Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (20)

Глава деветнадесета

Докато пътуваме, и дума не обелвам. Но въпреки че мълча, главата ми жужи като кошер.

Не мога да се отърся от спомена за празния поглед на Джилиан. Тя се е превърнала в празна черупка, в сянка от човека, който е била някога. Няма как да не се запитам дали като гледам Джилиан, не надничам в собственото си бъдеще. Натам ли съм тръгнала и аз? Към един живот, потопен изцяло в миналото, чиято единствена утеха са спомените. Преглъщам сълзите и се втренчвам през прозореца, защото не искам Джуд да усети тъгата ми.

Той паркира колата и двамата влизаме в болницата, без да пророним дума. Мислите обаче продължават да ме преследват. Чудя се наистина ли е необходимо да ползваме кола. Все още нямам отговор и за куп други неща. Ям, макар да не усещам никакъв вкус. Спя, макар да нямам нужда от почивка. Наляга ме тъга.

— Джуд. — Това е първата ми дума, казана сякаш след цяла вечност мълчание.

— Да.

— Налага ли се наистина да ползваме кола? Или да спим? Или да се къпем? Така де, нали никой не ни вижда? — В този момент като по поръчка една сестра прекосява коридора и минава през… точно така, право през мен. Надавам приглушен писък. Не че ме заболя, просто подозренията ми се потвърдиха.

Джуд въздъхва. Умората сякаш изведнъж се стоварва върху него и той добива изнурен вид.

— Живея така, както бих го правил приживе. Не се налага да шофирам, да ям, нито дори да се къпя, но въпреки това продължавам да го правя. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си, докато съм още тук.

Усещам колко му е трудно да говори за това и спирам да разпитвам. В думите му обаче има логика. И това ме навежда на мисълта, че май и двамата предизвикваме съдбата. Джуд вплита пръсти в моите — инстинктивен жест, който обаче доказва, че сега сме едно цяло.

Колкото повече наближаваме стаята, толкова повече се чувствам като в капан. Дали тялото ми ще помни Джуд, ако някога се събуди от комата? Или всичко ще бъде като в отминал сън? Гърдите ме стягат — не мога да приема такава мрачна перспектива. В следващия момент обаче се сещам защо сме тук, изопвам рамене и се опитвам да запазя самообладание.

Хенри ни чака, подпрян на стената. Не личи да е заинтригуван защо сме го довели чак тук.

— Имате две минути.

Джуд го подминава и се подсмихва.

— И една стига.

Не изпуска ръката ми, докато бавно отваря вратата на моята стая. Поглежда ме, за да се убеди, че съм добре. Кимвам, че всичко е наред, но краката ми треперят.

Хенри изчаква секунда, после се отделя от стената и влиза уверено в стаята. Наблюдавам го как се вкаменява, как губи контрол над тялото си. Тримата сме изправени пред зловещата гледка на моето тяло, което лежи мъртвешки неподвижно в тясното легло. Тъмната ми коса рязко се откроява върху белотата на възглавницата, склопените ми очи опровергават онова, което виждам в момента. Апаратурата, към която съм привързана, монотонно жужи и ми дава шанс да дишам още ден.

Никога няма да свикна да се гледам така. Моето някогашно аз срещу сегашното ми аз. Кое е за предпочитане?

— Какво е това, дявол го взел?! — Хенри клати глава.

Джуд не се опитва да смекчи горчивата истина.

— Хенри, това там е Виктория. В кома е от девет месеца. Ако не беше ти, вече да е мъртва.

— Ако не бяхте вие двамата — поправям го и стисвам ръката му.

— Не е възможно.

— Напротив — спокойно отвръща Джуд.

Нямам представа как ще реагира Хенри, когато всичко това стигне до съзнанието му, но картинката едва ли ще е от приятните.

— Хенри… — Напускам уютния пашкул на прегръдката на Джуд и заставам до Хенри. Колкото съм по-близо до моето тяло, толкова повече се усилват пристъпите на гадене. Опитвам да не им обръщам внимание и продължавам. — Джуд казва истината. Преди девет месеца бях… — Поемам си дъх, за да се овладея: — … простреляна. И щях да умра, ако не бяхте двамата с Джуд. Джуд ме защити, жертвайки живота си. А ти се обади за помощ.

— Какво съм направил?! — Най-после се осмелявам да го погледна. Ченето му виси, погледът му е прикован към леглото.

— Знам, че ти е трудно да го проумееш, но те моля да повярваш, като ти казвам, че ти и Джуд, вие двамата… — Не мога да продължа. Думите засядат в гърлото ми и започвам да се давя с тях.

— Ние сме мъртви, Хенри — довършва Джуд вместо мен. Казва го направо с точната дума, която още не мога да приема. — Сигурно си усетил, че от доста време нещо не е наред. Хората гледат през теб като през стъкло. Дните ти се сливат. Събуждаш се и не помниш какво е станало вчера. Чувстваш се самотен както никога през живота си.

Свеждам поглед натъжена, защото Джуд явно говори от личен опит.

— Причината за всичко е, че вече те няма. Нито един от нас го няма. Ние сме призраци. Обаче никак не съм изненадан, че в този свят ме мразиш също толкова, колкото и в предишния.

Ако Хенри вече не беше мъртъв, щях да се уплаша, че всеки момент ще получи сърдечен пристъп. Кожата му сякаш изведнъж става прозрачна и виждам болката му. Знае, че Джуд казва истината, но не иска да я приеме. Как човек може да приеме нещо толкова абсурдно? Най-накрая откъсва поглед от тялото ми на леглото и ме поглежда така, като че е видял призрак.

— Истина ли е? — Явно Джуд е бил прав за всичко.

— Да, Хенри. Много съжалявам, но е истина. Знам, че трябва…

Той обаче не ми позволява да продължа. Нахвърля се върху мен със свити юмруци.

— Той те забърка в това, нали?

— Моля?! Н-не, разбира се! — Пелтеча, защото не съм готова за такъв изблик на омраза.

— Глупости! Вие двамата се опитвате да ме преметнете.

— И как точно? — В гласа на Джуд вече няма нито презрение, нито гняв. Просто звучи уморен.

— Аз… не знам, но не ви вярвам нито дума. Очаквах повече от вас, мис Армстронг, но явно и вие сте заслепена, като Роуз.

— Хенри… — Посягам да го докосна утешително, но той се дръпва толкова рязко, че едва не се поваля върху леглото.

— Стойте далече от мен. И двамата! Ако пак стъпите в имота ми, ще ви застрелям! — Поглежда ме така, сякаш току-що съм положила душата му върху олтара на Княза на мрака^[1].

Не знам какво още бих могла да кажа, затова вдигам примирено ръце. Той изхвръква от стаята, краката му шляпат по линолеума, докато се отдалечава по коридора. Поглеждам Джуд и въздъхвам.

— Съжалявам.

Каква глупачка съм била да мисля, че Хенри ще ми повярва.

— Никога не става лесно. Но поне посяхме семето.

— И какво ще стане сега? — Бавно извръщам лице към него. Неговият магнетизъм спира дъха ми. Джуд тръгва бавно към мен със самоуверена походка. Обгръща талията ми с ръка и ме притегля към широките си гърди.

— Ще го гледаме как пониква.

— Ами ако…

Не ме оставя да довърша и притиска пръст към устните ми.

— Животът е прекалено кратък, за да се пилеят добрите възможности.

По устните ми минава бегла усмивка.

— Това пък какво трябва да означава?

— Значи, че рано или късно ще се срещнем с него.

— Откога помъдря толкова? — прошепвам изпод пръста му.

Той ме перва леко по долната устна.

— От мига, в който ми каза, че ме обичаш.

Точно това имах нужда да чуя. Той тъкмо приближава неустоимите си устни към мен, когато вратата рязко се отваря и застивам, ужасена.

Браян изглежда точно както го помня от последния ни ден. Но когато спира поглед на леглото, в очите му вече я няма онази любов. Вратата се затваря с тихо щракване, но то изкънтява като гръм в малката стая.

Браян стои смълчан, напъхал ръце дълбоко в джобовете.

— Здрасти, Тори. Бих попитал как си, но знам, че няма да ми отговориш. — Бавно пристъпва към края на леглото, свел съкрушено поглед. — Вече не знам какво да правя, бебчо. От двама ни ти бе умната. Ако беше сега тук, щеше да ми кажеш как да постъпя. Понякога те усещам до себе си точно като сега… — Докосва крака ми през одеялото, но не чувствам нищо. — … През повечето време обаче не е така. Може да ти прозвучи странно, но според мен, където и да решиш да отидеш, ще бъдеш щастлива. Сигурно е егоистично да те задържам повече тук. Май вашите са прави. Може би е крайно време да те оставя да си тръгнеш. Но поне трябва да ти дам право на избор. Ако се върнеш при мен, ще знам, че такава е била волята ти. Ако ли не… — Той свива рамене и въздъхва: — … поне ще си имала право на избор. Докато си привързана към тая машинария, ти си като в капан. Лишена си от свободна воля. Не бих понесъл да те задържаме тук против волята ти.

По бузите ми започват да се стичат сълзи. Не си правя труда да ги бърша, защото знам, че други ще дойдат на тяхно място.

— Затова дойдох да ти кажа, че… те пускам да си тръгнеш. Винаги си харесвала неделните изгреви. Казваше, че тогава във въздуха се усеща някаква магия, защото сме преживели заедно още една седмица и очакваш с нетърпение да изживееш следващите седем дни с мен. Така че според мен неделята е твоят ден.

Сега всичко зависи от теб, Виктория. Каквото и решение да вземеш, ще го уважа. След всичко, което ти причиних, вече не те заслужавам. И не те виня, че отиде на място, където никой не може да те открие. Трябва да знаеш обаче, че липсваш и на двама ни с Матилда. Толкова ни липсваш. Ала сега бъдещето ти е в собствените ти ръце. — Той изтрива сълзите с опакото на ръката и ме целува по бузата.

Ахвам. Целувката му е осезателна. Усещам наболата му брада, долавям одеколона. Как е възможно?! Когато минава покрай мястото, където стоя, спира. Гледа право в мен със замислен поглед. Знам, че не ме вижда, но дали може да ме усети? Тръсва глава, сякаш иска да прогони някакви мисли и малко след това си тръгва.

Не правя опит да го последвам, защото в момента не съм способна да помръдна. Погледът ми отскача към Джуд. Облегнал е гръб на стената в дъното и се подпира с ботуш на нея. Раменете му са увиснали, главата — обронена, погледът му е прикован в някаква невидима точка на пода. Знам какво си мисли. Знам какво се кани да каже.

— Ще ме откараш ли у дома? — прошепвам и се боя да не каже „не“. Той кимва със свити устни и отбягва да ме погледне в очите.

Мълчим през цялото време, докато вървим към пикапа. Не си правя труда да гледам къде стъпвам. Вече съм се примирила с мисълта, че в този свят съм безплътна материя, а в другия съм още жива. Той отваря вратата на колата пред мен, но все така отбягва погледа ми.

— Джуд? — проронвам умолително. Извръща глава, когато понечвам да го целуна. Качвам се в колата, отвътре ми е кухо и пусто. Двигателят пали с рев, Джуд затръшва вратата след себе си. Дрезгавото ръмжене на двигателя сякаш е звукът на неговата враждебност. Празнината между нас ми е непоносима, но трябва да му дам време.

Той иска да се върна. И няма нужда да го казва на глас. Браян потвърди онова, което и двамата с Джуд вече знаем. Моето време изтича. Трябва да взема решение и се налага да го направя още сега. Но как бих могла? И в двата случая губя. Очите ми смъдят от напиращите сълзи. Крадешком ги изтривам с края на ръкава.

Покрай пътя се мяркат стройни дървета, тучна зеленина, живописни заоблени хълмове, а аз се питам дали всичко това наистина съществува. Джуд твърди, че мъртвите виждат само онова, което искат. И аз ли съм като Хенри — избирам само онова, дето искам да видя? Почувствам. Докосна. От мен се изтръгва хленч, който издава страховете ми.

Джуд прави рязък завой без никакво предупреждение и продължава с пълна скорост по някакъв чакълест път. Вкопчвам се с всичка сила в дръжката на вратата до мен. Тялото ми се подмята на седалката от високата скорост. Джуд не намалява. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане. Прилича на пренавита пружина и ми е страшно да си помисля какво ще стане, ако се скъса.

Гумите поднасят, когато внезапно набива спирачки. Гаси двигателя и изскача от пикапа. Дори не си прави труда да затвори вратата след себе си. Фаровете осветяват трансформацията му от човек в диво животно, уловено в клетка — снове трескаво напред-назад, сключил пръсти на тила си. После вдига глава към небето, а гърдите му ту се повдигат, ту спадат.

Скована съм от страх, докато разкопчавам предпазния колан и слизам от пикапа. Дърветата шумят и се огъват на вятъра, който сякаш ни наказва със свирепите си пориви.

— Джуд? — Гласът ми е изтънял, уплашен.

Той се заковава на място, погълнат от болката.

— Трябва да сложим край, Виктория. Няма да стана причина за смъртта ти.

— Но ще допуснеш аз да стана причина за твоята, така ли? — нападам го, потискайки скръбта си.

Той слага ръка на сърцето си.

— За мен е вече късно. Но животът е пред теб. Живей заради мен. Изживей живота, който аз не можах. — Втурва се към мен, устремът му ме принуждава да отстъпя две крачки назад. — Стига ми да знам, че моята смърт ти е дала живот. Тогава вече… ще мога да си тръгна.

— Ще си тръгнеш? — Долната ми устна започва да трепери. Някъде в далечината се чува стържене на майски бръмбари — звук, кух и празен като сърцето ми.

Той добива тържествен и сериозен вид.

— Никога не съм имал намерение да се задържам дълго тук. Това време ми е дадено назаем и усещам, че почти изтича.

Думите на Чарли зазвъняват в ушите ми.

— Не! — проплаквам. — Не може да си тръгнеш.

— Трябва. Това е единственият начин.

Неговата решителност се предава и на мен.

— Остани поне до неделя да видиш какво ще се случи. Защо трябва да предрешаваме нещата?

Прочувственият му отговор ме просълзява.

— Защото мястото ти не е тук. Не си от този свят. И така е редно. Има причина да си още жива, Тори. Съдено ти е да извършиш велики дела. Усещам го. Може да си сигурна, че ще наблюдавам всяка твоя крачка.

Думите му ми припомнят колко сложно всъщност е положението ни.

— Вече губя представа кое е реално и кое — не. Ако и ти изчезнеш, преживяното тук ще остане само сън.

Той пристъпва напред и дивото му ухание ме поглъща.

— Аз съм истински. Това между нас е истинско. Независимо в кой свят живеем… никога няма да те забравя.

— Ами ако аз забравя? — прошепвам и вятърът подхваща сълзите ми.

— Запомни този миг. — Дланта му, обгърнала бузата ми, е топла и потвърждава неговите думи.

Отпускам глава на дланта му.

— Аз съм с единия крак в този, а с другия — в онзи свят — признавам. — Връзката ми с реалността от ден на ден става все по-слаба. Ти си моята пътеводна звезда, Джуд. Знам, че е само въпрос на време да се пренеса в твоя свят.

Той дръпва ръката си и изстенва.

— Не, Тори. Няма да го позволя. Не мога да стоя и безучастно да гледам как умираш.

— Не ти решаваш.

— Как бих могъл да премина отвъд, като знам каква саможертва си направила? Не. — Клати упорито глава.

— Дори не знаем какво ще се случи, Джуд. Може да не успея да се върна. — Изведнъж става мрачен. — Сърцето ми е тук, с теб. То не е потребно на тяло, което не може да чувства. Нито да обича.

За миг затваря очи, когато ги отваря, по погледа му се вижда колко силно се терзае.

— Не говори така. Искам да живееш. И да сбъднеш всичко, за което копнее сърцето ти. Например да се върнеш в Австралия. Или в Бриджпорт. Отново да откриеш… — Замълчава насред думата и въздъхва болезнено. После продължава: — … любовта. Народи си много деца. Аз не бих могъл да ти дам това. — Свъсва скръбно вежди.

— Джуд. — Правя крачка към него, но внимавам да не съм много настоятелна. — Това между нас трябва да е реално, животът ми тук няма как да не е истински, защото никога преди не съм изпитвала толкова силна болка. Изяжда ме отвътре… — Дръпвам суитчъра отпред. — Никога не съм се чувствала така. Боли ме. Болно ми е да се разделя с теб. А това е доказателство, че съм жива.

— Недей, Виктория. Не го прави още по-трудно. Моля те. — Той ми обръща гръб и пъха ръце дълбоко в джобовете.

Внезапно нещо ми идва наум, не ми е хрумвало досега.

— Толкова ли те ужасява мисълта да остана с теб във вечността?

— Какво?! — Той рязко се извръща и ме поглежда недоумяващо.

Вяло свивам рамене.

— Може би не си напълно искрен. За нас. Знам, че съм инат, непреклонна и дебелоглава. Нищо чудно, че не искаш да бъдеш с такъв човек за вечни времена. — Избърсвам една сълза. Тази мисъл направо ме поболява. — Ако е така, тогава…

Не ме оставя да довърша. Само с две огромни крачки се озовава до мен, напрегнатата му поза излъчва гняв. От яростта му дъхът ми секва. Тя прониква в мен през всяка пора и ми причинява непоносима болка.

— Никога повече да не си го казала! — изревава той, стопявайки разстоянието между нас. — Правя всичко това само заради теб. Не мога да се примиря, че никога вече няма да се върнеш в твоя свят. — Сграбчва ме за раменете и леко ме разтърсва. — Как мислиш, дали ми е лесно? Дали искам да се сбогуваме завинаги? Само като си помисля, че друг мъж те люби, докосва те… — Заравя пръсти в косата ми и дръпва силно. — Непоносимо е. Направо ми се ще да изтръгна ръцете на Браян и да го пребия до смърт с тях. — От гърдите му се изтръгва глухо ръмжене. — Мисълта друг мъж да влезе в теб… — Той стисва кичурите ми в юмрук: — … направо ме побърква. Иде ми да смажа всеки, който те докосне. Затова не смей дори да си помислиш, че не искам да остана завинаги с теб. Дори „завинаги“ няма да ми е достатъчно.

Вече сме преминали точката, след която няма връщане назад.

— Старая се да бъда почтен с теб и да постъпвам, както е редно, но през цялото време си представям как смъквам дрехите ти. — Търка коляно в слабините ми и аз простенвам. — Имам само едно желание — да те обладая и да те направя моя.

От този изблик на страст започвам тихичко да скимтя, никога не съм се чувствала така жадувана. Гърдите ми започват бързо да се повдигат. Сигурно всеки момент ще получа сърдечен пристъп. От натрупаното статично електричество между нас се пръскат искри и сигурно скоро ще бъдем погълнати от пламъци. Джуд стопява последните сантиметри между нас и скланя лице над моето.

— Искам да те погълна, както ти погълна всяка… една… частица от мен. — Ирисите му са бездънни, черни бездни. Дишането ми достига опасна честота. Но не бих могла да спра точно сега, даже да исках. — Отдадох ти всичко, което съм. Разум. Тяло. Душа. Притежаваш всяка частица от мен. И така ще е завинаги. Каквото и да стане с нас. Ще те обичам вечно.

Това е нашият обет, нашата ода на радостта. Каквото и да се случи, ще се борим до самия край. Точно това имах нужда да чуя, за да стане решението ми непоклатимо. Вече знам по кой път да поема. Ала всъщност изборът никога не е наш.

Разменените клетви остават на заден план, когато Джуд притиска устни до моите. Сега само това има значение, нищо друго. Целувката ни е пропита с отчаяние, копнеж и ненаситна потребност. И двамата си даваме сметка, че може би преживяваме последната си нощ заедно, независимо кой свят обитаваме. Какъв по-добър стимул от това, майната й на вечността.

Притеглям го страстно към себе си. Искам тялото му да остави отпечатъка си навсякъде по мен. Притиснати сме плътно един до друг — рамене, гърди, слабини, бедра — но и това не ни е достатъчно. Той ме повдига като перце и притиска задните ми части до слабините си. После ме хваща здраво за кръста и ме плъзва надолу. Сега лицата ни са едно срещу друго и той властно засмуква устните ми като доминиращ мъжкар, какъвто е всъщност, стиска в юмрука си косата на тила ми, контролирайки целувката ни, контролирайки мен. Устите ни се движат в трескав ритъм, но пак не могат да насмогнат на желанието да се погълнем един друг всецяло. Езикът му танцува танго с моя и това подпалва пожар в корема и слабините ми. Ръцете му жадно се увиват около мен, придърпвайки ме в топлата хралупа на неговата прегръдка. Никога не съм се чувствала така защитена. Страстта на Джуд спира дъха ми, целувките ни стават все по-жарки, все по-безразборни и стръвни. Извивките на моето тяло съвършено съвпадат с неговите, сключвайки нашето единение. Безсрамно трия слабини в неговите и започвам да стена, когато усещам внушителната набъбналост между краката си. Споменът колко ми бе хубаво с него ме одързостява, трескаво разкопчавам катарамата на колана му и едва не разкъсвам ципа от неудържимо желание да срещна гола плът. Не чакам позволение и пъхам ръка в джинсите му. И двамата стенем, когато дланта ми обгръща неговата ерекция. Този допир ни влудява. Без да откъсвам устни от неговите, започвам да го галя, наслаждавайки се на всеки милиметър от плътта му. Размерът на онова в дланта ми е толкова апетитен, че усещам как между бедрата ми се стича влага.

Той засмуква езика ми, после рязко се дръпва. Не остава време да питам какво става, защото след секунда раздира суитчъра ми, после бялата памучна тениска и парцалите политат към земята. Сплитам крака около хълбоците му, останала само по черен сутиен, джинси и кецове, единствената светлина идва от фаровете на пикапа, създаващи мечтателна, тайнствена атмосфера. Джуд се дръпва, за да ме огледа с възхита, в очите му се чете неистово чувство за притежание. Погледът му пъпли сантиметър по сантиметър по тялото ми и се задържа на гърдите. После тръгва надолу, но внезапно се връща, когато забелязва татуировката.

— Харесва ми тая татуировка. — Гласът му е натежал от чувства, защото несъмнено се е досетил, че моята татуировка е вдъхновена от неговата.

— И аз харесвам твоята. — Поглеждам хълбока му, който сега е скрит от дрехите. — Мен ако питаш обаче, ти си съвършен в своето несъвършенство.

— А ти… — Облизва горната си устна. — Ти си просто съвършена. — Погледът му плъзва към мястото, където се сливат бедрата ми. Издава гърлен звук, което придава двусмисленост на думите.

Повече не мога да понасям да сме разделени. Хващам го за яката и го притеглям към себе си. Устните ни са като пеперуда и пламък, отново се сливат, ние се целуваме жарко и сякаш целим да разкъсаме другия на парчета. Джуд плъзва пръсти по врата ми, после по улея между плешките и продължава още по-надолу. Настръхвам цялата. Докосва татуировката ми с два пръста, после разкопчава джинсите ми. Сърцето ми пропуска удар, когато започва да масажира набъбналите ми слабини. Имам чувството, че ток минава по цялото ми тяло. Надавам вик в устата му.

Той продължава да ме обхожда цялата, но и двамата вече жадуваме за много повече. Тази жажда е задоволена, когато пъха два пръста в мен. Притискам се до него със затворени очи и изстенвам, когато започва да целува гърдите ми, продължавайки да прониква в мен. Извивам гърба си като лък назад — не се страхувам, че ще падна, защото Джуд ме държи здраво през кръста. Сега той контролира всичко и това ми харесва. Джуд продължава да води тялото ми към делириума на насладата. Усещам как кулминацията наближава. Този път обаче искам удоволствието едновременно да прониже телата ни. Междувременно той успява да смъкне едната чашка на сутиена ми и вече нищо не го дели от зърното на гърдата. Обхваща го с устни и започва да смуче. Езикът му е жезълът на съвършената наслада. Усещам как всеки миг ще се взривя, но с последните останки ясно съзнание хващам отпред ризата му и я дръпвам с такава сила, че копчетата се изстрелват наоколо по земята. Усещането за досега на жадните ми пръсти върху неговите гърди е божествено, но аз искам всичко и докрай. Той ми помага да се освободя от останалите още неразкъсани дрехи и вече сме квит.

Устните ни са все така слети, докато разкопчавам сутиена и го запращам на земята, без да ме е грижа къде ще падне. Измъквам суитчъра му през главата и притискам гърди до неговите, сърцата ни бият в едно. Ала аз искам повече, още повече. Дръпвам колана на панталона му — трябва да се освободя и от последното, дето ме дели от голата му плът.

Двамата сме се сплели в кълбо от ръце, устни и езици. Разсъбличаме се един друг, водени от ненаситното желание да докосваме гола плът. Накрая и двамата оставаме съвсем голи. Понечвам да се впия в устните на Джуд, но той ме спира. Не разбирам какво става и съм готова да настоявам за своето, но когато ме понася към задната седалка на пикапа, се отпускам в ръцете му.

По пътя продължава да ме целува — умишлено бавно. Сключвам крака около кръста му и стисвам здраво, защото нямам намерение да го изпусна повече. Той се прилепва до мен с цялата си дължина, а сърцето ми започва да бие в опасно стакато. Предчувствам, че само след минути ще е дълбоко в мен.

Той се качва отзад в пикапа и двамата полягаме на задната седалка, използвайки одеялото за възглавница. Намирам опора за гърба си. Тежестта на Джуд отгоре ми е взривяваща наслада, когато прониква в мен. Целувките ни са натежали от желание, двамата сме зажаднели един за друг, копнеем за това последно сливане, което ще бележи съдбите ни завинаги.

Без да откъсва устни от моите, той плъзга ръка между нас да провери дали съм готова за него. Дъхът му излиза със свистене през стиснатите зъби, когато усеща колко силно го жадувам. Масажира с пръст набъбналото зърно между краката ми, наелектризирайки ме за последен път преди кулминацията. Очите ми се обръщат навътре в орбитите.

Разтваря краката ми още по-широко, намества се между тях и стене, когато телата ни се допират. Копнея да го почувствам в мен и се извивам в дъга — безмълвна подкана, молба. Но когато сме само на крачка от безпаметното удоволствие, той внезапно спира, тялото му се разтърсва от конвулсии. Отварям очи. Недоумявам защо спираме.

— Джуд? — прошепвам и прекарвам ръка по брадясалата му буза, после надолу по шията, заигравайки се с медальона. — Какво става?

Луната осветява посърналото му лице.

— Страхувам се, че няма да мога да те пусна, когато дойде времето.

Признанието му е сърцераздирателно.

— Тогава не ме пускай. Аз ти принадлежа. Сега и завинаги.

Той впива очи в мен, в погледа му се чете искрено щастие.

— Сега и завинаги — повтаря, после стопява непоносимото разстояние между телата ни и ние се сливаме.

Надавам вик — досега не съм познавала такова мощно проникване. Джуд замира, за да даде време на неопитните ми мускули да се нагодят към неговите размери. Не ми е нужно много време. Повдигам хълбоци, ненаситна за още от него. Той откликва на желанието ми и бавно прониква в мен. Всяко негово движение насища сетивата ми и ме води все по-близо до кулминацията. Когато тялото ми вече прелива от наслада, той замира, а аз сдържам дъха си, погълната от чувството на абсолютно удоволствие. Той се снишава над мен и целува гърдите ми точно над мястото, където препуска сърцето. После прави последен тласък. Никога не съм изпитвала нещо подобно.

Джуд продължава да се движи бавно в мен, наслаждавайки се на мечтаното единение. Мощта му ме довежда до сълзи и изпълва съсъда на тялото ми до самия ръб всеки път, щом достигне точката на насладата ми със съвършена прецизност. Усещам го как се сдържа, сякаш се бои да не ми причини болка. Аз обаче искам да залича и последната граница между телата ни, искам да потъна в него изцяло и завинаги.

Стягам бедра и прехвърлям крак около кръста му, привличайки го още по-надълбоко в себе си. И двамата стенем. Той ме гледа право в очите, докато бясно ме яха, освобождавайки изцяло и двама ни от задръжки и ограничения. Интензивността на тласъците му е почти като наказание, но ми харесва. Нагаждам се към неговото темпо и откликвам с цялото си същество при всеки тласък.

— Невероятна си — изстенва той, взема в шепи натежалите ми гърди и плъзва пръсти по зърната. — Боли ли? — Не мога да издам членоразделен звук, само стенания и пъшкане, затова кимвам. — Нищо не е било по-истинско — произнася глухо той, наслаждавайки се на слетите ни тела.

Стволът му е горещ и набъбнал. Започва да го движи в мен със скорост, от която дъхът ми спира. Обвивам ръце около широките му рамене, кожата му е жарка и лепкава от пот, никога не съм го чувствала по-жив. Оргазмът ми е вече толкова близо, че трябва някак да го удържа, защото искам да се насладя на всичко това колкото може по-дълго. Джуд се свежда над мен и страстно ме целува, езикът му се движи в синхрон с движението на хълбоците. Опира брадичка до гърдите и изръмжава, когато вижда преплетените ни тела. Тази гледка отново отключва ненаситната му страст.

— Обичам те, Виктория. — Натъртва всяка дума със силен тласък.

Задъхвам се и стена под тежестта му.

— И аз те обичам.

В очите му се мярва триумфален блясък. Той ме язди, разпилявайки ме на милиони атоми, и това е самото съвършенство. Когато обаче внезапно прекъсва, всяка моя фибра крещи в знак на протест. Ала щом ме обръща по лице и пак ме притегля към себе си, така че да застана на лакти и колене, тялото ми вече крещи по съвсем друга причина.

Джуд отново потъва в мен, а слетите ни тела така се напасват, че дори въздушен полъх не може да мине между тях. Той прониква в мен все по-задъхано и твърдо, обхванал талията ми с големите си длани. Притискам се плътно до него, за да не пропусна нито частица от горещата му плът. Цялата се разтърсвам отвътре, когато прави въртеливо движение с таза, уцелвайки самата ми сърцевина с едно-единствено попадение. Това продължава минути, а примитивното му ръмжене подсказва, че наближава кулминацията.

Извивам глава и поглеждам обсипаното със звезди небе, благодарейки за това, че между нас с Джуд няма прегради. Противоречи на всяка логика, но ето че се случва. Пътят на този невероятен мъж неслучайно се пресече с моя. Проклета да съм, ако допусна предопределената ни среща да се окаже напразна.

Сега всичко е на мястото си. Нещата никога не са ми изглеждали по-ясни. Неговите тласъци в мен следват лавинообразно един след друг. Попивам аромата му и го всмуквам в тялото си, мускулите ми го обгръщат, защото нямам намерение да го пусна. Той надава вик, после плъзва ръка и масажира набъбналото зърно между краката ми. Двамата стенем едновременно и аз експлодирам с оглушителен вик.

— Обичам те, обичам те — повтарям и се предавам на волята му с всяка частица от тялото си.

Джуд пъшка от наслада и прави два яростни последователни тласъка. Надава рев и експлодира в мен, а ритъмът му удължава още повече оргазма ми. Сълзи потичат от очите ми. Не помня друг път да съм се чувствала по-щастлива, по-задоволена. Обзема ме сладостна изнемога, тялото ми потъва в нега.

Джуд още е дълбоко в мен и диша в ритъма на думкащото ми сърце. Топлината на тялото му ме отпуска. После, кой знае защо, и двамата поглеждаме към небето — там просветва падаща звезда, а след нея остава някаква магия. Джуд ме целува по ухото.

— Пожелай си нещо — прошепва.

Едва ли осъзнава, че всичките ми желания току-що са се изпълнили.