Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (12)

Глава единадесета

Вече не ставам за компания, защото умът ми е на съвсем друго място. За късмет, Девън е прекалено пиян и не прозира лъжата за внезапно налегналото ме главоболие.

Откарвам го до тях, защото той не е в състояние да шофира. Не ме е излъгал, че живеем близо един до друг. Оставям го, уверявам се, че си е влязъл безпрепятствено и давам с пълна газ към къщи, защото трябва да подредя мислите си.

Наясно съм, че като всички хора Джуд си има тайни, но явно една от тях контролира живота му. Помня признанието му, че нещо го тегли към мен. Но дали ни свързва само страданието? Може би съм видяла у него подобна на моята печал.

Все се питах как Джуд успява да плаща училищната такса на Ангъс, за която Хари намекна, че никак не е малка. Джуд даде да се разбере, че работата в магазина не е много добре платена. Тогава откъде е взел тая бала пари? Няма как да ги спечели, щом непрекъснато се навърта около мен.

Сещам се как онзи младши задник подхвърли, че бащата на Ангъс е безделник. Затова ли Хенри толкова го ненавижда? Това ли е причината Роуз да се махне? Нима Джуд се е забъркал в нещо толкова зловещо, така уродливо, че жена му не е могла го понесе? Но дори да е така, защо е оставила Ангъс с него?

Нещо не се връзва.

Крача нервно из кухнята, но това не ми помага. Накрая решавам да изляза на чист въздух. Устремявам се към задната врата, отварям я широко и дълбоко вдишвам. Застанала съм с наведена глава и не забелязвам фигурата в задния двор, докато чувам тъп звук и ругатня. Има луна и на светлината й различавам някакъв човек, който лежи по очи на тревата. Не ми е трудно да се досетя кой е.

От пръв поглед се вижда, че Джуд се е напил, спънал се е и е паднал по очи. Ала после забелязвам, че лявата му ръка е протегната напред, вкопчена в стиска трева; май погрешно съм изтълкувала положението. Стомахът ми се преобръща, докато тичам надолу по стълбите. Хуквам към него, без дори да се замисля.

— Какво стана? — провиквам се с изтънял глас.

Джуд изстенва. Не ми отговаря, само се опитва да пропълзи към мен. Но след няколко сантиметра се предава. Изохквам и се втурвам натам. В мига, в който стигам до него, заглушавам неволния си вик с длан. Джуд се е претърколил на една страна, върху сивия му суитчър отпред се е образувало яркочервено петно.

Всички догадки около случката тази вечер минават на заден план.

— Божичко! — изпищявам, клякам до него и свалям ципа на суитчъра с качулката, докато го преобръщам по гръб. После, без да се замисля, изхлузвам ризата си през глава и я правя на топка. Притискам с нея кървящата рана в корема.

Студените му пръсти внезапно се стрелват нагоре и се вкопчват в китката ми. Изскимтявам уплашена, но повече се боя за неговото състояние.

— Вътре — едва продумва между насечените хрипове. Някой е превърнал лицето му в пихтия.

Стисвам очи и започвам да вдишвам през носа — трябва да се съвзема, иначе ще припадна всеки момент.

— Не. — Гласът ми секва. — Т-трябва ти болница! — опитвам се да го убедя, защото според мен е… прострелян.

— Не. — Главата му клюмва, когато опитва да я поклати. — Ти.

— Аз?

Той кимва, очите му гледат умоляващо.

Нямам представа какво да правя. Знам как се оказва първа помощ, но това няма нищо общо със спасяването на обилно кървящ човек, който е почти в безсъзнание.

— Моля те — настоява, стискайки ме за китката. — Не може в болница… Ако Хенри разбере… ще ме убие. — След като ги видях как едва не се хванаха гуша за гуша, вече мога да повярвам. — Моля те, Виктория. — Отчаяната му молба ме кара да се взема в ръце. Потискам личните страхове, защото Джуд има нужда от мен.

Отмятам потните кичури от челото му и кимвам.

— Можеш ли да станеш?

Той криви лице от болка, но някак успява да се надигне, сяда и се свива напред.

— Дръж се за мен — казвам и продължавам да притискам здраво ризата си върху раната.

На лицето му се изписва болезнена усмивка.

— Само това да искаш. — Обгръща раменете ми с трепереща ръка и се отпуска с цялата си тежест. Има ми пълно доверие.

— Добре. Хайде, сега на три. Едно… две… три.

Той изстенва, но с всички сили се напряга да се вдигне, за да облекчи задачата ми. Щом се изправя, двамата поемаме с бавна и несигурна крачка към къщата. По пътя той се спъва и едва не пада, но на третия опит някак успяваме да изкачим стълбите и влизаме вътре.

— Съжалявам — изохква, докато крачим със залитане към кухнята.

— Всичко е наред. Само гледай да не умреш в ръцете ми.

Той болезнено се засмива.

Подпирам го на кухненския стол и той се свлича върху него с глух стон. Вкопчва се в облегалката, извит на една страна.

— Можеш ли да свалиш суитчъра? — питам и опитвам да му помогна с една ръка, докато с другата продължавам да притискам ризата върху раната. Той кимва и издиша със свистене през зъби, докато опитва.

— Само си т-търсиш повод да ме в-видиш гол — опитва се да поразведри настроението.

Целият под на кухнята е в кръв.

— Не съм очаквала, че някога ще го кажа, но дай да те… съблека. — Нежно го докосвам по рамото.

Джуд се засмива на престорената ми свенливост, но започва да се дави и бори за въздух.

— Благодаря.

Превключвам на авариен режим и внимателно свалям суитчъра, а после и покритата с кървави петна бяла тениска. Мятам ги на пода. Поклащам глава, като виждам, че раната наистина е от куршум. Прекарала съм достатъчно време по болници, та да знам какво означава това. Стига ми да погледна белега си, за да установя приликата.

— Ще трябва да се кача горе за аптечката. Веднага се връщам. — Кръвта му вече е пропила цялата ми риза. Нямам много време. — Притискай това в раната, докато дойда, става ли?

Той кимва и стисва зъби, когато притиска раната.

Хуквам нагоре по стълбите, влитам в банята и отварям шкафчето с медицински принадлежности. Награбвам каквото смятам, че ще ми е нужно, после посягам към аптечката под умивалника. После нахлувам в спалнята и нахлузвам първата попаднала ми тениска, защото съм само по потниче с тънки презрамки. Накрая проверявам в Гугъл за видове рани от куршум. Все още нямам представа какво правя, но след две минути съм отново на долния етаж. Устремявам се към хладилника и измъквам от камерата бутилка водка.

Джуд е отметнал глава назад, ръката му цялата е в кръв, но за щастие, кръвотечението е понамаляло.

— Нали не се каниш да припаднеш точно сега? — Втурвам се към него и стоварвам всички превързочни материали на масата.

Той изправя рязко глава, погледът му е мътен, но все пак успява да поклати глава.

— Не, добре съм.

Спирам да ровя из аптечката, когато забелязвам колко е пребледнял.

— Сигурен ли си, че не искаш да повикам линейка?

— Да — упорито отвръща той.

Надявам чифт латексови ръкавици, после грабвам кислородната вода и няколко марли. Минавам пред него, клякам и внимателно отмествам самоделната превръзка от раната. Отдъхвам си, когато виждам, че вече не кърви. Направо не е за вярване. Куршумът само е одраскал кожата и, за щастие, няма да се налага да се шие. Раната обаче е достатъчно дълбока, за да предизвика обилно кървене. След побоя по главата му също има няколко ужасяващи отворени рани. Подозирам, че заради това е малко неадекватен.

— От това ще те заболи. Много — поглеждам го извинително изпод вежди.

Той самоотвержено изправя гръб, излъчва сила и пълно доверие, когато заковава в мен уверен поглед.

— Свикнал съм на болка. — Прехапвам език от този отговор.

— Какво стана? — Отвинтвам капачката на шишенцето кислородна вода и напоявам марлята. Той се прави, че не ме е чул.

— Сериозно ли е, докторе? — Добър знак е, че още може да се шегува и не стене от болка.

— Ще оживееш. И не се измъквай от въпроса. — Усещам втренчения му поглед върху мен, докато предпазливо притискам марлята към раната.

— Заради какво човек прави едно или друго? За по-добър живот.

Знам, че в момента му е трудно да говори, аз обаче искам отговори, особено след онова, дето видях тази вечер.

— Ако обаче сам си си изпросил боя, бил си прострелян и са те направили на кайма, това едва ли прави живота ти по-хубав. — Той изпуска рязко въздуха през зъби, когато притискам малко по-силно раната. — Извинявай, аз просто… помогни ми да разбера.

Джуд въздъхва и отпуска глава назад.

— Ти извинявай. Нямах намерение да довлека мършата си в задния ти двор. Представям си какво ти е. Но не знаех… къде другаде да отида.

Признанието му ме трогва. Изведнъж заради неговата болка забравям моята.

— Няма проблем. — Почиствам раната колкото може по-бързо и по-внимателно.

— Ако не те познавах, щях да кажа, че те е грижа за мен — остроумничи той.

Хапя долната си устна, за да спра сълзите.

Съсредоточавам се да почистя раната. Пръстите ми треперят, не защото ми прилошава при вида на разкъсаната плът, а защото усещам, че Джуд следи всяко мое движение. Когато решавам, че мястото е добре дезинфекцирано, заставам между разтворените му колене и се надвесвам през рамото му към аптечката на масата зад него. Вземам течния пластир, лепенки, марля и антибиотичния спрей. Добавям и водката.

— Трябва ли да се тревожа, че държиш всичко това подръка?

Радвам се, че продължава да се шегува.

— Сега би трябвало да си благодарен за това. ПТСР те прави свръхпредпазлив по въпроса за съдържанието на аптечката — добавям. — И те подготвя да се справяш с неочаквани ситуации. Помага ти да запазиш хладнокръвие и да мобилизираш всичките си умения, в случай че някой кървящ и смазан от бой съсед припадне в задния ти двор.

Хвърлям поглед към Джуд, докато надявам нов чифт латексови ръкавици, и виждам, че ме гледа. Около дясното му око започва да се образува тъмно петно, подпухналата горна устна е спечена от засъхналата кръв, от носа му се спускат съсирени струйки. Ще стигна и до тях, но всичко по реда си.

Отпивам от бутилката водка и му я подавам.

— Готов ли си?

Той я приема с благодарност и кимва.

— Не.

Няма как да не се ухиля.

Отново се привеждам над него, за да се уверя, че раната е суха. Наясно съм, че трябва някак да го разсейвам, за да издържи всичко това. Няма вид, че се кани да припадне — явно ще остане в съзнание през цялото време.

— Искам да ти се извиня, че първия път се държах толкова зле с теб. Тогава бях малко… неуравновесена.

— Няма проблем.

— Напротив. — Напръсквам течен пластир около краищата на раната и късам парчета от лепенката със зъби. Това е по-лесната част. Но сега ще му причиня зверска болка. Залепвам единия край на лепенката по края на раната, събирам разкъсаната плът и бързо залепвам и от другата страна.

— Мамкамудасеневиди! — изревава той и удря крак в пода.

— Извинявай. — Потръпвам, защото си представям колко го боли.

— Не си виновна. Колко още такива остават? — Сплъстената коса е полепнала по бузите му и се надига всеки път, когато издиша яростно през зъби.

Преценявам дължината на раната и отстъпвам назад.

— Може би четири.

— Проклет да съм. — Той си поема дълбоко въздух и пак отпива от водката.

Посягам към второто парче лепенка и в същото време си мисля, че не мога да издържа да го гледам как се мъчи.

— Тогава не бях… и все още не съм във форма. Но се оправям.

— След всичко преживяно е нормално да си враждебно настроена. — Той изръмжава, когато лепвам пластира малко по-стегнато. Коментарът му ме хваща неподготвена.

— Не каза ли преди малко, че няма проблем?

— Така е… Обаче не съм казал, че не си се държала зле. Приличаше на малка коала. Сладка, но зла.

Хапя бузата си отвътре, за да не се усмихна.

— Казва се коала и не е мече. Това са двуутробни животни, не че има значение. — Шеговитото заиграване отвлича вниманието ми от ситуацията, при това не само от неговите рани.

— Присъствието ми изнервя ли те? — пита внезапно той. Очите му са приковани в мен, усещам погледа му върху кожата си.

— Да — прошепвам, ръцете ми треперят.

— Недей — отвръща също с шепот той.

Мълчим, а коремните му мускули ту се свиват, ту се отпускат. Знам, че в момента търпи невъобразима болка.

— Искаш ли да спра?

Той пак надига шишето водка.

— Не. Продължавай.

И аз го правя.

Ако някак отвлека вниманието му, може да го облекчи. Затова решавам да карам направо.

— Запознах се със сина ти в града — казвам. Готова съм да се обзаложа, че чак спира да диша и тялото му се вдървява. Не ми стиска да го погледна в очите, но продължавам. — После го заварих да пуска хвърчило в задния ми двор. А днес ме научи да управлявам платноходка. Така де, моторница играчка с платна.

От онова, което казва Джуд, поемам дълбоко въздух. Спирам да го превързвам.

— Значи ти си красивата дама? — Той отмята косата от лицето си, погледът му се смекчава, става почти трогателен.

— Ами… хм… не знам. — Вдигам рамене засрамена.

— Ангъс все приказва за красивата дама, която живее надолу по пътя — продължава с благоговение той. — Казал съм му да не говори с непознати, но той ми обясни, че ти не си непозната. — Усмихва се, гледката е сладко-горчива предвид състоянието на лицето му. — Сега разбирам какво е искал да каже. Излиза, че и двамата… — замълчава, оставяйки ме да гадая какво е щял да каже.

Не настоявам и продължавам да го кърпя, но още чувам думите му.

Той долавя треперенето на ръцете ми.

— Май си наясно с всички кървави подробности.

Няма нужда да уточнявам, затова просто кимвам.

— Да. Искрено съжалявам за онова, което се е случило на… жена ти. Но не съм разпитвала нарочно, честна дума.

— Знам, че ти не би го направила. За беда, не важи за останалите съседи.

Съсредоточавам се върху превързването на раната. Искам да бъда откровена с него, да му призная какво видях. Но как се казва подобно нещо? Затова решавам да мина на по-неутрални теми.

— Ангъс е забележително момче.

— Благодаря.

— Знаеш ли къде е… Розмари? — Поглеждам го крадешком и забелязвам как гневно свива устни.

Поклаща глава, стиснал зъби.

— Не, нямам представа. Остави ми прощална бележка: „Не се опитвай да ме откриеш“. Знаех, че рано или късно ще си тръгне. Запознахме се в гимназията. И аз като всички останали бях влюбен в нея. Тя си имаше начин да получава всичко, което пожелае, и, кой знае защо, пожела мен. Всички ме предупреждаваха, че ще почерни живота ми, но аз не ги послушах. По онова време бях хулиган и непрокопсаник и при всеки удобен случай се забърквах в неприятности, а тя… тя беше момиченцето на шерифа.

Знам, че излизаше с мен само за да направи напук на Хенри. Той бе много властен, непрекъснато я наставляваше как да постъпва и какво да мисли. Аз не влизах в калъпа му и точно затова бях единственото, което тя искаше. Роуз беше… — Той замълчава, търсейки точната дума. — … дива. В очите на всички бе идеалната дъщеря, но зад тази фасада… Не съм срещал друга като нея.

Приключвам със залепването на раната, но го оставям да продължи, докато пръскам с антибиотичния спрей.

— Открай време искаше да се махне — разказва той, потънал в спомени. — Въпреки че Хенри бе пълна отрепка, Роуз обичаше Джил и не можеше да я изостави, особено когато…

— Когато какво? — подканям го, завладяна от тази история.

— Когато Джилиан откри, че Хенри приема твърде присърце полицейското призвание да служи и пази, що се отнася до най-добрата й приятелка. И получи нервен срив.

Ченето ми увисва.

— Е, да, оттогава лъскавата почетна значка на шерифа не е чак толкова лъскава. Знам го от първа ръка, защото аз ги сварих да се натискат в новата шерифска кола на Хенри. — Той поклаща глава с отвращение.

— Сигурно това обяснява отношението на Хенри към… живота.

Джуд въздъхва.

— Той ме намрази още от пръв поглед, но откакто казах на Роуз какво съм видял, презира дори земята, по която ходя.

— Ти на колко беше тогава?

— На седемнайсет — отвръща. — Стана голям скандал, но в обичайния си стил Хенри накара всички да повярват, че Джудит, най-добрата приятелка на Джилиан, го е прелъстила. С Джилиан живяха разделени шест месеца, но пак се събраха, след като Джудит, която така и не успя да преживее срама, посегна на живота си.

— Ужас — ахвам. — Нали не смяташ, че той има общо и с изчезването на Роуз?

Лицето на Джуд посърва. Независимо колко го е наранила Роуз, явно още се тревожи за нея. Личи по погледа му.

— Не, не смятам. Точно затова ме мрази. Явно вината е моя. Роуз направи единственото нещо, което никой друг в този град не е правил. Замина. Местните семейства от поколения не са напускали града и са доволни, че живеят по правилата, но не и Роуз. Тя открай време знаеше, че ще замине, а аз бях толкова заслепен, та очаквах да ме вземе със себе си.

Дори не знам как да реагирам на думите му, затова мълча и го оставям той да си излее душата пред мен.

— На деветнайсет забременя. Аз тъкмо бях навършил двайсет. За разлика от мен тя не искаше Ангъс. Обратно на повечето случаи, аз бях този, който я убеждаваше да не прави аборт. Мислех, че едно дете може да я промени, но не стана така. Когато Хенри разбра, първо се закле да откъсне топките ми, но после реши, че трябва да се оженим. Не можеше да допусне подобен скандал да опетни името на семейство Сандс.

До едно време нещата вървяха добре, но след раждането на Ангъс Роуз ни разлюби и двамата. Аз го обичах, независимо от неговите… проблеми, но тя гледаше на него като на божие наказание. За мен Ангъс беше и си остава специално дете. Тогава обаче мнението на Роуз и Хенри за първи път съвпадна — че аз съм виновен, задето е нещастна. Останах с нея само защото исках Ангъс да отрасне и с двамата си родители. Не познавам баща си и никога не бих причинил нещо подобно на собственото си дете. За Роуз обаче единственият начин да се справи с такова нещастие бе да потърси късмета си другаде. — Той процежда последните думи, които сякаш са пропити с отрова, за това има едно-единствено сравнение.

— П-прощавай, Джуд.

Той кимва и се усмихва горчиво.

— Май и двамата сме се оказали недостатъчни за нашите половинки.

Сълзи пълнят очите ми. Едно от най-ужасните неща на света е да ти изневерят.

— Тя не те заслужава… тя е тази, която с времето е станала ненаситна и себична. Според мен винаги си е била такава. — Внезапно усещам как пърхането на пеперудени криле се завръща. Опитвам да го прогоня, да го потисна, но не успявам.

Той посяга и изтрива сълзите ми.

— След изчезването на Роуз се превърнах в същинска развалина. В мен не остана нищо от човека, който бях някога. Тя ме промени. Разби сърцето ми и го отнесе със себе си. Ненавиждам циничния и ожесточен човек, който съм сега.

— Значи е заминала без никаква следа?

Джуд кимва, все още прави кръгове с пръст по бузата ми.

— Да. Излиза, че шерифът не е много добър детектив.

— А тя защо се е задържала толкова дълго тук? Явно не е била никак щастлива. — Долната ми устна потръпва, когато прекарва показалеца си по края й.

Гледа ме съвсем отблизо, с топлота, разголвайки душата си, както никога.

— Защото, каквото и да става, аз се грижа за онова, което е мое. На нея й харесваше да е в центъра на моя свят, но когато всичко стана прекалено трудно и тя се отегчи от съвместния ни живот, взе каквото можа и ме заряза съсипан и разорен. Трябваше да се махна още преди години. — Той преглъща със сухо гърло, адамовата му ябълка подскача. — Но всичко, което досега съм направил или което съм, е в името на моя син.

Нима с това иска да каже, че не живее по правилата на другите? Може би дори неморално, на ръба на закона? Ала въпреки живота, който е избрал, той е от породата на оцеляващите — факт, заради който му се възхищавам още повече.

Не съм свикнала на такъв прилив от чувства. Покашлям се и ставам, сваляйки окървавените ръкавици.

— Сигурно ще ти остане белег. Съжалявам.

Джуд посяга и стисва китката ми.

— Свикнал съм с белезите. — Погледът му плъзва към татуировката, после среща моя. — От тия, които не се виждат, боли най-много.

Сълзите отново бликват, защото последното все едно го е прочел в сърцето ми.

Плъзвам свободната си ръка покрай едрия му торс, за да стигна аптечката — трябват ми дезинфектант и марля да почистя и лицето. Не правя опит да освободя китката си. Трябва, но не мога. Ако ще гръм да ме порази, не искам да го направя. Колкото и да е стряскащо, допирът му ми действа изцелително.

Напоявам един тампон с кислородна вода и внимателно почиствам мястото около насиненото око.

Показалецът му още е притиснат към мястото, където се усеща пулса ми.

— Всеки белег разказва история — продължава той. — Това са крайъгълните камъни по житейския път на всеки от нас. Може би някой ден ще ми покажеш и твоя.

Пръстите ми треперят, докато почиствам раните му. Не знае какви ги приказва. Не му трябва да вижда белезите ми — нито външните, нито тези отвътре.

Той усеща, че се отдръпвам, и хваща ръката ми.

— Никога не се свени от белезите си. Те са знак, че си се оказала по-силна от онова, което е искало да те унищожи. Ти си боец, също като мен. Никога не го забравяй.

Думите му звучат толкова правдиво. Изведнъж осъзнавам, че съм преминала отвъд точката, след която няма връщане назад.

Посягам и предпазливо докосвам медальона, който виси на врата му. Обръщам го и виждам, че е с образа на свети Джуд.

— Красив е.

За миг го обзема печал.

— Това е светецът на надеждата.

Поглеждам го изпод мигли и с този единствен поглед казвам неизказаното — имаме надежда, че утрешният ден ще е по-добър от днешния и вчерашния.

Човек може само да се надява.