам, бърчейки лице в усилие да проумея какво ми е казал Ангъс току-що. Той поглежда Джуд и двамата избухват в смях. — Мамка му — мърморя под нос. — Смятах, че поне това съм разбрала.

Решавам буквално да удавя мъката си, поливайки обилно бухтите със сироп. Докато ги обливам с лепкавата благодат, наблюдавам как Ангъс и Джуд си говорят със знаци. Все още ме удивява начина, по който общуват. Грейс говори по телефона с някой си Филип, докато боде от плодовата салата.

Забелязвам, че Джуд едва сдържа усмивката си, оставям вилицата настрани и се облягам на стола.

— Кое е толкова смешно?

Ангъс отпива от млякото, прикривайки усмивката си. Забивам поглед в Джуд и най-накрая той се предава.

— Ангъс току-що ме попита защо говориш толкова странно.

Зяпвам. Това дете наистина е удивително. Нима е успяло да прочете по устните ми необичайния ми акцент?! Боже! Решавам обаче да запазя самообладание.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че си от Долната земя. Той попита, да не би да си от Флорида.

Избухвам в смях.

— Когато му обясних, че идваш от Австралия, попита дали си имаш кенгуру.

Започвам да ровя из чантата и измъквам мобилния.

— Ето къде съм родена. — Обръщам дисплея към Ангъс, така че да види къде се намира Австралия спрямо САЩ.

Сините му очи се разширяват и той пита дали тъгувам по дома.

Въздъхвам.

— Да, но сега Америка е моят дом.

Преглеждам снимките в телефона и се усмихвам, когато стигам до един вомбат.

— Това аз ли съм? — пита той, когато му показвам пухкавото животинче.

— Да. Ти обаче си много по-сладък — тупвам го по връхчето на носа.

Гледам към Ангъс, но усещам погледа на Джуд върху себе си. Май днес не вижда друго, освен мен. Унесена съм в мисли колко прекрасен е днешният ден и когато Джуд преплита пръсти с моите, подскачам. Ръцете ни са под масата, така че Ангъс не може да ни види. Но някой наблизо кашля неодобрително — явно не сме чак толкова дискретни.

Опитвам да измъкна ръката си, но Джуд я стисва още по-здраво. Имам чувството, че вече не седим на припек в топлия и приятен ден, а сме се пренесли на Северния полюс.

— Каква мила картинка.

Хенри наистина започва да лази по нервите ми. Не знам за кого се мисли, но за разлика от всички останали в града нямам намерение да го издигам в култ. В името на доброто възпитание обаче решавам да се държа любезно.

— Добро утро, Хенри.

Джуд не си прави труда да му отговори и отпива от кафето, без да пуска ръката ми.

— Добро утро, Виктория.

Ангъс отпива от млякото и сякаш не забелязва, че дядо му се е надвесил над масата.

Хенри е с униформа, от което заключавам, че сигурно е дежурен.

— И в неделя ли работиш? — питам, колкото да завържа разговор.

Той оправя колана си.

— Да. Някой трябва да разчисти улиците. Престъпниците нямат почивен ден. Навън не е безопасно.

Преглъщам мъчително.

— Е, убедена съм, че бдиш над нашата безопасност.

Хенри стисва зъби, когато Джуд вади телефона от джоба си и започва да преглежда последните известия от профила си във фейсбук, сякаш онзи не съществува. Това е все едно да покаже среден пръст на Хенри, но май изобщо не му пука.

Ангъс вдига глава и се усмихва, когато вижда Хенри. Радвам се, че въпреки взаимната им неприязън Джуд не е позволил тя да помрачи отношенията между Ангъс и дядо му. Ангъс скача и започва да маха радостно за „здравей“.

Странно е да видя Хенри с такова щастливо изражение, защото съм свикнала да го гледам все намръщен.

— Здрасти, приятел. Как си?

Ангъс отвръща със знаци, че е добре и е ял овесена каша за закуска.

Вдигам въпросително вежди, когато Хенри кима в отговор, защото явно няма представа какво му е казал Ангъс. Ангъс се мръщи и сяда на мястото си.

— Той не владее ли езика на жестовете? — питам с половин уста.

Джуд изсумтява.

— Не, не го знае. Не смяташе за нужно да го научи, защото според него с Ангъс всичко си е наред.

Идва ми да потъна в земята, защото Джуд не си прави труда да сниши глас.

Очите на Хенри се превръщат в тесни цепки, а аз се свивам на мястото си, защото очаквам всеки момент да се пресегне през масата и да започне да души Джуд. Джуд се подсмихва и гледа Хенри предизвикателно право в очите. Напрежението във въздуха така се е нагнетило, че с нож да го режеш.

Грейс даже не ни поглежда, когато прикрива мембраната на телефона с ръка.

— С кого говориш, маймунке? — пита с гръб към нас.

Ако не беше толкова погълната от разговора по телефона, не носеше такива огромни слънчеви очила и беше благоволила да се обърне с лице към нас, щеше да забележи тримата възрастни край масата. Погледът на Ангъс се стрелва към Джуд, който загадъчно притиска пръст към устните си. Вероятно иска да спести на сестра си неприятния разговор с Хенри, защото — убедена съм — тя на секундата би го пратила там, където е мястото му.

Ангъс нищо не отговаря, а Грейс продължава да си гука с нейната изгора.

— Доскоро, приятел — Хенри се навежда ниско и целува Ангъс по бузата. — Ако баща ти позволи да нощуваш у нас от време на време, може да се опознаем по-добре.

Скърцам със зъби, задето Хенри си позволява да каже нещо толкова необмислено на едно осемгодишно дете. Джуд седи спокойно до мен, сякаш това изобщо не го засяга.

— Довиждане, Виктория. Дано, като се видим следващия път, си в по-добра компания.

Това вече прелива чашата. Пердето ми пада и аха да скоча да му обясня, че е минал всички граници, но Джуд премята ръка през раменете ми. Това е неговият начин да ми каже да не обръщам внимание на Хенри, защото той явно си го търси. Явно пренебрежението е по-тежко за Хенри и от най-лошите думи, защото изсумтява гневно и си тръгва.

— Играем си с огъня — прошепвам, когато вече е достатъчно далеч.

Джуд ме притиска плътно към себе си.

— Ти най-добре би трябвало да знаеш.

При тези думи в мен лумва пожар.

За щастие, останалата част от сутринта минава без инциденти и забравяме за Хенри, очаровани от чувството за хумор и интелекта на Ангъс. Той е необикновено надарен за възрастта си и изобщо не се съмнявам, че като завърши гимназия, от Харвард първо него ще поканят да следва там.

По някое време Ангъс отива до тоалетната, а Джуд придърпва стола си плътно до моя. Сърцето ми прави тройно салто, после либидото ми надделява и налага ритъма на румба.

— Виж… мислех си… — Кимвам, без да съм сигурна какво се кани да каже. — Ще ми се двамата с теб да излезем. На среща — уточнява. — Първата среща обикновено е да разбереш това-онова за другия, да го опознаеш, но това ще важи и за нас — ти донякъде вече ме познаваш, а още не си избягала.

Нима заеква?!

Когато почесва брадата си, вече знам, че отговорът ми ще е „да“.

— Знам, че имаш много въпроси, така че какво ще кажеш да свалим картите? Може да ме питаш каквото поискаш и обещавам да отговоря честно. Крайно време е.

— Това може да свърши зле за теб — подкачам го, но прехапвам език, когато той се подсмива.

— С готовност ще поема риска. Какво ще кажеш да те взема в седем?

Не ми остава друго, освен да кимна.

В какво се забърквам? Само времето ще покаже.

* * *

Когато Джуд ме оставя вкъщи, се чувствам необикновено изтощена. Закуската явно ми дойде в повече заради демонстративното пренебрежение на Грейс. Нямам представа какъв е проблемът й. Най-вероятно пази братчето си, особено след случилото се с Роуз. Явно присъдата ми е произнесена още преди да съм се явила на съд.

Обичта й към Ангъс обаче е безспорна, та ми се ще да й дам още един шанс. Надявам се следващия път да ме опознае по-добре, защото аз наистина, наистина харесвам Джуд.

Издебвайки момент, когато Ангъс не ни гледа, Джуд набързо ме целува за довиждане. Забивам нокти в дланите си, а в ушите ми гърмят фойерверки, защото това е всичко, което съм очаквала, и много повече. Ала от думите на Джуд, че е време да разбера истината, нервите ми се обтягат. Звучи като лоша поличба. Все пак съм доволна, че най-сетне ще ми довери тайните си. Дано и в края на вечерта мисля така.

— Йег! — провиквам се и надничам през перилата да огледам двора. Малкото ми коте сигурно умира от глад.

С крайчеца на окото мярвам фигура. Мисис Андерсън. В едната си ръка държи малки градински ножици, а в другата — гребло. Не ми остава никакво време да поддържам градината и оценявам, че е дошла да подкастри розите толкова късно следобед. Може да е малко странно, но въпреки това съм й благодарна.

— Благодаря, мисис Андерсън — провиквам се, но тя явно не ме чува, защото е със слушалки в ушите.

— Йег ли загуби?

Ахвам и притискам с длан препускащото си сърце.

— Мамка му, Чарли, за малко да ми докараш сърдечен пристъп!

Тя се обляга на перилата и се подсмихва.

— Извинявай, ама вратата беше отключена.

Изглежда главозамайващо с червената рокля със свободно падащи дипли, с която бе и на новодомското парти. Наконтена е малко прекалено за неделя сутрин, но това си е Чарли, така че нищо не може да ме изненада.

— По какъв случай си се барнала така?

Тя леко се вкисва, свива рамене и отърсва някаква невидима прашинка от роклята си.

— Просто така. Как мина нощта при теб?

Бузите ми придобиват цвета на нейната рокля. Тя се вкопчва в ръката ми.

— Какво стана?

— Ами не знам откъде да започна — не успявам да овладея вълнението в гласа си.

— От самото начало. Искам подробности. — Тя замира в трепетно очакване. — Ах, ти, късметлийка такава!

Няма как да не се усмихна. Решавам да пропусна историята с плуването посред нощ. Чарли ще се притесни за мен, но аз съм си добре.

— Двамата с Джуд се целунахме.

— Аха — замечтано проточва тя и слага длани на бузите си.

— Той ме заведе в стаята си. И продължи да ме целува. — Тя започва бързо да кима. — После… стигна чак долу. — Посочвам с пръст докъде точно.

Очите на Чарли едва не изскачат от орбитите.

— Божке! И хубаво ли беше?

Страните ми пламват.

— Повече от хубаво.

— Еха! — Тя зяпва насреща ми. — Направо не мога да повярвам. Не е истина!

— Знам.

— Ами ти…? — Няма нужда да уточнява, защото познавам начина й на мислене.

— Не. Исках обаче… Така де, той каза да не насилваме късмета си.

— Правилно.

Дръпвам се малко засегната.

— Това пък какво трябва да значи?

Тя бърза да се поправи.

— Искам да кажа да я караш по-полека. Защо ти е притрябвало да бързаш?

Поглеждам я изпитателно и ми става ясно, че лъже.

— Не това имаше предвид, Чарли. Какво не е наред? Заради странното поведение на Джуд мислиш, че щом съм преспала с него, всичко ще приключи, така ли?

Тя свежда поглед.

Усещам някакво настойчиво пулсиране в слепоочията, същото като вчера.

— Добре ли си? — Гласът на Чарли започва да звучи като ехо, сякаш е на километри от мен.

Главата ми натежава, сякаш е хиляда кила, и примигвам. На второто примигване виждам кръвта.

— Чарли! Божичко! От носа ти тече кръв. — Ръката й се стрелва към лицето, алената кръв оставя петна по пръстите. Блика силно и явно няма скоро да спре. — Ела вътре.

Сграбчвам я за ръката, но тя се дръпва и поклаща глава.

— Добре съм, Тори. Сега ще спре. Винаги става така.

— Ще спре? Но ти се давиш в кръв! Всеки момент ще изтече цялата на прага ми.

— Казах ти, че съм добре. — Гласът й звучи някак кухо. — Свикнала съм.

Свикнала?! За първи път виждам кръвта й да тече така и направо не знам какво да мисля.

— Най-добре да си вървя. — Притиска носа си с две ръце. Алената кръв се стича между пръстите, всяка капка се пръска на верандата с остър звук.

— Да си вървиш?! Чарли, не ставай глупава. Ти кървиш. Не може да си тръгнеш. Дай да се погрижа за теб.

— Винаги си била добра приятелка, Тори. Благодаря. Въпреки че се разделихме след гимназията, не съм преставала да мисля за теб. — Сълзи пълнят очите й и тя се втурва надолу по стълбите.

Тоя свят, да не би да се е надрусал? Какво става?!

Хуквам след нея, но тя се оказва страшно бърза и изчезва, преди да я настигна. Свивам се на две, внезапно останала без дъх. Това не би трябвало да се случва — нали плувам всеки ден и влязох във форма? Гърдите ме болят точно където е раната. Разтривам ги и бавно се надигам. Страх ме е да не припадна всеки момент.

С периферното зрение мярвам някакво сиво петно. Йег. Въздухът изпълва дробовете ми и тръгвам, преодолявайки болката. Котето се стрелва наляво към горичката, очертана от високи дървета със зеления цвят на стъклено шише. Тръгвам след него, викам го по име, но гласът ми сякаш рикошира в тишината наоколо.

Втурвам се между дърветата, но от Йег няма и следа. Заковавам се на място, започвам да се оглеждам.

— Йег! — Листата поглъщат гласа ми.

Къде изчезна? Нали само преди секунди го видях!

Внезапно ме връхлита тревожно предчувствие за невидима заплаха. Иска ми се да избягам час по-скоро. Под кецовете ми изпращява клонка, когато тръгвам напред. Надавам кратък писък и звукът отеква наоколо. Внезапно гората започва да приижда към мен и косъмчетата по ръцете ми настръхват. Обръщам се рязко и кошмарите ми се превръща в реалност — моят нападател стои само на няколко крачки. Значи той е онзи, който месеци наред надзърташе иззад рамото ми.

Гърлото ми пресъхва.

— К-какво искаш? — Бавно отстъпвам назад. Страх ме е.

Светлината изведнъж се превръща в мрак, пръстта под краката ми става на кал. Вдигам поглед към беззвездното небе и съзирам два гарвана — перата по крилете им са с цвета на черната нощ — които се реят из сенките, нетърпеливи да отлетят. Гледам ужасена как рязко сменят посоката и политат към земята. Очите им са кървави на цвят, зад тях няма душа.

Писъците ми отекват кухо, опитвам се да избягам, но съм затънала до глезени в лапавицата. Мускулите ми горят, а аз газя в калта и отчаяно търся спасение от пернатите снаряди, които искат да ми причинят зло. Гората става зловеща. Дълги лозови ластари се увиват около глезените и китките ми. Злобен кикот изпълва нощта и превръща страха в ужас. Не отново. Не, само не отново.

Не мога да помръдна. Правя единственото възможно — падам на колене и се свивам на топка. Покривам главата си с ръце, забивам брадичка в гърдите, стисвам здраво очи. „Това е само сън“, повтарям си отново и отново. Ужасяващият грак пуска пипала чак до сърцето ми. Сигурно съм заспала, след като Джуд ме остави у дома. Само това е обяснението.

Калта жвака под краката му, докато приближава. Този кошмар изглежда много по-истински от предишните. Даже надушвам гранивата му миризма. Усещам вкуса на страха си. С приближаването на стъпките гракът става все по-пронизителен. Стоя вцепенена. Гърдите ме болят. Толкова съм изплашена.

— Така стоят нещата, принцесо. Ще боли по-малко, ако не ми се дърпаш.

— Не! — изпищявам. — Остави ме! — Запушвам уши, опитвайки отчаяно да заглуша болката. Не бих могла да го понеса отново.

Вече съм сигурна, че това е краят. Окончателно съм откачила. Досега вървях по ръба и най-накрая съм паднала в бездната — предала съм се на ПТСР.

Гранивият му дъх пълзи надолу по шията ми, толкова е близо вече.

— Викай на воля. Обичам да пищят.

Ето това е точката, от която няма връщане назад. Приемам съдбата си и знам, че съм изгубена. За разлика от предишния път, който сякаш бе преди цял един живот, сега няма кой да ме защити. Не мога да дишам. Не мога да дишам. Ще умра.

— Пази се!

В тези думи е спасението ми. Изведнъж граченето секва, въздухът около мен се прояснява, калта се превръща в пепел. Чувствам се в безопасност и преодолявам страха — той е тук.

Още крия лицето си с ръце. Примигвам. Не мога да повярвам, че се отървах. Благодарение на него светлината се възцарява над мрака. Той стои пред мен, лицето му е скрито от качулката, главата е сведена. С тих шепот ми предлага ръката си. Ще ме измъкне от изтънченото изтезание.

Знам, че хвана ли се за него, всичките ми въпроси ще намерят отговор. Ала сега, когато ми подава ръката си като спасително въже, искам ли наистина да я поема?

Знам, никога няма избор.

Пъхам треперещи пръсти в дланта му. Докосването му е топло, незаплашително. Слънцето се скрива зад бавно плуващите по небето облаци и ние потъваме в полумрак. Явно той е не по-малко изплашен от мен, за да направи следващата крачка.

Силуетът му е надвесен над мен, раменете са широки и макар да е два пъти по-едър от мен, знам, че няма да ме нарани. Закриля ме още от първия миг, в който се срещнахме.

Между нас сякаш се образува волтова дъга, напрежението на този момент спира дъха ми. Вдигам поглед към моя спасител. Готова съм най-после да стигна до края. Вятърът вие покрай нас, паднали листа се носят по земята. Всичко наоколо прилича на красиво обиталище на духове, също като мен самата.

Преглъщам страховете си, посягам и хващам края на качулката. Още не виждам очите му. С движение, леко като крилете на пеперуда, започвам да смъквам качулката, за да видя кой е моят спасител. Той не опитва да ме спре. Изцяло се е оставил в моите ръце.

Завесата се вдига сантиметър по сантиметър, разбулвайки тайните ми. Ала малко преди края спирам — не знам дали наистина искам да ги узная. Какво ще стане, когато разбера? Какво би се променило? Правото ми на избор обаче е отнето, когато дълги пръсти хващат моите и предрешават последното действие.

Ахвам, сълзите смъдят в очите ми. Най-после ще успея да разгадая онова, което ме измъчва от месеци. Тъмнокестенявата му коса пада отпред, брадичката все още е забита в гърдите, но аз бих разпознала това лице и от другия край на земята. Най-накрая е без маска, всичко излиза наяве. Аз обаче не съм подготвена за реалността.

Той умишлено бавно вдига очи. В тъмния му поглед има само разкаяние и печал, а зад тях — болка. Невярващо притискам трепереща ръка към устните си. Една сълза набраздява кожата ми. Узнаването на истината не ме е направило свободна. Напротив, сега всичко е много по-зле.

Аз съм в капан, затворник съм на отрицанието и не мога да повярвам, че пред мен е моят защитник, моят спасител. Най-после съм видяла лицето му. Ала за разлика от другите пъти, когато го съзерцавах и докосвах, в този миг единственото ми желание е да му обърна гръб.

Отговорите през цялото време са били тук, просто не съм знаела къде да ги търся. Джуд Монтгомъри е моят герой, моят рицар в бляскави доспехи, сега обаче въпросът е… защо.

 

 

Стадият като какавида в жизнения цикъл на пеперудата е времето за пълна промяна.

Трети стадий: какавида