Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (23)

Глава двадесет и втора

— Задръж така, трябва да завържа обувките си.

Примигвам и опитвам да разбера къде се намирам. Всичко уж изглежда постарому, но и не е точно така. Улицата, на която съм, е зле осветена и не се вижда добре. Завъртам рязко глава и разбирам, че сме сами.

— Ще се обърнеш ли? Нищо не става, като ме гледаш.

При тези думи ахвам, защото определено съм ги чувала.

Докато съобразявам къде се намирам, остра болка пронизва слепоочията ми. Толкова е силна, че дъхът ми спира. Притискам длани до челото си с надеждата да махна пелената пред очите си.

Вече знам къде съм, но как попаднах тук? И защо имам чувството, че и преди съм била точно на това място?

— Моля те, Тори, не може ли поне веднъж да направиш каквото ти е казано?

Браян сякаш рецитира реплики от пиеса, която вече съм гледала. Мамка му, това май е пиеса, която аз съм писала. Но за разлика от първия път, когато я четях, когато я пишех, сега не искам да знам как завършва.

— Браян? — казвам изумена. — Какво правим тук?

Той изглежда точно какъвто го помня. За разлика отпреди обаче, сега видът му не поражда вълнение у мен.

Явно усеща объркването ми, защото се изправя и става сериозен.

— Какво искаш да кажеш? Добре ли си? Изглеждаш така, все едно си видяла призрак.

В мига, в който го изрича, по цялото ми тяло минават ледени тръпки.

Какво е последното нещо, дето си спомням отпреди този миг, отпреди тази преходна частица време?

Вечеря в любимия ми италиански ресторант. Изпих чаша червено. Равиолите по флорентински бяха много вкусни. Изядох ги до последната хапка. Същото се случи и с канолите. Всичко бе превъзходно. Храната, компанията, мястото — най-хубавият рожден ден, който съм имала.

Рожден ден.

Моят двайсет и седми рожден ден.

— Тори, скъпа? Какво става?

Гласът на Браян прелива от загриженост, но ми се вижда съвсем не на място. Вместо уюта, който навремето ми вдъхваше, сега ми се гади от него.

Защо?

Какво не мога да си спомня? В паметта ми зее черна дупка. Огромна черна дупка, която поглъща всичко.

— Кой ден сме днес? — питам и се оглеждам наоколо с широко отворени очи.

— Събота, 12-ти септември 2015 г. Добре ли си? — Той посяга да ме прегърне, да ме успокои, но аз инстинктивно се дръпвам.

Браян килва глава. Никога досега не се е случвало — винаги съм копняла да ме докосва. Сега обаче жадувам друг да ме докосва. Някой, с очи като модро небе. Само дето не си спомням кой точно.

— Добре съм — лъжа го, а Браян ме зяпа така, все едно ми е поникнала втора глава.

— Да не прекали с виното? Или е от храната? Може да си пипнала нещо.

От канонадата банални въпроси направо ме заболява глава. Гласът му винаги ли е бил толкова дразнещ?

— А може да е, задето спа със сестра ми. — Запушвам устата си с ръка, ужасена, че съм способна да изтърся нещо толкова гадно.

Браян се дръпва рязко, неспособен да овладее смайването от това кошмарно обвинение. Аз също съм стъписана, но не от онова, което съм изрекла, а от онова, което виждам. Пред очите ми пробягват страстни сцени между Браян и Матилда, обзети от ненаситна похот, въображението ми представя жива картина на нещо, дето няма как да се е случило. Ала усещам предателството и знам, че фантазията ми прави добра услуга. Наистина се е случило. Браян и Матилда наистина са спали заедно и това е доставило… огромна наслада и на двамата.

— Хайде да се прибираме у дома. Не изглеждаш никак добре.

У дома.

Домът, за който говори Браян, е красива къща, разположена сред невероятен парк с чудна гледка. Знам, че навремето бях щастлива в нея, но внезапно изпитвам копнеж към нещо… по-близо до вода.

Започвам да кашлям, защото внезапно ме обзема чувството, че съм погълнала литри езерна вода. Откъде, по дяволите, се взе това чувство?!

Браян се опитва да ме успокои и този път не се дръпвам. Прегръща ме с една ръка. Одеколонът му, чийто аромат навремето харесвах, сега поражда у мен напън да повърна. Жадувам за нещо по-топло, по-наситено и мъжествено.

Все пак потискам безпокойството си, че всеки момент ще се случи нещо необратимо, и позволявам на Браян да ме поведе по пътеката. Ръката му е отпусната и вяла, все едно държа мъртва риба. Уж небрежно се измъквам от прегръдката му, защото имам чувството, че всеки момент ще се задуша.

Какво става с мен? Дали наистина не се разболявам? Ами да, нали бях навън с Джуд и дъждът ни намокри до кости.

Забивам пети в земята. Кой, по дяволите, е тоя Джуд?! Всяка частица от тялото ми крещи недоволно и ме наказва, задето не си спомням кой е той. Явно го знам по име, но защо?

— Е, сега вече ми изкара ангелите! Отиваме право в болницата!

Бийп.

Бийп.

Бийп.

Вече съм била в болницата и апаратурата ме поддържаше жива. Пред очите ми за секунди пробягва как лежа в болнична стая с прасковени стени.

— Май трябва да поседна. — Не чакам Браян да ме заведе, а хуквам към най-близката пейка. Свличам се върху нея и стискам главата си в длани.

Защо всичко ми е толкова мътно? Защо имам чувството, че спомените отпреди няколко часа са всъщност от друг живот?

Гласът на Браян стига до мен като далечно жужене. Не мога да се съсредоточа от този шум. Трябва да събера ума си, да си проясня погледа от сенките, дето го замъгляват. Неволно посягам да разтрия гърдите си и изведнъж ме поглъща някакво дежа вю, започвам да се боря за глътка въздух.

— … Е… какво ще кажеш? Ще се омъжиш ли за мен?

Нямам представа от колко време говори Браян и какво ми е казал, ясно ми е само едно — че току-що ми предложи да се омъжа за него.

Пулсът ми стига нездравословни честоти. Да се омъжа за него?! Ама той сериозно ли?! Та аз дори не го… обичам. И е така от доста време.

— Виктория? — Той нервничи, загрижен да не повърна равиолите. — Ще се омъжиш ли за мен?

„Ако си тръгна, и теб нищо няма да те задържа тук.“ Шепотът нежно барабани по слепоочието ми, но когато отново го чувам, сякаш чук е заменил неговия полуглас. „Умирам всяка нощ, само и само да те срещна отново.“

Божичко.

Поглъща ме калейдоскоп от цветове, гласове и събития; свят ми се завива, докато опитвам да събера в едно какво се е случило. Тъмносини очи, извити розови устни, даже току-що наболата брада изведнъж съставят портрета на човек, когото познавам. Човек, когото обичам. Но кой е той?!

Заравям пръсти в косата си и стисвам очи, опитвайки се отчаяно да видя още нещо. Тия спомени са много по-ясни от всичко друго преди тях.

„Кой сте вие и какво търсите в задния ми двор?“

Ъгълчето на устата му се повдига в намек за усмивка и при този малък жест се питам как ли би изглеждал, ако и двете ъгълчета на устата му са извити нагоре — без съмнение, красавец.

„Онова, което те прави различна… те прави и красива.“

Спомените извират от подсъзнанието, образувайки поредица от движещи се картини. Не си спомням онова, което виждам, но знам, че се е случило. Много е странно човек да се гледа отстрани и да не помни такива важни моменти, когато се е чувствал истински щастлив.

Влакът се носи бясно към мен. Усещам как релсите вибрират под краката ми, ето че чувам и свирката. Започвам да долавям шепот, който се усилва с всяка изминала секунда и постепенно се превръща в оглушителен звук, повтарящ една и съща фраза отново и отново.

Притискам длани към ушите си и знам, че влакът наближава гарата, но няма никакво намерение да спре. Става все по-шумен, все по-бърз. Кръглите фарове на локомотива ме заслепяват и внезапно се озовавам завързана за релсите. Опитвам да се освободя, но краката ми са здраво приковани към земята.

Опитвам да се съпротивлявам, боря се за живота си, ала влакът с оглушителното си свирене и заслепяващи светлини ме парализира. Примирявам се, че всеки момент ще умра. А шепотът в ушите ми все така нарежда. Отново и отново. Започвам да треперя, вятърът фучи в косата ми, а шепотът се усилва все повече. Вече не бягам от страховете си, приемам отредената ми съдба и изправям рамене. Влакът е само на пет крачки от мен… четири… три… две…

Когато влакът ме връхлита, шепотът избухва в оглушителна детонация. „Виж я как лети, толкова е волна и красива.“

Подскачам на място, сърцето ми всеки момент ще пробие дупка в гърдите. Опитвам да си поема дъх. Браян е застанал на няколко крачки от мен, ръцете му са вдигнати, сякаш се предава. Пребледнял е като… призрак.

Инстинктивно посягам и стисвам в юмрук гладкия кръгъл медальон. Ахвам, примигвам веднъж, два пъти… и си спомням. Не, как е… как изобщо е възможно това?!

Дали, ако пеперуда в Бразилия размаха крила, ще предизвика торнадо в Тексас?

По дяволите, да, точно така.

— Трябва да вървя! — Скачам, сякаш пейката под мен се е подпалила и профучавам покрай Браян. Той полита назад, отнесен от моя устрем.

— Тори! — провиква се жално, умолява да му обясня какво става. Стиска кутийката с пръстена, която потвърждава, че всичко е истинско.

Поглеждам часовника си и виждам, че ми остават броени минути, за да вляза в ролята на провидението.

— Аз не те обичам, Браян. Съжалявам. Навремето те обичах, но нещата се промениха. Промених се. — Чувам как някаква бутилка се търкулва по паважа. Тя събужда спомени, към които не бих искала да се връщам. — Бягай в колата, заключи се и карай към къщи. Забрави, че някога си ме срещал.

Той енергично клати глава.

— Съжалявам, че ти предложих да се омъжиш за мен. Знам, че още не си готова. — Хлопва капачето на кутийката и рязко я пъхва в джоба. Според него пристъпът ми е заради предложението му за брак, дошло ни в клин, ни в ръкав и превърнало се в най-големия провал на света.

Поглеждам през рамо, защото усещам, че някой ме наблюдава. Пристъпвам към Браян и слагам длан на бузата му.

— Щях да се омъжа за теб… без дори да се замисля… но в един друг живот. Знам, че ми предложи от сърце. Сбогом, Браян. — И без да му дам време да възрази, леко го целувам по устните.

Той губи дар слово, устата му се отваря и затваря като на златна рибка в аквариум. Скоро ще проумее, че станалото е за добро. Ще намери утеха при сестра ми и това ще отмие горчивината от сбогуването ни.

Протягам ръка към него.

— Ще ми услужиш ли с мобилния?

Той стои като поразен от гръм и пропилява ценно време. Забравям доброто си възпитание, бръквам бързо в джоба на панталона му и измъквам телефона.

— Благодаря.

Шмугвам се покрай него и хуквам.

— Тори! Почакай! Виктория! Върни се!

Аз обаче не правя нито едното, нито другото. Пред очите ми се сливат образи от времето, когато бях за последен път тук. Ала за разлика от предишния път сега съм напълно подготвена. И когато се натъквам на вонящата на гнило купчина, не хлъцвам, нито започвам да се извинявам, че не съм гледала в краката си.

Поглеждам в малките като мъниста очички на клошаря, който преобърна живота ми завинаги. Той се подсмива, дългите му пожълтели зъби са като на плъх от канализацията.

— Хубав гердан.

Сценарият и репликите може да са различни, но промяната е за добро.

— Благодаря, наистина е хубав — отвръщам уверено и тръгвам право към него, вместо да бягам. — Това е медальон на свети Джуд. Светецът покровител на надеждата.

Той тъкмо понечва да изтърси някаква гнусотия, но аз свивам коляно и го уцелвам право в топките. Ударът е разтърсващ, имам чувството, че съм счупила капачката си. Той се свлича на земята и започва да вие от болка.

— А ти се надявай да ти се падне някой по-снизходителен съдия.

Звъня на 911, казвам къде се намирам и давам описание на жертвата си, която по ирония на съдбата навремето ме нападна. Затова не изпитвам никакво чувство за вина, когато казвам на оператора, че той ми се е нахвърлил. В този живот повече няма да може да нападне никого. Всеки от нас все някога плаща дълговете си.

— Какво съм ти направил? — вие онзи, държи се за слабините и се бори за глътка въздух.

— Не си в положение да предявяваш претенции. — Никога възвърната свобода не ми се е услаждала повече. Спестих на толкова много хора болката на разбитото сърце. Спасих не един живот и се чувствам прекрасно.

Думите на Джудит отекват в ушите ми. Тогава още не го осъзнавах, но сега вече знам. „Виж само какво направи. Всичко това е възможно благодарение на теб.“ В очите ми започват да парят сълзи.

Браян стои като вкаменен зад мен, изглежда по същия начин, както когато го видях през очите на Джуд.

Джуд.

— Браян! Бягай! Веднага! — крещя, сочейки колата. — Ченгетата ще дойдат всеки момент и както чух, шерифът е същински задник. — Спестявам му факта, че го знам от първа ръка.

Той неуверено кимва и хуква към колата. Отдъхвам си, когато най-после влиза вътре.

Обръщам гръб на мъжа, който промени живота ми завинаги, и се втурвам със спринт за среща с друг мъж, който направи същото. Този мъж обаче… не прилича на никой друг. Не мога да повярвам, че са минали едва няколко минути, откакто за последен път видях Джуд. Как е възможно някой да ти липсва толкова много само след нищожен отрязък от време?! Сърцето ми натежава от копнеж отново да почувствам топлината му.

С цялото си същество се надявам това да проработи. Аз промених историята и събитията, които ме направиха човека, който съм днес. Дадено ми бе кристално кълбо, с което да надникна в бъдещето си и да поправя грешките от миналото. Само се моля да не съм изгубила частица от душата си заради това. На човек му стига един-единствен миг, за да промени бъдещето си. Надявам се само да не съм закъсняла прекалено.

Надзърнах в миналото на Джуд през неговите очи, знам точно къде ще го намеря. Краката ми отмаляват и всеки момент ще се стоваря на земята, останала без дъх. Ала щом завивам зад ъгъла и съзирам зеления пикап, нищо друго няма значение. Висок, внушителен мъж с решителна крачка върви към пикапа, върху сведената му глава е нахлупена качулка.

Мракът отстъпва и се оказвам потопена в светлина. Ето че се завърнах у дома. Сърцето ми се издува в гърдите и всяка фибра в тялото ми звънти от възторг. Без да мисля, да се питам, да ми пука, се втурвам към Джуд напряко през шосето. Не знам как е възможно — не би трябвало да се случва, но любовта ни не знае граници.

Той е с гръб към мен и не подозира какво го чака. Студеният вятър донася характерния му аромат, който стопля премръзналата ми кожа. Когато съм няколко крачки от него, вече се давя от чувства. Стъпките ми отекват шумно по паважа и предупреждават Джуд, че съм отзад. Едва успява да се обърне и аз се хвърлям в прегръдките му, вкопчвайки се в него като побъркана коала. Никога не съм се чувствала така благословена — това е раят.

Обвивам ръце около кръста му и се потапям в познатото ухание. Ухае точно както го помня. Странно е как един аромат може да събуди толкова много спомени. Не се сдържам и започвам да го вдишвам, забивайки нос в извивката на шията му. Усещам го по-силен, по-як и знам, че това е, защото наистина е тук. И двамата сме живи, дишаме в един и същ свят.

Той не казва нито дума, хрипливото му дишане стопля тялото ми от глава до пети. Прихваща ме през кръста, стоим притиснати гърди до гърди. Биещо сърце до биещо сърце. Мога да остана така завинаги. По бузите ми се търкалят сълзи, но в тях няма и капчица тъга.

— Хм, здрасти. — Дрезгавият му глас ме изпълва с трепет, блажено затварям очи.

— Здрасти. — Още по-силно се притискам до него, изобщо нямам намерение да го пусна.

— Не искам да съм, хм… груб, но познаваме ли се отнякъде?

Отварям рязко очи.

Заслепена от вълнение, напълно съм забравила, че макар да помня Джуд, той не ме помни. Това би трябвало да ме натъжи, но не ме натъжава. Онова между нас ще си остане моя тайна. Мога да спестя на Джуд сърдечните терзания от миналото ни.

Пускам го и срамежливо отмятам косата от лицето си. Не се решавам да го погледна в очите. Още не. Помня как веднъж Джуд ми каза, че умира всяка нощ, за да може да ме срещне отново. Сега и с мен е така. Изпитвам същите чувства като него, защото съм готова да умра с хиляди смърти, само и само да видя лицето му отново.

Поемам си въздух, ала напразно. Дъхът ми секва, когато той подпира брадичката ми с два пръста. Изпускам тиха въздишка, когато срещам топлите му, нежни очи. Мога да ги гледам вечно, потънала в мастилените им дълбини. Той накланя глава настрани и прекарва език по горната си устна. Изучава ме внимателно, а аз си напомням, че трябва да дишам.

Той проследява извивката на челото ми, полегатия скат на носа, после стига до устните и с мъчително бавно движение очертава извивката им. Убедена съм, че чува как сърцето ми блъска в гърдите, но му позволявам да ме оглежда до насита, защото сега преднината е на моя страна.

Когато се видяхме за първи път, той знаеше коя съм и какво съм преживяла. Сега обаче нещата се обърнаха и аз вече надникнах в бъдещето — то е прекрасно. Той дръпва ръката си и тръсва глава, сякаш да се съвземе от замайването.

— Много се извинявам. В това нямаше умисъл — казва, а аз се усмихвам.

— Всичко е наред. Само преди секунди самата аз наруших личното ви пространство, така че, предполагам, вече сме квит.

Той се засмива — дълбок, хармоничен звук.

Стоим и се гледаме втренчено, пронизани от електричеството, протичащо между нас.

— Аз съм Виктория. — Протягам ръка, ненаситна за допира му.

Той свежда поглед към нея, взема я в своята и повече не я пуска.

— Аз съм Джуд. — Продължаваме да се държим, хванати за ръце, дълго след като сме се представили един на друг.

Готова съм да остана така завинаги, но и нямам търпение да заживея в реалния свят, в нашия свят.

— Може ли да те черпя едно кафе?

— Разбира се, с удоволствие. — Най-после пуска ръката ми. И двамата се мръщим при тази раздяла.

Гледам да не стоя прекалено близо до него и леко се дръпвам, когато посяга към джоба си и измъква жълт плик. Знам какво има в него. Въпросът е той знае ли. Не мога да се сдържа и го питам, когато мята плика в пикапа и заключва вратата.

— Знаеш ли какво има вътре?

Той смъква качулката от главата си и прекарва пръсти през гъстата си, разрошена коса.

— Да, но вече не е толкова важно за мен.

Тръгваме, крачейки плътно един до друг, чак неприлично близо за двама непознати. Явно и двамата копнеем за докосването на другия. Завиваме зад ъгъла и изведнъж се спъвам в нещо, на повърхността изплуват спомени, които никога няма да успея да залича. Изскимтявам уплашено. Възрастната дама, която разхожда своето чихуахуа, се извинява и продължава по пътя си.

Когато най-сетне галопиращото ми сърце се успокоява, усещам, че ръката на Джуд хлабаво ме държи през кръста. Той изглежда стъписан, объркан от непреодолимото влечение да ме докосва. Погледът му попада върху медальона на гърдите ми и той свива устни.

— С риск да прозвуча като натрапник, но коя си ти? Имам чувството, че…

— Какво чувство? — прекъсвам го.

Във втренчения му поглед се чете преклонение, обич.

— Имам чувството, че сме се срещали. Откачено, нали?

Очаква да се съглася с него, ала аз мога само мислено да благодаря на звездите, подредили се по права линия в тази магична вечер — те промениха живота и на двама ни завинаги. Пристъпвам още по-близо до него и опирам ръка на гърдите му, където сърцето бие силно.

— Ако ти си натрапник, трябва да съм напълно откачила, за да ти кажа… че веднъж спаси живота ми… а сега е мой ред да спася твоя.

Падаща звезда прекосява небесния свод и ни напомня, че любовта ни не знае граници.

— Пожелай си нещо — прошепва Джуд и отмята навлажнен от сълзите ми кичур. Знам, че в един друг живот това щеше да е мигът, когато той за последен път си поема въздух. Този сценарий обаче вече е разигран и животът ми дава втори шанс — най-добре е да не го прецакам.

Надигам се на пръсти, забравила каквито и да е задръжки, и го целувам един-единствен път по брадясалата буза. Той се поддава на досега ми и тихо започва да мърка. Затварям очи и вдишвам аромата му. Толкова много неща искам да му кажа, но избирам най-точното — онова, което кара сърцето ми лудо да бие.

— Джуд… сигурна съм, че ще станем страхотни приятели.

Този път не говоря в минало време и това ми се струва невероятно.

Прегръщаме се на тротоара и изобщо не ни е грижа, че сме двама непознати, които всъщност не са непознати. Няма думи, за да се опише какво се случва между нас, защото онова, което имаме, онова, през което минахме, за да се намерим, не може да бъде описано с думи. Колкото до чувствата — чувствата никога не се изчерпват. Нито любовта. Чувствата ми към този мъж биха запълнили томове. Епична любовна история за двама души с разбити сърца, които се изправят срещу предопределението и откриват любовта… в този живот… и в следващия.