Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (6)

Глава пета

Дотук с малкото заспало градче, където бих могла да започна живота си на чисто, без драми и усложнения. До този момент то ми предлага само драми и усложнения.

Заключвам задната врата и потътрям крака надолу по скърцащите стълби, защото изобщо не ми се ходи на вечеря у семейство Сандс. Представа нямам за какво ще си приказваме. Както се разбра, двамата с Хенри изобщо не си допадаме. По-скоро бих допуснала, че ще е доволен никога повече да не ме види, но вечеря? Боже, това е вече прекалено.

Малка очукана моторница, познала и по-добри времена, е привързана за дългия дървен кей. Мога да си представя как хората, живели тук преди мен, тичат по тучната ливада или играят на карамбол. Дългите летни вечери сигурно са били изпълнени със смехове. Представям си колко щастливи спомени са родени на това място.

В дните си на разцвет този дом сигурно е бил оживен и многолюден, повод за завист у всички съседи. Сега обаче е само вехта черупка, останала от някогашните славни времена. По някаква странна причина точно заради това се влюбих в него. Съзирам възможностите му, дори те да остават скрити за другите.

Избелялата червена лодка е най-практичният транспорт, пък и сигурно с нея ще е по-забавно, отколкото да отида с колата до дома на Хенри, само дето нямам вяра на стария двигател. А е изключено да греба до отсрещния бряг. Бог знае колко километра са дотам, така че май в края на краищата ще взема хондата. Колата ми пали с кашляне. Явно съвсем скоро ще гушне букета.

Излизам на покрития с чакъл път. Слава богу, че поне го ползват само местните. Слънцето е на половината си път до хоризонта и хвърля зарево над спокойния и тих квартал. От двете страни на пътя, строени като войнишки полк, се редят дъбови дървета, които придават допълнителен цвят на околния пейзаж, обагрен от жълтеникавозелено до тъмно нефритено. Оглеждам близките къщи. Някои са малки и скромни, други са с внушителни размери — явно обитателите са хора от различни прослойки, но общото впечатление е, че всички обичат своя дом.

Неволно намалявам скоростта и колата започва едва ли не да пълзи, когато отпред се появява къщата на Джуд. Тя е скромна двуетажна постройка с добре поддържан преден двор. Спомням си, че ръцете му бяха като на човек, който не се бои от черна работа. Дали Джуд е щастлив тук, харесва ли му да е част от малка общност като местната? Все пак нещо ми подсказва, че не е от хората, които в неделя канят гости на печено.

Хлъцвам, когато някаква светлинка просветва в прозореца отпред и панически натискам педала на газта чак до ламарината. Изпод гумите се разхвърча чакъл, когато се понасям надолу по пътя. Не знам защо се чувствам като на тръни в негово присъствие, но каквато и да е причината, нямам намерение да я анализирам.

Оглеждам уличните номера върху пощенските кутии и спирам пред дома на Хенри, може би ще е по-уместно да го нарека дворец. Май къщата му е най-голямата и представителна постройка в околността. От отсамната страна на езерото не се вижда колко е огромна, но сега, докато стоя в подножието й, вече съжалявам, че не се облякох по-елегантно. Тя все още носи духа на традиционните домове край езерото — големи панорамни прозорци, веранда, която я обикаля от всички страни, искрящо бяла мазилка със сиви орнаменти. Но модерните времена също са я белязали, а това подсказва, че стопаните й не цепят стотинката на две.

Заключвам колата и тръгвам нагоре по широките стъпала, възхищавайки се на белия джип и синьото беемве, паркирани на частната алея за автомобили. Изтривам потните си длани в джинсите и си поемам дълбоко въздух, преди да натисна звънеца. Отвътре се разнася силен звън и вече няма връщане назад.

Вратата се отваря, а аз се старая да си придам вид на поласкана от факта, че съм поканена в този дом.

— Здравей, Хенри. Дано не съм подранила.

Той изглежда съвсем делнично, което ме изненадва — сини джинси, тъмносиньо поло и ботуши. Ухае на свеж одеколон.

— Никак даже. Тъкмо навреме. — Хвърля поглед над рамото ми. — Това ли е колата ти? — Не се опитва да скрие отношението си.

— Да, истинска колекционерска вещ — отвръщам игриво, обръщайки на шега вида на ръждясалата си таратайка.

Обаче Хенри явно не схваща хумора.

— Не е зле да помислиш за нещо по-безопасно. Заповядай — кани ме вътре и очевидно не го е грижа, че току-що е обидил колата ми, макар и индиректно.

Прави ми път и пред мен се открива вътрешността на неговата крепост — явно е време да вляза в бърлогата на лъва. Още с прекрачването на прага ми иде да потъна в земята от срам, защото той видя порутената ми и запусната къща, а домът му е невероятен. Високите стени са искрящо бели — контрастен фон за произведенията на модерното изкуство по тях. Домакинът ме превежда през дневната, декорирана изцяло от каталога на ИКЕА. На всяко нещо е намерено точното място.

— Надявам се, че пиеш шардоне — пътьом казва той, а гласът му изкънтява сред стените на коридора.

— Да, страхотно. Благодаря — отвръщам, все още захласната от заобикалящата ме обстановка.

Стигаме до помещение с отворена кухня и трапезария и аз щръквам по средата, чувствайки се съвсем на място. Наблюдавам го как тършува из сребристия хладилник и как вади бутилка вино. На вратата с магнит, имитиращ полицейска значка, е закачена елегантна покана. Оказва се, че скоро ще има бал на полицията и Хенри е почетен гост.

— Трийсет и пет години служба. Това си е истинско постижение. Поздравления.

Хенри хвърля поглед на поканата и гърдите му се издуват от гордост.

— Благодаря. Сигурно ще бъде забележителна вечер. Дочух, че ще присъстват близо триста колеги.

— Леле, това ще е истинска Коледа за престъпниците в града. — Намерението ми е да прозвучи като шега, но Хенри не намира забележката ми за забавна.

— Джилиан се преоблича горе — уточнява той и вади три чаши за вино от шкафа над печка с газови котлони, върху които къкрят, цвъртят и бълбукат тенджери и тигани. Ухае страшно вкусно и коремът ми започва да къркори от глад.

Докато Хенри отваря виното, погледът ми попада на стената в дъното, цялата покрита със снимки в рамки. Тръгвам нататък, само и само да върша нещо, вместо притеснено да пристъпвам от крак на крак. Най-напред ми се набива на очи снимка в позлатена рамка — на нея са Хенри, бременна млада жена и привлекателна дама, която сигурно е Джилиан.

Младата жена на снимката по всяка вероятност е дъщеря им, защото кафявите очи и тъмномахагоновата коса са същите като на Хенри. Хенри е с парадна униформа и нежно е преметнал ръка през раменете й. Всички се усмихват, но забелязвам, че нейната усмивка е някак пресилена. Очите й не излъчват щастие, нито топлина. Няма как да не се запитам защо.

— Това е дъщеря ми Розмари — обажда се Хенри зад мен.

— Снимката наистина е много хубава. — Обръщам се към него и забелязвам копнежа, с който се взира в снимката.

— Благодаря. Тази е една от любимите ми. Напомня ми за добрите времена. Направиха ни я седмица, преди Ангъс да се роди. — Тежката въздишка издава, че състоянието на Ангъс е едно от нещата, които най-много му тежат.

— Той е забележително момче — казвам, докато разглеждам безбройните му снимки по стената. Няма никакво съмнение, че семейство Сандс обичат своя внук, но въпреки това усещам, че под повърхността се таи напрежение.

— Така си е. — За известно време настава неловка тишина и Хенри сменя темата. — Откъде си родом? Май долавям някакъв акцент.

Той ми подава чашата с вино, която с благодарност приемам.

— Родена съм в Дарвин, Австралия, но живея в Щатите от близо тринайсет години.

— Къде живееше, преди да се преместиш тук? — Наясно съм, че опитва да завърже разговор, но тия въпроси ми звучат като разпит.

— В Бриджпорт. — Той отпива от виното и кимва, подканяйки ме да продължа. — Преподавах в тамошното начално училище. — Това е единственото, което съм склонна да споделя с него.

Хенри поглежда ръката ми, на която няма халка, и събира две и две.

— Значи си дошла тук за ново начало?

— Нещо такова — отвръщам и отпивам голяма глътка вино. Стоим мълчаливо, Хенри явно премисля какво съм му казала току-що.

Въздъхвам с облекчение, когато погледът му изведнъж омеква.

— Ето я и нея, моята любов.

Хвърлям поглед над широките му рамене и установявам, че дамата от снимката наистина е Джилиан. Топлото й излъчване тутакси ме отпуска, но в зелените й като стъкло на бутилка очи има нещо спотаено. Тя великолепна с кремавата рокля, дългата й коса е прибрана на тила в спретнат кок. Имам обаче чувството, че се е нагласила така само за случая.

— Много съм благодарна за поканата. Още повече че нямахте почти никакво време да се подготвите. — Искам веднага да стане ясно, че не съм се натрапила. Хенри обаче явно не усеща укора.

Джилиан само се усмихва.

— Дано обичате агнешко. Любимото на Хенри.

Хенри оставя на Джилиан да поднесе вечерята и преминава през сводестия отвор в съседното просторно помещение. Двукрилата стъклена врата е отворена, разкривайки великолепна гледка към езерото. Ако напрегна очи, сигурно бих могла да видя и моята къща. Но едва ли ще е проблем да се разхождам гола в спалнята, защото оттук прозорецът й изобщо не се вижда.

Върху огромната маса са подредени искрящ кристал и сервиз с позлата. Сребърните вилици и ножове са разположени прецизно на равно разстояние едни от други. В средата има красив букет от диви цветя. Всичко е подредено с военна точност и е декорирано в искрящо бяло. Няма други цветове, нито несходни форми и размери. Във всичко се усеща перфекционизъм, ала тази безупречност е в контраст с несъвършенствата в реалния живот на дома.

Хенри издърпва един стол да седна — кремавата му кадифена тапицерия би била достойна за кралица. Настанявам се и отправям благодарна усмивка. Той заема мястото начело на масата, разгъва салфетката и я слага на скута си.

Седим мълчаливо, явно изчерпали обичайните теми за разговор.

Той се покашля.

— Казваш, че си преподавала в начално училище? — Кимвам. — Точно сега в Пайнуд търсят учител, защото мис Хилиър скоро излиза в майчинство. Ако работата те интересува, мога да говоря с директора.

— Би било страхотно, много благодаря. — След нападението изобщо не съм работила, но сега, когато съм вече по-добре, пак мога да вляза в тази уютна роля и да се върна към предишния си живот и независимостта.

Може пък Хенри да не е чак толкова лош.

Джулиан идва при нас с поднос, отрупан с храна.

— Дано сте гладни.

Всичко, което носи, изглежда и ухае вкусно. Нямам търпение да опитам домашно приготвена храна. Появилият се апетит за храна и живот повдига настроението ми и най-после се отпускам.

Джилиан сяда срещу мен, отляво на Хенри, а той ми протяга дясната си ръка. Поглеждам го, но не знам какво се очаква от мен.

— Имаш ли нещо против да кажем молитва? — уточнява той.

— О, не, разбира се, че не. — Не съм религиозна, защото във времена на нужда молитвите ми останаха нечути. Това обаче не значи, че ще препреча пътя на вярата у другите.

Поставям ръката си в дланта на Хенри, но този допир ми се струва някак нереден. Той тутакси отпуска пръсти. Явно също е усетил колко необичайно е положението. Джилиан се усмихва, скланя глава и опира преплетените си пръсти върху масата. Пускам облекчено ръката на Хенри и правя като нея, надявайки се да не изглеждам пълен профан, защото точно така се чувствам. Тя се покашля.

— Благодарим ти, Господи, за хляба, който Си ни дал и днес. Благослови семейството ни и нашите приятели, особено онези, които не са тук с нас.

Хенри се размърдва на стола, а аз се питам какво ли не е наред.

— Моля те да бдиш над дъщеря ни Роуз. Където и да е сега… моля те да я закриляш и нека тя знае, че я обичаме и ни липсва толкова много.

Сега ми се изясняват думите на Хенри за снимката. Май онзи момент е бил щастлив, защото тогава е знаел къде се намира дъщеря му, за разлика от сега.

Забелязвам, че стисва зъби.

— Ще започваме ли? — Отсеченият му тон подсказва, че не одобрява, че Джилиан вади мръсните ризи на семейството по време на вечеря. Аз обаче й се възхищавам за силата и откровеността.

Джилиан ми подава чинията с печено агнешко, пресни картофи и зелен боб — от вида им направо слюнки да ти потекат. През цялото време, докато се храним мълчаливо, се питам какво ли се е случило с Розмари — вече разбирам защо Ангъс откачи, щом споменах майка му. Ако се съди по реакцията му, явно не пази нежни спомени за нея и това още повече разпалва любопитството ми. Дали го е изоставила? Стомахът ми се свива при тази мисъл.

— Виктория е учител — обръща се Хенри към Джилиан и така ме откъсва от мислите. — Ще питам директор Уошман дали вече е намерил заместник на мис Хилиър.

Ще ми се някак да се покажа благодарна за това, но Ангъс не излиза от ума ми. Навремето така отчаяно желаех да имам дете, че при мисълта да изоставиш невинно създание като него се питам що за човек е Роуз.

Накрая любопитството ми взема връх.

— Ангъс в Пайнуд ли ходи на училище? — питам, след като преглъщам хапка агнешко.

В помещението изведнъж настава мъртва тишина. Поглеждам Хенри, стиснал здраво челюсти.

— Не, не ходи там — отвръща след известна пауза той. — Посещава едно училище за инвалиди. По настояване на баща му е изолиран там, все едно другото не му стига. Единственият интерес на онова училище е да ограбва хората. — Тонът и изражението му показват, че изобщо не одобрява избора на училище за внука си. Но е логично Ангъс да посещава училище, пригодено за деца с неговите особености.

— О, Хенри, защо… — Джилиан обаче не успява да завърши изречението, защото Хенри звънко стоварва чашата си на масата.

— Не го споменавай в този дом, Джил. Много добре знаеш отношението ми към него. — Той здраво стисва салфетката си в юмрук и й хвърля гневен поглед. — Точно той е причината моята Роуз сега да не е с нас. — Ококорвам очи, когато посочва стола, на който седя в момента. — Сигурна съм, че отлично знае къде е, но не иска да ми каже.

Джилиан подсмърква и опитва да удави скръбта, като поднася с трепереща ръка виното към устата си, а на мен ми се дощява да сменя мястото си.

— Толкова ми липсваш. — Тя несъмнено говори за Роуз. — Всичко е толкова безсмислено.

И бездруго неловкото положение се е прецакало напълно. Вече броя минутите, които остават, докато си тръгна.

Хенри започва ядно да кълца месото в чинията си, а аз поглеждам през масата, извинявайки се безмълвно на Джилиан, задето неволно отворих гардероба със скелетите.

* * *

Отключвам колата и се пъхвам вътре, а от гърдите ми се изтръгва въздишката, която сдържах цяла вечер. Стоварвам на съседната седалка кутията с храна, която Хенри настоя да взема, и паля. Нямам търпение да се махна час по-скоро. Махвам бързо на Хенри, който стои на предната веранда и ме наблюдава. Докато се отдалечавам, го гледам в огледалото как постепенно се смалява. Внезапно пред очите ми изниква сцена от Терминатор 2 — Т-1000 се мята отзад на колата ми, за да ми попречи да избягам.

Благодарение на неуместното ми любопитство разговорът до края на вечерята се състоя главно от сумтене и неловка тишина. Избухването на Хенри май развали апетита и на трима ни. Когато стигнахме до ябълковия пай и кафето, на домакините ми вече бе ясно, че отчаяно искам да си тръгна.

След провала на вечерта не очаквам Хенри да ми направи каквато и да е услуга, още по-малко да ходатайства пред директора на училището за мен. Това напълно ме урежда, защото не искам да съм задължена на човек като Хенри Сандс.

Сърцето ми се къса за Джилиан — нейната мъка по дъщеря й се вижда с просто око. До края на вечерта тя почти не проговори. Хенри обаче изглеждаше ядосан и явно бе склонен да вини за всичко нея, без да отчита, че дъщеря му си е грабнала нещата и е изоставила глухото си дете. Не познавам Розмари, нито съм наясно с нейното положение, но интуицията ми подсказва, че прилича по-скоро на баща си — както се казва, крушата не пада по-далече от дървото.

Унесена в мисли, забелязвам двете светещи очи, когато е вече прекалено късно. Изпищявам и рязко отбивам, за да избегна сблъсъка със създанието на пътя, каквото и да е то. Тази маневра обаче излиза през носа ми и аз се озовавам в канавката. Опитвам да се измъкна, но колата известно време кашля и се дави, докато накрая напълно замлъква.

— Не, не, не! — изкрещявам и започвам да удрям по волана с длани. Опитвам отново да запаля, но стартерът само прищраква — колата ми вече съвсем официално е метал за скрап.

Откопчавам колана, вземам кутията с храна и чантата си от съседната седалка, изреждайки междувременно под нос всички ругатни, за които се сещам. Навън е тъмно като в рог, няма и помен от улични лампи и единствената светлина идва от луната. Даже не си правя труда да заключа колата, когато поемам към къщи.

Пантофките ми не са най-подходящите обувки за ходене по неравен каменист терен, така че връщането ще трае два пъти по-дълго. Единствената ми утеха е, че поне не вали дъжд или сняг.

Вдигам поглед към небето — цялото е обсипано с трепкащи звезди. Всяка е като фар на желанията и сякаш внушава на вярващите, че притежава силата да ги изпълни до едно. Точно сега се нуждая от някакъв знак свише, че съм на правилния път, защото внезапно се чувствам изгубена. Не че искам да върна живота си с Браян, но в него всичко бе толкова познато и безопасно. Сега обаче започвам от нулата и ме е страх, че в този нов свят Хенри Сандс ще ме схруска за закуска.

Моля те, Вселено, дай ми някакъв знак.

Приглушени гласове, донесени от лекия ветрец, ми дават да разбера, че вече не съм сама. Взирам се страхливо напред и съглеждам кола със загасени светлини, която е спряла на около осемстотин метра по-нататък. Всичко става съвсем подозрително, когато някаква фигура с качулка се появява откъм шофьорското място. Мога да хукна обратно и да търся закрила в къщата на Хенри, но след тази вечер вече не знам кое е по-опасно.

Ако това е знакът, за който молех, не разбирам какво ми казва Вселената за моето бъдеще.

Накрая решавам да рискувам и продължавам напред, като гледам да вървя с наведена глава, за да не срещна нечий поглед. Под открито небе стъпките ми сякаш кънтят по-силно, усилени от царящата наоколо тишина. Ускорявам крачка, опитвайки да не обръщам внимание на острите камъчета, които се забиват в тънките подметки на пантофките ми. Когато наближавам на стотина крачки от колата, гласовете притихват и усещам, че непознатите вътре ме наблюдават. Погледът ми все така е забит в земята. Опитвам да се слея със сенките.

Дишането ми е пресекливо и издава страха ми. Ала къщата ми е вече само на няколко метра. Ако това е знакът, който ми дава Вселената, ще го приема, колкото и да е неясен. Минавам бързо покрай колата, сега единствената ми цел е да стигна колкото може по-скоро у дома. Имам чувството, че вътре седи мъж, но не забавям крачка, за да се уверя.

Щом се добирам до къщата си, хуквам към задния двор и чак там спирам да си поема дъх. Кръвта шуми в ушите ми и от това ми се вие свят. Превивам се на две и поемам въздух с широко отворена уста. Чувствам се някак приятно възбудена от цялата случка. Напомня ми на предишната вечер, когато се запознах с Джуд.

— Какво е станало с колата ти?

— Мили боже! — изписквам, като чувам гласа зад себе си. Извръщам се рязко и уплахата ми прераства в ужас, щом съзирам, че качулатата фигура, дето видях на пътя, сега стои в задния ми двор.

— Аз съм — казва фигурата и отмята качулката.

— Джуд? — Сърцето ми препуска с милион километри в секунда.

— Да, аз съм — потвърждава той и приближава с вдигнати ръце, сякаш се предава. Този път нямам подръка бутилка уиски, с която да се отбранявам.

— Какво правиш тук? — На лунната светлина се вижда, че се хили. Май този въпрос ще се превърне в нещо като рефрен. Познавам Джуд едва от двайсет и четири часа и въпросите, които поражда у мен, са повече от отговорите.

Ако обаче той е отговорът на Вселената към мен, пак ще премисля.

Джуд май усеща вътрешните ми колебания, защото изправя рамене. Виждам, че се кани да си тръгне, но по някаква необяснима причина не ми се ще да го пусна.

— Колата ми замина! — заявявам, отговаряйки на въпроса му. — Завих рязко, за да не премажа някакво животно на пътя, и благородството ми ме остави без кола. — Не спирам да говоря, защото ме е страх да не си тръгне.

За щастие, той стои замислен, сякаш вкопан в земята.

— Можеше да ми се обадиш. Щях да те докарам.

— Нямам номера ти — отвръщам глупаво. Леле, това май прозвуча като предложение. Опитвам да върна думите си назад, но те засядат в гърлото ми.

Той пристъпва към мен и властното му присъствие като че изпълва целия заден двор. От него лъха самоувереност и авторитет. Джуд е мъж, който приковава вниманието и определено печели моето.

Сега просто протяга ръка, показвайки, че иска телефона ми. Хвърлям крадешком поглед към небето — една звезда примигва по-ярко от останалите. После друга прекосява небосвода и пада.

Да върви по дяволите.

Ровя из чантата си, вадя айфона и му го подавам. Той се усмихва, като вижда снимката на коала върху дисплея. Докато въвежда номера си в телефонния ми указател, се обръщам и зарейвам поглед към езерото. Лъскавата къща на Хенри сега ми прилича на цирей върху пейзажа, защото знам какво става зад затворените й врати.

— Защо изгори онова кресло?

Споменаването на креслото ме възпламенява.

— Защото някои неща са по-добри, като станат на пепел.

— Повечето хора просто биха го изоставили или биха го дали на някоя благотворителна организация. Но не и да направят с него клада в задния си двор. Ти обаче не си като повечето хора. Ти си… — Той замълчава, а аз се чудя какво ли се кани да каже.

— Каква съм? — питам, заставайки с лице към него. — Луда? — подхвърлям и от това как забива поглед в земята всичко ми става ясно.

Косата му пада ниско над очите и обгръща лицето, така че не мога да разбера какво се крие в тези очи.

— Различна — поправя ме той след секунда.

— Различна?

Кимва.

— Е, защо? — продължава да настоява, докато аз опитвам да разгадая смисъла на отговора му.

— Какво защо?

Най-сетне вдига очи.

— Защо го изгори? — уточнява. — Или би трябвало да попитам защо изобщо го задържа?

Споменът за Браян и Матилда, споменът как моят годеник чука сестра ми, а тя крещи колко го обича, ме пронизва в червата. Усещам как в душата ми се заражда вихър.

Джуд предусеща наближаващия взрив, но продължава да настоява.

— Отговори и бъди честна пред себе си.

Изведнъж сякаш нещо започва да ме притиска и ми става горещо. Усещам трескава потребност час по-скоро да се отърва от това неловко положение.

— Трябва да вървя. — Опитвам се да отместя Джуд от пътя си, но той не отстъпва и ме хваща за рамото. Хватката му не е болезнена и мога да се освободя, когато пожелая. Но не го правя.

— Въпросът е съвсем прост. — Дъхът му докосва страните ми.

— Не, всъщност никак не е прост.

В погледа му се появява любопитство, ала в същото време е и трогателен.

— Защо още си вкопчена в миналото? Изгори го. Изгори и него като креслото.

Дъхът ми секва.

Вече не се намирам в задния си двор, сега съм отново в Бриджпорт и немощно изкачвам стълбите пред входа. Вратата не е заключена и аз дочувам стенанията чак когато събувам обувките си.

— Браян? — провиквам се предпазливо, главата ми ще се пръсне дори след една обикновена разходка из квартала.

Стоновете стават все по-силни.

— Матилда?

Веднага разбирам какво става, но съзнанието ми включва на защитен режим. Просто не искам да приема истината.

Шляпането на плът в плът, страстните стенания, любовните думички — всичко подсказва едно-единствено нещо. Но такова нещо — не, това не може да се случва. Само че точно това става. Блъскайки тежката врата, виждам как годеникът ми е яхнал някаква жена, която прилича на сестра ми, но няма как да е тя.

Когато обаче изскимтява: „Обичам те, Браян!“, вече ми е ясно.

Те не ме забелязват, промъкнала съм се тихо, като мишка. Очите на Браян са затворени, главата му е отметната назад, тялото му с цялата си дължина блъска в сестра ми, която се е проснала на любимото ми кресло. Вцепенявам се. Губя дар слово. Колкото и да е странно, докато гледам как годеникът ми прави секс със сестра ми, в главата ми се върти само една мисъл — защо е трябвало да го правят на креслото?! Защо не на дивана или в леглото? Защо са избрали точно това кресло?

Това кресло — то е символ на всичко, което изгубих и никога вече няма да имам.

Това шибано кресло.

От мен изригва трупан с месеци гняв, гняв, за чието съществуване дори не съм подозирала. Мислех, че съм успяла да го преодолея, но съм се заблуждавала. Толкова съм се заблуждавала.

Нахвърлям се върху Джуд и той отстъпва, на лицето му е изписано смайване. Нали точно той натисна бутона! Нали искаше истината? Е, сега ще я получи.

— Запазих го, за да ми напомня каква вече никога няма да бъда! В какво никога няма да позволя да се превърна!

— И какво е то?

— Жертва! Писна ми да съм прецакана от съдбата. Аз ще оцелея! Доказах го, като изгорих креслото. — Трябва да млъкна, но не мога. Толкова дълго съм държала демоните, затворени в бутилка, че сега се разхвърчат на всички страни. — Прав си, аз съм различна. Повечето жени биха пищяли, викали и плакали срещу несправедливостта на този свят. Не и аз обаче. Аз бях прекалено заета с това да оцелея. Преживях нападение, един почти фатален изстрел, порой кошмари от най-ужасяващото събитие в живота ми и изневярата на моя годеник със сестра ми. Въобразявах си, че ще мога да започна на чисто, като се преместя тук, но защо болката, предателството… — Тупвам с юмрук в гърдите. — … са още тук? Защо непрекъснато се питам как точно на мен се случи? С какво съм го заслужила?

Вече хлипам неудържимо, горещите сълзи парят кожата ми. Обаче не ми пука. От плача се чувствам добре. Опитвах се да бъда силна, опитвах се да продължа, но сърцето ми скърби — скърби за онази, която исках да бъда.

— Виктория… — опитва да ме утеши Джуд, но изведнъж се свивам смутена — той вече знае всичко. Знае тайните ми. Знае, че съм дефектна.

Трябва да се махна оттук.

— Съжалявам. Ще ми се да бях… — Той млъква внезапно, очите му търсят моите, в сините им глъбини се долавя разкаяние.

Потърквам нос с опакото на ръката.

— Все още ли искаш да ми помагаш в беда?

Макар да изглежда разкаян, задето ме е притиснал, той кимва решително.

— Да. Винаги. Това няма да се промени.

— Защо? — питам почти шепнешком.

Той се усмихва тъжно и пристъпва предпазливо към мен, както би доближил разбеснял се тигър. Неговото присъствие ми вдъхва уют и чувство за безопасност. От много време не съм се чувствала така. С бавен и премерен жест изтрива с палец една заблудена сълза.

— Защото си различна. Разбрах го още щом те видях. Ти си силна. — Поема си дълбоко въздух. — И онова, което те прави различна… — признава — … ти придава хубост.

Дори не мога да проумея какво ми казва — всичко това ми идва в повече. По някакъв откачен начин тъкмо това е началото на моето ново аз. Трябваше да пусна демоните си на свобода, за да мога да се освободя от тях.

Стоя мълчаливо, а той пъха телефона в ръката ми, без да каже дума повече. Преди да си тръгне обаче, подхвърля нещо през рамо, което ми дава надежда.

— Мисля, че ще станем страхотни приятели.

После ме оставя сама, а думите му продължават да се реят из въздуха. Колкото и да е странно, ние май ще се окажем сродни души.