Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (14)

Глава тринадесета

Месец по-късно

— И така… червено — Чарли допира червената коприна до тялото си. — Или черно? — Бързо сменя коприната с черната дантела.

Вдигам рамене и сръбвам от фрапучиното, после се отпускам на двуместното розово канапе, съжалявайки, че не е по-голямо.

— Тори, съсредоточи се. — Чарли щраква с пръсти под носа ми.

Поглеждам я сънено и се цупя.

— Извинявай, Чарли, аз съм най-ужасната най-добра приятелка. — После се съсредоточавам върху конкретната задача и оглеждам двата чифта бельо. — Червеното.

Тя се ухилва и триумфално го развява над главата си. Но сега, като внимавам, вече забелязвам, че и двата модела са ужасни — все едно са взети от някой долнопробен сексшоп, не от „Виктория Сикрет“.

— Какво не е наред? — Тя тутакси е уловила промяната в мен.

През изминалия месец предприех дълго пътуване навътре в себе си. Не беше никак лесно, но накрая, най-накрая излязох на правилния път. Струваше ми доста дълго отклонение, но пък никога не съм виждала нещата така ясно, както сега. Работата, приятелите и концентрирането върху новия живот поддържат ума ми непрекъснато зает. И не ми остава време да се замислям за съседите отвъд езерото.

Не ми остава друг избор, освен да приема нещата такива, каквито са.

Приемане.

Приех живота такъв, какъвто е и загърбих миналото. Имам вяра в онова, което ще бъде.

Джуд е специален. Той влезе в живота ми в момент, когато никого не очаквах. Показа ми какво е добрина. Доказа ми, че съм по-силна, отколкото мислех. Подтикна ме да се взема в ръце, а аз как му отвърнах — отблъснах го.

Приемане.

Приех, че през първите няколко седмици от живота си тук се държах като пълна откачалка.

Гърдите още ме болят от това приемане. Джуд и Ангъс ми липсват повече, отколкото очаквах. И ето че направих нещо съвсем импулсивно — сдобих се с татуировка. Нямаше съмнение къде точно я искам. И каква да бъде думата. Джуд носи своето клеймо, сега и аз имам моето.

Помня как усещах, че чувствата ми към Джуд са нещо повече. Тогава още не знаех точно какво означава, но вече съм наясно — изпитвам към него нещо много повече от приятелство, което обаче не е достатъчно за… любов? Тази дума все така ме плаши. Според мен винаги ще е така. В момента единственият човек, към когото искам да изпитвам нещо повече, съм самата аз.

С всеки следващ ден ставам все по-силна.

Отърсвам се от мислите за своите злочестини и се усмихвам.

— В общи линии всичко е наред. — Отпивам голяма глътка и отлагам лошите новини за по-нататък. — Къде е обаче останалата част от бельото?

Чарли избухва в смях.

— Не, питам сериозно.

Тя започва да се смее още по-силно.

— Вземай пример — казва, когато най-после успява да си поеме дъх. — Може и на теб скоро да ти се наложи да пазаруваш тук.

За малко да се задавя.

— Може и така да е. Само се чудя какво би предпочел бъдещият мъж на мечтите ми — коприна или дантела. И преди да попиташ — не, не съм използвала никога такова нещо — уточнявам.

Снобарката, която са назначили за продавач-консултант, минава покрай нас с високо вирнат нос. Прави се, че не забелязва протритите ми джинси и тениската на „Пинк Флойд“.

— Много се радвам, че поне едната от нас прави секс. Аз временно съм в пауза. Не успявам да се справя дори емоционално, да не говорим за физически — признавам.

Тя добива дяволито изражение.

— Винаги може да звъннеш на един синеок и красив съсед.

— За секс? — изтърсвам и тутакси приковавам вниманието на всички в магазина към разговора ни.

— Е, не веднага — отвръща тя, тактично снишила глас. — Може първо да излезете на среща. — Замеря ме със сутиена на рюшчета и се изкисква. — Достатъчно е само да му се обадиш. Така ще се сложи край на мъките ви.

— И така съм си добре. За мъка и дума не може да става — заявявам и млясвам след глътката кафе. За щастие, тя не опитва да спори и тръгва да рови из магазина за нещо не толкова перверзно.

— Ти си умната, Тори. Даже имаш диплома за доказателство. — Вдига ръце и се разсмива, когато я поглеждам нацупено. — Животът е кратък. Не бъди чак толкова комплицирана.

Ето я думата.

Комплицирана.

Вдигам очи към Вселената и мислено й показвам среден пръст.

След още петнайсет чифта бельо вече ми се пишка. Чарли решава, че един сутиен и подходящо бельо към него са жизненонеобходимо допълнение към дантелените неща, които се кани да купи. Измъквам се, преди мехурът ми да се пукне. Молът гъмжи от нахъсани купувачи, изгарящи от нетърпение да похарчат парите си и да напълнят гардеробите с дрехи по последен писък на модата.

Оглеждам недизайнерската си премяна. Дали пък да се присъединя към цивилизованите хора с няколко нови дрешки, които да засвидетелстват отгръщането на нова страница в живота ми? Измивам ръцете си и решавам да огледам какво предлагат околните магазини. Може нещо да хване окото ми. Бюджетът ми все още е ограничен, но пък имам постоянна и добре платена работа, която обичам.

Главозамайваща тюркоазена рокля, която стои върховно на манекена, ме заковава пред една витрина. Захласвам се по падащите на каскада дипли. После оглеждам дълбокото деколте и ми става ясно, че никога няма да се чувствам добре в нея. Но нали всички сме дошли на този свят с различна фигура, форми и размер? Крайно време е да приема тялото си каквото е.

— На това му се казва рокля.

Вдигам рязко глава и в отражението на витрината виждам кой стои зад мен. След толкова много време не знам дали да заплача от щастие, или просто да заплача. Той изглежда страхотно със сините джинси и прилепналата тениска с V-образно деколте. Винаги ли е бил толкова снажен? Ако е така, значи паметта ми изневерява.

Поемам си дълбоко дъх и се обръщам. Правя всичко по силите си да не се превърна в локва от копнеж.

— Здрасти.

Джуд се усмихва.

— Здрасти и на теб.

Настава неловка тишина, явно и на двамата не достигат думи.

Той ми липсваше, няма как да отрека. Ала преди да го видя, не си давах сметка колко много ми липсва всъщност. Синините и раните му вече са зараснали, но — както ми каза веднъж — невидимите белези най-силно болят.

— Как я караш? — пита, за да запълни мълчанието.

— Бива — отвръщам и ми се ще да можех да кажа нещо по-сърдечно.

— Това е добре.

Никога не ни е било трудно да разговаряме, но сега май вече не е така. Иска ми се да попитам за Ангъс, но премълчавам.

Той прави крачка към мен, в сините му очи се разгаря пожар.

— Изглеждаш… добре.

Защо беше тази пауза? Какво искаше да каже?

— Ти също. Да не би да тренираш? — Казвам го и направо ми идва да потъна в земята. Защо не си останах с едносричните отговори?!

Той се подсмива. Бога ми, ужасно е красив. Бях забравила колко е красив. Винаги е бил изключително привлекателен, просто аз съм гледала в друга посока. Мъжественият му аромат стига до мен и вече знам, че досега съм живяла като кон с капаци.

— Работата ме поддържа във форма.

Той прави още една крачка към мен и аз инстинктивно отстъпвам, опирайки длани до стъклото на витрината. Май трябва да се хвана за нещо, за да запазя равновесие.

— Явно имаш много работа, защото формата ти е много, хм… добре оформена. — Усещам как се изчервявам от глава до пети. Защо устата ми точно сега реши да действа на своя глава?!

Устните на Джуд се повдигат в ъгълчетата в нещо като усмивка — очевидно нервността ми го забавлява. Тази гледка е най-хубавото нещо за цялата сутрин. После обаче в главата ми нахлуват спомени за последната ни среща. Това попарва щастието ми.

Отново настава мълчание, което казва предостатъчно.

После той неочаквано посяга и нежно докосва ъгълчето на устата ми. Толкова съм смаяна, че дори не мога да реагирам. Нито да си поема дъх. Гледам благоговейно как поднася пръсти към устата си и облизва останалата по устните ми пяна от фрапучиното.

Трескаво бърша устни, притеснена, че още съм омазана, а той се подсмихва. Няма как да отрека, че между нас има привличане. Раздялата изобщо не е охладила чувствата ми.

Видно е, че иска да каже още нещо, но не се решава. Благодарна съм, че не ми се налага да говоря. Щом отворя уста и изтърся нещо, после се питам къде се е дянал умът ми.

— Приятно ми беше да те видя. — После, просто ей така, той се дръпва назад, а аз стоя със замаяна глава. — Чао, мече коала.

Мразя разделите ни. И когато тръгва да си върви, се провиквам след него.

— Поздрави Ангъс от мен.

Сигурно първо трябваше да се съвзема след неочакваната среща с Джуд, но искам да знае, че мисля и за двамата.

Раменете му се отпускат, свежда глава.

— … Добре. Е, може пак да се срещнем някой път.

И ме оставя онемяла. Кое не ми е наред?!

* * *

Седя сама у дома в събота вечер. Разположила съм се на червеното кресло с кръстосани крака и усвоявам жестомимичния език от книга, която поръчах онлайн.

Колкото и да е невероятно, само това ми помага да се почувствам по-добре. Отказах се да проверявам домашни работи и да пиша оценки тази вечер, защото умът ми витае другаде. По-точно около къщата на Джуд оттатък езерото.

Мобилният е до мен. Изкушавам се да звънна на Джуд. Дали пък да му пратя есемес колко ми е било приятно да го видя? Въздъхвам и се облягам на креслото. И какво ще докажа с този есемес? Може би, че все още съм ужасно комплицирана и не мога да приема… Кое? Чувствата си към него? Наистина ли имам чувства? Май след днешната среща вече няма как да отрека.

Разтривам слепоочията си, усещайки задаващото се главоболие. След цялото мислене имам солидно основание да гаврътна едно силно питие. Тъкмо се надигам и мобилният иззвънява. За малко да си глътна езика. Нервите ми и бездруго са опънати до скъсване, но като виждам кой се обажда, ще ми трябва не питие, а валиум.

— Джуд? — Изобщо не крия, че съм стъписана. — Какво…

Той обаче не ме оставя да довърша.

— Виждала ли си Ангъс? — В гласа му има паника.

— Не, не съм. Всичко наред ли е? — Тежката въздишка е достатъчен отговор. — Кога го видя за последен път?

— Около шест — отвръща. Чувам го как тежко ходи по дъсчения под. — Къде ли не го търсих.

Часовникът на полицата над камината показва почти единайсет.

— Звънна ли на Хенри? Може там да е отишъл.

— Не съм се обаждал. Не мога.

Разбирам защо се притеснява. За Хенри това ще е още един повод да го обвини за всички нещастия по света.

— Ще ти помогна да го потърсиш. Едва ли е отишъл далеч.

— Ей сега идвам. — Той затваря, а аз бих могла да се закълна, че само миг по-късно чувам пикапът да пали с рев.

Втурвам се нагоре към стаята си, нахлузвам кецовете и грабвам палтото. Цялата се треса, но не студената вечер е причината. Ако стане нещо с Ангъс… Дори не мога да довърша тази мисъл. Откъм външната врата се разнася силно думкане, честотата на ударите съвпада с блъскането на сърцето ми.

Хуквам надолу и отварям. Джуд стои отпред. Има вид сякаш всеки момент ще припадне. Косата му е разчорлена, погледът е като на обсебен от неведома сила, няма и помен от жизнерадостния и пращящ от здраве мъж. Без да кажа дума, навличам палтото и заключвам вратата зад себе си, докато той слиза на бегом по стълбите.

Представям си Ангъс сам и изгубен, но не се решавам да споделя тревогите си с Джуд. От двама ни той е по-близо до пълния срив. Аха да извикам Ангъс по име, но навреме прехапвам език. От това няма да има никаква полза. Ангъс не може да ме чуе.

— Къде го търси? — питам, опитвайки да настигна Джуд, който вече тича надолу по пътя. Омекналите ми колене едва ме държат.

— Навсякъде — отвръща, без дори да ме погледне. Лъчът на фенерчето му отскача ту наляво, ту надясно. Трескавото движение е като огледало на състоянието, в което Джуд се намира. — Трябваше да очаквам, че ще направи нещо такова.

— Нямало е как да знаеш, Джуд. Недей да се обвиняваш. — Гледам да не изоставам, но май ще трябва да се затичам, за да го настигна.

— Тъпите танци в училището на Ангъс са тази вечер! — изстрелва Джуд и отпуска рамене.

— О! Това вече променя всичко.

— Точно така. — Той спира и се извръща толкова рязко, че забивам чело в твърдата маса на гърдите му. Вдига ръце да ме задържи и пръстите му се впиват в бицепсите ми. Допирът с него е като с жива електрическа верига — усещам как токът струи от върховете на пръстите му.

Откакто Джуд ми каза да стоя далеч от него и сина му, съвсем бях забравила обещанието си да отида с Ангъс на танците. Ако има виновен за изчезването на момчето, това съм аз.

— Аз съм виновна. — Очите ми се пълнят със сълзи. — Трябваше да отида с него. Съвсем ми изскочи от ума. Подведох Ангъс. Обещах да бъда негова дама, а сега дори не си спомних! Толкова съжалявам, Джуд.

Хватката му става още по-болезнена, усещам я почти като наказание, после ме пуска.

— Стига. Не си виновна ти. Знам, че щеше да отидеш с него на танците. Но опитвайки да предпазя себе си, неволно нараних сина си. — Заравя пръсти в косата си. — Трябваше да овладея чувствата си към теб и тогава това нямаше да се случи — провиква се болезнено.

Усещам, че в мига, в който прави това признание, вече съжалява. А аз едва дишам. Чувства? Към мен? Сигурно е някаква грешка. Той обаче толкова силно прехапва долната си устна, че всеки момент ще пусне кръв. Вече знам — не ми се е причуло.

Джуд има чувства към мен, а аз имам чувства… към Джуд? Кога стана това?! По-важното обаче е какво става в момента. Татуировката ми започва да смъди и аз изведнъж поглеждам всичко отвисоко като…

Хвърчило.

Ама разбира се.

Съсредоточавам се върху най-важното в момента и отстъпвам на крачка от Джуд. Той изглежда наранен от отдръпването ми, но скоро разбира причината.

— Мисля, че знам къде е Ангъс.

Не чакам да ми отговори.

Обръщам се рязко и хуквам по-бързо откогато и да било в живота си. Тежките стъпки на Джуд ме следват по петите. Тичам, за да намеря Ангъс, но и да избягам от онова, дето ми тежи. То е в мен отдавна, но сега изплува на повърхността и не знам какво да правя.

Влизам със спринт в алеята за автомобили покрай къщата ми и завивам наляво към кея. Сърцето ми ще се пръсне всеки момент, когато съзирам дребничката фигура на брега на езерото. Това несъмнено е Ангъс. Хвърчилото пеперуда потвърждава, че съм права.

Помня първия път, когато го видях да пуска хвърчило: тогава си помислих, че има нещо пречистващо да дадеш воля на нещо и да го гледаш как се издига в небето. Когато Джуд ми каза за танците, се досетих, че бягството на Ангъс е свързано с мен. Имал е нужда да отиде някъде, да направи нещо, което му дава усещане за свобода. Питам се каква ли е била причината предишните два пъти, когато го заварих в задния двор. Въпреки всичко съм щастлива, че в неговите очи домът ми е символ на убежище и закрила.

Джуд ме изпреварва тичешком. Силата на устрема му отвява косата от лицето ми. Изоставам, за да му дам време да се види със сина си. Ангъс се обръща. Лицето му е озарено от радост, че хвърчилото се е издигнало толкова високо. Вятърът го е подхванал и го носи надалеч. Ето защо нито Джуд, нито аз сме го забелязали досега.

Джуд сграбчва Ангъс и едва не го смазва в мощната си бащина прегръдка. Място не може да си намери от радост и облекчение, не пуска момчето дори за миг, прегръща го и го притиска силно към себе си. Гледката е толкова красива. Пеперудата пърха все по-нависоко в небето и сякаш наблюдава отгоре събирането на баща и син.

Джуд най-накрая пуска Ангъс и му помага да стане от кея.

— Не може да изчезваш просто така — казва му със знаци. — Толкова се изплаших, да не би да ти се е случило нещо.

Ангъс му отговаря нещо, но Джуд клати глава.

— Не, приятелю, не се прави така. Трябваше да попиташ.

Приближавам към тях и съсредоточено ги гледам, припомняйки си оскъдните познания за жестомимичния език от последния месец. Видеоклиповете в Ютюб и схемите в учебника ми помогнаха да се ориентирам в главното. Не съм много сигурна, но май Ангъс настоява да види Йег.

Джуд уж го мъмри, но така по-скоро прикрива огромното си облекчение.

— Търсих те къде ли не. Даже минах оттук един-два пъти. Къде беше?

Ангъс му отговаря, а Джуд повтаря на глас онова, което той казва.

— Постоях малко тук, после отидох с колелото да ловя светулки.

— Понякога си също като проклетата Светкавица^[1].

Приближавам, а Ангъс впива очи в мен и усмивката му се ширва от ухо до ухо. Обръща гръб на баща си, който все така го гълчи, връчва му макарата на хвърчилото и се втурва към мен. Навеждам се и го поемам в прегръдките си. Тънките му ръчички се увиват около врата ми и така ме стискат, че едва успявам дъх да си поема. Но пък на кого му е притрябвало да диша, когато си има това!

Когато най-сетне ме пуска, Ангъс ми казва със знаци „здравей“. Пита дали съм видяла как пуска хвърчилото. Изобщо не подозира за тревогите, които е причинил, защото не си дава сметка, че го смятат за изчезнал. Нали е в моя дом, не на чуждо място.

Джуд се кани да преведе какво казва Ангъс, но аз го изпреварвам и отговарям със знаци.

— Да, вомбат. Много си добър в това.

Джуд и Ангъс ме зяпват. Само миг по-късно Ангъс се ухилва и започва бързо да жестикулира. Няма как да не се засмея на вълнението му.

— Още се уча — отвръщам и разрошвам косата му. Той се засмива насреща ми.

После хуква и отмъква хвърчилото от Джуд, който явно още е парализиран от тревога. Изправям се и смутено отупвам ръце, защото Джуд ме гледа така, все едно ям деца.

— Не разбрах точно какво ми каза — че е щастлив, защото уча неговия език, или че е жълт марсианец, който обича пай.

Джуд прихва и това сваля напрежението.

— Позна. Каза, че е щастлив. Другото беше въпрос: какво е вомбат.

Сега пък аз се разсмивам.

После забивам поглед в земята, дъвча долната си устна и се чудя какво да кажа. Джуд ми помага.

— Така значи, учиш езика на глухонемите.

— Ами да. Откачено, нали? — Започвам да подритвам едно камъче, защото просто трябва да правя нещо. Иначе ще потъна от срам.

— Никак даже не е откачено, Виктория. Напротив, много е яко. И мило.

Стомахът ми леко се свива, щом срещам завладяващия му поглед, вторачен в мен.

— Е, хубаво тогава. Реших, че ако има дори малка вероятност отново да видя Ангъс, ми се ще да му кажа „здрасти“.

Джуд кимва, тихият ветрец роши меката му коса. Прави крачка към мен, после втора. Аз продължавам да дърдоря, но усещам електричеството, което преминава между нас.

— Още съм новак. Честно казано, непрестанно се притеснявам, да не би да сторя нещо неправилно, но… хм… Ангъс много ми липсваше и… — Не успявам да довърша, защото изведнъж се озовавам в прегръдката на Джуд.

Сковавам се, защото ме е страх какво може да стане, ако помръдна. Джуд ме притиска още по-здраво и когато изстенва в ухото ми, всичките ми задръжки се изпаряват. Оставям да ме водят чувствата. Всичко у него е точно както би трябвало да бъде — твърдото му тяло допълва вътрешната му нежност, плиткото дишане подчертава галопиращото сърце. Минали са едва три месеца, откакто напуснах Браян, а вече не помня какво е усещането да съм в неговите прегръдки, това тук обаче никога няма да забравя. Пристрастена съм към уханието на Джуд, към докосването му и към начина, по който тялото ми реагира на неговото.

Не знам на какво се дължи — на моята временна невменяемост или на това, че изведнъж неистово пожелавам Джуд — повече от въздуха, но се откъсвам от прегръдката му, вдигам трепереща ръка и я притискам до лицето му, което помня смазано от бой. Той не крие колко е смаян. Чистотата на случващото се между нас ме окрилява.

С върховете на пръстите проследявам очертанието на свъсените му вежди, галя челото и докосвам одухотворените очи. После се спускам към брадясалата челюст, а косъмчетата гъделичкат кожата ми. Устните му треперят, но са най-меките, най-мамещите за целувка устни, които съм виждала. И аз… толкова силно… искам да ги целуна. Вече не мисля за нищо друго, освен за това да се разтворя в него.

Устните му се разтварят, дъхът му излиза топъл, ирисите потъват в черните езера на желанието. Стоя на сантиметри от него, забравила коя съм и че това не бива да се случва. Джуд пристъпва със затворени очи, облизва пръстите ми, които вече са опознали очертанията на устните му.

Яхвам вълната на тази импулсивност, защото всичко ми се вижда толкова правилно, така редно. За жалост, цялото преживяване е съсипано, когато сладък глас се обажда иззад нас.

— Ангъс, слава богу, че те открих.

Поглеждам над рамото на Джуд. Русата нимфа отпреди няколко седмици пак стои в двора ми от плът и кръв. Разпалените ми чувства тутакси са охладени от студения душ на „какви ги вършиш, по дяволите“. Дръпвам се рязко с чувството, че съм се представила като пълна глупачка.

Джуд е не по-малко изненадан от мен, но не от появата на нимфата, а защо аз реагирам така на тази харпия в задния двор. После обаче връща самообладанието си и се покашля.

— Здрасти, Грейс. Всичко е наред. И този път се размина. Намерихме го.

— Хайде да се прибираме — казва тя на Ангъс с усмивка, пренебрегвайки Джуд. Май той притежава таланта да вбесява всички около себе си.

Но къде по-точно се прибират? Дали живеят в една къща? Спят ли заедно? Стомахът ми се свива, всеки момент ще повърна. Наясно съм, че Джуд си има тайни, но това е повече, отколкото бих могла да понеса. Въобразявах си, че между нас има нещо специално, но явно греша.

Той поклаща глава.

— Може и да остана…

Аз обаче слагам точка, защото нямам намерение да бъда трето, пето или бог знае кое колело.

— Не, най-добре да си вървиш.

Джуд бавно се извръща и не прави усилие да прикрие раздразнението си. Веждите му са събрани, облизва горната си устна.

— Според мен обаче е най-добре да остана. Грейс, прибери Ангъс у дома.

Не откъсва поглед от мен, докато го казва.

Сега е мой ред да се ядосам. Изпепелявам го с поглед — коя е тая Грейс, че да има свободен достъп до дома му?! За щастие, тя не възразява и тръгва към Ангъс, който си играе с Йег.

Въздухът наоколо допреди секунди бе нажежен от страстта ни с Джуд, а сега трепти от друго желание — да го удуша. Може да върти Грейс на малкото си пръстче, но моето кутре всеки момент ще избоде очите му.

Ангъс успява малко да уталожи жаждата ми за мъст, като махва за довиждане. Явно Грейс изобщо не обръща внимание, че той се помайва. Извади късмет, че още не съм я извлякла за дългата златна коса от двора. Джуд казва със знаци „лека нощ“ на Ангъс и уточнява, че ще се видят на сутринта. Явно е решил да остане.

Нямам намерение да правя сцени пред детето, затова се дръпвам и сключвам ръце зад гърба си.

— Ще оставя външната лампа да свети. — Грейс току-що наля масло в огъня. Джуд не отговаря, а продължава да ме гледа със свити устни.

Дори не разбирам кога си е тръгнала Грейс, защото яростта ме заслепява. Джуд скръства ръце пред гърдите, предизвиквайки ме първа да заговоря. Но нали той настоя да остане — нека сега обясни какво става.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем — отвръщам язвително.

— Явно има нещо. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще прегризеш гърлото ми — остроумничи той и това ме вбесява още повече.

Устремявам се към него и забивам пръст в гърдите му. Потискам насладата от допира на плътта му, защото на хормоните ми трябва да е ясно, че в момента съм му бясна.

— Нямам намерение да ставам една от твоите фусти!

Той стисва зъби, ноздрите му се разширяват.

— Само да уточня, че Грейс не е фуста. И макар да съм поласкан, няма причина да ревнуваш.

Пропускам край ушите си неговата язвителност.

— Тогава коя е? — упорствам.

Той издува бузи и изпуска тежка въздишка.

— Просто ми се довери.

— На теб?! — изсмивам се саркастично. — Нали те видях, Джуд! Същата вечер, когато те простреляха. — Преглъщам, споменът все още е прекалено мъчителен. — Видях те в колата на оная лелка. Ти й даде пари. — Той пребледнява и така потвърждава вината си. — Какъв й се падаш — нещо като жиголо?

Толкова съм бясна, че цялата се треса.

Той прекарва ръка по лицето си и въздиша тежко.

— Д-дай да ти обясня. — Това, че заеква, ми стига.

— Няма какво да обясняваш, защото, честно казано, вече не знам на какво да вярвам. Понякога всичко е кристално ясно и сякаш знам по кой път да поема, друг път обаче…

— Друг път какво? — пита той, явно заинтригуван.

— Друг път всичко е толкова мътно, неясно. Преди злополуката бях забавна, остроумна, щастлива. Сега имам чувството, че съм загубила всичко това.

Чертите на Джуд омекват и ожесточението между нас се изпарява.

Усещам тъпо барабанене в тила, не толкова силно, че да е болезнено, но пък е неспирно и ме влудява. Разтривам слепоочията си с върховете на пръстите.

— Добре ли си? — пита Джуд и преглъща мъчително.

— Не, не съм добре. — Писна ми да лъжа. — И едва ли някога ще се оправя.

Моята откровеност явно отключва нещо у него.

— Виктория, трябва… трябва да ти кажа нещо…

Дългата пауза подсказва, че това „нещо“ е сериозно. Имам ли сила да го понеса? Сребристата луна се скрива зад прииждащите облаци и над нас се спуска усещането за нещо зловещо.

Изчаквам, но не съм сигурна дали съм готова за изповедта му. Обаче пък ми писна да тъна в неизвестност, все да се чувствам изгубена. Дълбоко в себе си знам, че Джуд има отговорите, които така отчаяно търся. Нямам представа как го разбрах, просто го знам. Може би защото и двамата сме изгубени души, търсещи пътя си към дома.

— Аз… — Нерешителността му ме изнервя. Облизвам сухите си устни. Чувствам се пресъхнала, сякаш не съм пила дни наред. — Ще ми се да ти кажа, но се боя. Не съм смел като теб.

— От какво те е страх? — прошепвам.

— Страх ме е да не загубя… това. — Той показва с два пръста между нас. — Ти си единственият човек, който ме кара да се чувствам отново цял.

Признанието му ме трогва, защото и аз се чувствам така.

— Нали знаеш — щом признаеш тайните си пред някого, бремето изчезва. Аз също имах тайни, но ги споделих и те вече не са тайни. — Това е моят начин да му покажа благодарността си.

Той забива поглед във върховете на ботушите си и стисва зъби.

— Не е толкова просто. Някои тайни е най-добре да си останат несподелени.

По тялото ми плъзват студени тръпки. Поглеждам рязко назад — сигурна съм, че някой стои зад мен, дебне, диша ми във врата.

— Джуд…

— Трябва да вървя.

Настроението е попарено, тръпката си е отишла.

Мога да продължа да разпитвам, но предпочитам да не го притискам — както той постъпи с мен. Джуд бе моят спасителен пояс, когато се боях да не се удавя. Дължа му същото.

— Разбирам.

Нещо ни свързва — още не знам какво. Не мога да се отърся от усещането, че отговорът е точно пред очите ми. Просто не знам къде да търся. Поне засега. Болката се усилва, сякаш съзнанието ми казва да престана да търся нещо, за което още не съм готова.

Джуд пристъпва към мен и притиска длан в бузата ми.

— Обещавам, че един ден смисълът на всичко това ще ти се проясни. — Стоя смълчана пред него. Кимвам. Очите му търсят моите, после той се навежда и ме целува по челото. — Лека нощ.

— Лека.

Ала щом се обръща да си върви, ме обзема паника.

— Джуд!

Той замръзва на място, но остава с гръб към мен.

— Обещай ми, че това не е с-сбогуване. Не бих могла да го понеса.

Раменете му се отпускат безволно.

— Не мога да ти кажа сбогом и точно там е проблемът, повярвай ми — прошепва. — Трябваше да те оставя да си тръгнеш, но не мога.

Нямам представа какво иска да каже, но той се отдалечава, преди да успея да го попитам.

Досадното пулсиране в главата ми пак се обажда, този път още по-силно. Докато гледам как фигурата на Джуд постепенно се смалява, вечният възел в стомаха ми започва да се отпуска. Плисва ме гореща вълна, трудно ми е да дишам и сякаш всеки момент ще припадна. Погледът ми се замъглява и някаква горчива носталгия ме стиска за гърлото. Притискам слепоочията си и започвам да хленча, умолявайки болката да си върви, но тя не чува. Свличам се на колене и скривам лицето си в шепи, защото очаквам поредния пристъп на паника.

Стискам здраво очи и опитвам да се успокоя, но попадам на мястото, където едва ли ще намеря покой.

— Пази се!

Отварям очи и установявам, че пак съм се пренесла в онази уличка — онова тъмно и страшно място. Търся Браян с поглед, както става всеки път, когато ме спохожда този кошмар. Сега обаче е различно. Наоколо не се вижда нито Браян, нито моят нападател. Тук е само спасителят ми, който тича към мен, а предупредителният му вик се повтаря отново и отново. Всичко останало забавя ход.

Не смея да помръдна, защото това е съвсем ново за мен. Никога не съм стигала толкова далеч в спомените си от оная вечер. Обикновено чуя ли предупредителния вик, се събуждам, обляна в сълзи и студена пот. Защо сега е различно?

Мъжът продължава да тича към мен, силуетът му ми става все по-познат. Притаявам дъх и сърцето ми спира да бие, когато дългите му пръсти посягат към качулката, скриваща лицето. Времето спира, щом осъзнавам какво ще последва. Досега съзнанието ми е било заключено, защото не е било способно, отказвало е да си спомни кой ми се е притекъл на помощ. Сега обаче съм готова. Искам да видя кой е този човек.

Щом качулката пада от сведената глава, болка пронизва гърдите ми. Искам да побягна, но не мога да мръдна. Започвам да се влача на лакти, опитвам да изпълзя по-надалеч, но някакво алено петно се разлива върху гърдите ми и не след дълго бялата ми рокля е вече червена. Напъвам се да изкрещя, но от гърлото ми не излиза звук. Отвътре вече съм мъртва.

Изгубена между минало и сегашно, се вкопчвам в реалността, не искам да позволя кошмарът да ме командва. Насилвам се да отворя очи и отчаяно се оглеждам. Кръвта шуми в ушите ми, паниката замрежва погледа. Като през мъгла виждам, че съм паднала на колене и истерично хлипам в задния двор. Споменът ме е оставил без дъх. Трябва да се раздвижа.

Отново събудена за живот, смъквам всичките си дрехи. Без тях съм по-лека, сякаш безтегловна. Босите ми крака барабанят по земята, докато тичам с все сила към своето прераждане. Без да се замисля, се втурвам по кея и се хвърлям в тъмните води. Ледените им игли пронизват цялото ми тяло. Точно от това се нуждая, за да оживея.

Възвръщам контрола си върху тялото и започвам да плувам. Заякнала съм от всекидневните тренировки, ден след ден изпробвах предела на силите си. Сега обаче е различно. При всяко загребване, при всяко изтласкване с крака, при всяко поемане на дъх имам чувството, че ще ми е за последен път.

Поглеждам наляво и забелязвам, че съм подминала огромното дърво, което ми служи за ориентир. Обикновено някъде тук тялото вече ме боли и ръцете ми са капнали, но днес трябва да продължа.

Цялото ми съзнание е съсредоточено в изтласкването с крака и загребването с ръце, което ме изстрелва все по-напред и по-напред. Адреналинът е моето гориво. Винаги съм се питала какво ще стане, като стигна отсрещния бряг. Тази неизвестност скоро ще бъде разгадана, защото съм само на километър от сушата. Загребвам още по-силно, по-бързо, сърцето ми неистово блъска в гърдите. Къщата на Джуд се появява от мрака, верандата й ми служи за ориентир.

В този момент обаче думите на Грейс пронизват болезненото ми съзнание и внезапно си давам сметка, че на отсрещния бряг нищо не ме чака. През цялото време си въобразявах, че преплувам ли през кошмарите си, ще се оправя и всичко ще стане по-ясно. Но сега положението като че ли е още по-зле.

Преставам да плувам, оставям се водата да ме люлее и опитвам да успокоя дишането си. Зъбите ми започват да тракат, когато отнякъде излиза слаб ветрец, ала студените тръпки само показват, че още съм жива. Гледам втренчено къщата на Джуд и започвам да се питам това ли всъщност искам. Моето истински живот ли е? Животът бе преди, а това сега ми прилича на смъртна присъда.

В същия момент приемам съдбата си и преставам да се съпротивлявам. Толкова съм уморена. Потъвам на дъното и оставам там, сякаш в прикритието на неговия мрак мога да се изплъзна на живота. Свивам се на топка и затварям очи, защото изляза ли на повърхността, ще трябва да се изправя пред утрешния ден, а точно сега не съм готова за това.

Кислородът ми бавно започва да се изчерпва. Ами ако остана на дъното, тогава какво? Ще умра, ето какво. А дали това наистина е чак толкова зле? На кого ще липсвам? Определено не на родителите си. Сякаш виждам майка си, наконтена в най-хубавите си дрехи, да рони сълзи за дъщерята, която някога е познавала. Кой ли ще държи слово на моето погребение? И какво ли ще каже? Сигурно, че покойната е била обичана. Обичана, но от кого?

Тъкмо съм готова да изпусна и последните мехурчета въздух от дробовете си и да приема съдбата, когато нечии устни нежно се притискат до моите. Стреснато отварям очи и подводните ми видения се разпиляват, когато осъзнавам, че се боря за глътка въздух. Изведнъж дробовете ми се изпълват с кислород и изворът на този живот е Джуд. Мощният му гръден кош подхранва зажаднелите ми дробове и аз се отпускам, оставяйки се да ме върне към живот.

С последната глътка въздух той запечатва устните ми със своите и нашето дишане става общо, като целувка. Превърнали сме се в спасителен пояс един за друг. Не искам това да свършва, но Джуд бързо започва да се издига към повърхността и устните ни се задвижват в синхрон.

Главите ни разкъсват водната повърхност, двамата пръхтим, останали без дъх, но устните ни остават свързани. Джуд притиска голото ми тяло до кожата си. Обвивам крака около кръста му и ги сключвам здраво, нямам намерение повече да го пускам. Целувките ни не са изнурителни и нежни, целуваме се жарко, безразсъдно, отчаяно. Ето това ми липсваше. Това е всичко, за което съм жадувала. Езикът му се дуелира с моя, но ще съм щастлива да изгубя тази схватка. Неговото пълно господство предизвиква пърхане в стомаха ми. Нежният трепет на пеперудени криле се издига все по-нагоре и внезапно усещам тялото си леко като перце, усещам се жива.

Устата му е топла и влажна; тя е всичко, от което се нуждая. Той е нежен и същевременно агресивен и не мога да му се наситя. Притискам се още по-плътно до него, сърцето му препуска в синхрон с моето. Обхванал е тила ми с длан. Той определя темпото и това ми харесва. Здравата му хватка подсказва, че е възбуден като мен. Чувствам се объркана и засрамена, защото усещам порив да потъркам слабините си в неговите, някак трябва да освободя всичко онова в мен — усещане, което отдавна не съм изпитвала.

Наболата му брада ме драска и още повече изостря и бездруго нарасналата ми възбуда. Изстенвам, когато захапва долната ми устна. Засмуква я преднамерено, премислено бавно навътре в топлата пещера на устата си.

Заравям пръсти в мократа му коса, меките кичури се плъзгат между тях. Приглушеното му ръмжене и моите страстни стенания изпълват нощния въздух, давайки знак на Вселената, че ни е било писано да стигнем дотук.

Пръстите му се впиват в талията ми с отчаян порив, нуждата му от мен ме оставя без дъх. Стена, без да откъсвам уста от неговата, ненаситна за него, сякаш докосването му е жизненоважната доза дрога за мен. Сигурно би трябвало да се засрамя, защото съм гола в прегръдките му, но не изпитвам никакво неудобство. Чувствам се уязвима, искана, желана. Имам чувството, че съм преродена.

Езикът му се извива в устата ми, подклажда пожара в мен, кара ме да искам още повече и да се гърча от желание. Той откъсва устни от мен и аз поемам със свистене така необходимата глътка въздух. Луната се подава иззад облак и осветява бушуващите чувства в мастиленотъмните му очи.

— Ела да влезем вътре. — Гласът му е натежал от страст. Потръпвам, когато звукът му прониква в мен.

Притискам се плътно до Джуд, а той без усилие доплува до брега. В неговите ръце се усещам в безопасност.

Гърдите ми са все така притиснати до неговите, когато излиза от водата и тръгва към закрилата на своя дом. Промъква се крадешком през задната врата и тръгва тихо нагоре по стълбите, предполагам към стаята си. Вратата безшумно се затваря зад нас, запечатвайки ни вътре. Готова съм да приема съдбата си.

Силните му ръце са обвити около кръста ми. Вече сме на сигурно под неговия покрив, но той сякаш ме държи още по-здраво и не иска да ме пусне. Бавно се отдръпвам, очите ми търсят неговите в отчаяно желание да разбера какво мисли. Извитите му като лък устни се разтварят и аз изстенвам — тази гледка ме поразява като гръм.

Без да продума, той ме пренася на ръце през стаята, тежките му стъпки отекват в синхрон с пулсациите, разтърсващи тялото ми. Усещам мекотата на завивките отдолу, когато ме полага върху леглото. Изтеглям се назад и се подпирам на лакти, не откъсвам очи от неговите.

Той стисва зъби, тялото му се е превърнало в стегнат възел, но не отмества поглед от лицето ми. Поразява ме мисълта, че съм гола и цялото ми несъвършенство е на показ. Бързо покривам гърдите си с ръка. Джуд поклаща глава, мокрите кичури залепват на възлестата му шия.

— Не се крий, пеперудо.

— Пеперуда? — Веднага обиквам гальовното име, което ми измисли.

— Да. — Той пристъпва към мен. Катарамата на колана му тропва по пода, когато събува подгизналите джинси. Опира коляно върху леглото между разтворените ми крака и смъква тениската. Преглъщам мъчително. Кожата му е загоряла, плътта му е толкова стегната — истинско произведение на изкуството. Раната от куршум е оставила белег, който обаче само подсилва въздействието на този шедьовър.

— Защо пеперуда? — Задъхвам се, когато опира длани до хълбоците ми и се надвесва над мен, делят ни сантиметри.

Дъхът му пари бузите ми.

— Защото нямам търпение да видя как разтваряш криле и политаш.

Не ми оставя време да отговоря. Бавно плъзва пръсти по кокалчетата на дланта ми, после я отмества и открива гърдите.

Погледите ни са все така вплетени, но аз отклонявам очи, внезапно усетила свян.

— С-съжалявам, че не мога да ти покажа нещо по-приятно.

Два пръста подпират брадичката ми отдолу, настоявайки да се срещна със своите страхове.

— Не виждам белезите ти… виждам само теб.

Ще ми се да можех да му повярвам, но се чувствам грозна, белязана. Чувствам се несъвършена. Увереността ми се изпарява. Понечвам да се изправя, но Джуд се снишава над мен и гърдите ни се допират.

Кожата му е топла, той успокоява треперещото ми тяло с уюта на своето. Отпускам се назад, главата ми пада на възглавницата, а Джуд се прилепва до мен. Но не си позволява да стовари цялата си маса отгоре ми и се държи на лакти. Гледката на тази грамада върху мен ми идва в повече.

Лежа неподвижно със затаен дъх и ме е страх да помръдна.

Очите на Джуд оглеждат всяко кътче от лицето ми. Нямам представа защо, но явно иска да запамети всяка подробност. Мислите ми се разпиляват, когато свежда устни към ъгълчето на устата ми. Продължавам да лежа неподвижно. Той ме целува по брадичката, по шията, обхожда ме цялата с уста, без да бърза.

Езикът му се намества в ямката между ключиците и кожата по цялото ми тяло настръхва.

— Ухаеш невероятно — мърмори, забил нос в мен. После продължава пътешествието си все по-надолу, а аз правя усилие да се отпусна.

След инцидента никой не ме е виждал гола. Толкова ме е срам. Ала колкото по-близо до белега стига Джуд, толкова повече се разсейват тревогите ми. Но когато устните му приближават на сантиметри от страховете ми, потъвам в матрака, почувствала внезапен ужас. Той се кани да продължи по-надолу и аз се покривам с ръка, защото не мога да го понеса.

Стисвам очи, от ъгълчето на лявото се стича сълза.

— Съжалявам, Джуд. Няма да направя нищо против желанието ти — тихичко казва той и целува връхчето на носа ми.

Вярвам му.

— Искам го… — признавам. — Но ме е страх.

Той запечатва устните ми с най-нежната целувка.

— И аз съм изплашен. — Думите му увисват във въздуха над тялото ми. Отварям рязко очи, изненадана от признанието му. — Не съм предполагал, че отново ще накарам някого да се чувства по този начин.

— Заради Роуз ли?

Той се извръща настрани — все едно ми отговаря.

— Но ще съм безкрайно щастлив дори само да лежа до теб вечно и да се чувствам така.

— Как се чувстваш?

Той опира длан на сърцето ми.

— Жив.

Джуд ме гледа прямо, същият поглед, който помня, откакто се запознахме. Този мъж изпитва някаква необяснима необходимост да ме закриля. Винаги е било така. При тази мисъл бавно отмествам ръка, разкривайки се цялата пред него.

Той изпуска със свистене въздуха през зъби, свежда поглед към гърдите ми. Те трескаво се надигат, пулсът ми се ускорява. Имам чувството, че всеки момент ще припадна. Той обаче продължава да стои неподвижно и просто да ме гледа. Вече съм изплашена, че е размислил и голотата ми го е отблъснала.

Тялото му се извива в дъга и сега е точно над моето. Вдига ръка и с уверено, страстно движение плъзва пръсти по белега ми, взирайки се благоговейно в него. Чувствам се много странно. Поглеждам и аз белега, но той събужда у мен само желанието час по-скоро да отклоня очи.

Показалецът на Джуд се спуска по цялата дължина на неравно зарасналата тъкан, а в тъмните глъбини на очите му се чете единствено възхита. Всички тези усещания ми идват в повече и очите ми засмъдяват от сълзи.

— Извинявай. — Той бързо дръпва ръката си, лицето му помръква от болка. — Разбирам, прекалено е за теб.

Там е работата, че не разбира. Сълзите са щастливи.

— Не, Джуд, не спирай. Плача от щастие. За първи път от толкова време се чувствам… човек.

Посягам, обхващам с длан тила му и притеглям лицето му към моето. Устните ни се сливат. Усещането е нереално, сякаш не от този свят. Целувката е по-различна от първата, наситена е с копнеж, с усещане, че си принадлежим. Усещането да съм под него е нещо, което никога не съм изпитвала.

Джуд засмуква долната ми устна и стене, когато извивам тялото си в дъга и се долепвам плътно до него. Без да се откъсва от мен, той обсипва с целувки шията ми, следвайки линията на пулса. Свивам колене и вдигам таза си, някаква изгаряща топлина пълзи у мен. Той се отпуска върху ми, устните му са навсякъде по тялото ми, ръцете му ме докосват цялата. Обзета от първобитно желание, безсрамно търкам слабини в него, защото копнея да се слеем изцяло.

Джуд усеща отчаяния ми порив и се притиска още по-силно до мен, горещите му устни парят кожата ми. Когато достига гърдите ми, застива за миг — мълчалив въпрос дали може да продължи. Отговарям като обвивам ръце около него и го притеглям още по-плътно към себе си.

В страстта ни прозира жаждата да бъдем желани, да бъдем обичани. Явно и двамата отчаяно сме търсили някого, който да ни накара да се почувстваме ценни. Животът и на двама ни е дамгосан от белези, видими и невидими, но белезите са доказателство, че сме оцелели.

Целувките му слизат все по-надолу, устните докосват зърната на гърдите ми. Когато стига белега, не се колебае, нито се отдръпва, а със същата страст го обсипва с целувки. При всяко негово докосване стена — не съм вярвала колко хубаво може да е това. Той продължава да целува белега и аз се чувствам красива; Джуд превръща несъвършенствата ми в съвършенство. Кара ме да се чувствам не различна, а специална.

Широката му длан обхваща гърдата ми, сръчните му пръсти галят зърното. Изстенвам — твърде хубаво е, за да е истина. Ала когато прокарва език отстрани на гърдата ми и поема набъбналото зърно в уста, вече знам, че е самата истина.

Той плъзва ръка между телата ни. Притесненията и срамът са забравени. Стомахът ми се свива и се извивам в дъга от желание за повече. Без да откъсва устни от кожата ми, той плъзва пръсти надолу и докосва венериния хълм. Докосването е заредено с електричество. Желая още, много повече, но се боя да поискам. Той се прехвърля на другата ми гърда, като целува белега. Вече не се стеснявам, напротив — чувствам се обожавана.

Възелът в мен все повече се уголемява. Усещам Джуд с всяка пора. Той е истински джентълмен и не ме пришпорва, но на мен не ми е достатъчно. Бавно разтварям крака, подсказвайки какво искам. Той спира и ме поглежда втренчено, в сините му очи се чете колебание.

— Сигурна ли си? — Устните му са алени, набъбнали и това ме влудява.

— Да.

Извивам се в дъга и облизвам една капчица от шията му. Той изстенва и притиска устни до моите, поглъщайки ме с бясно желание. Ритъмът ни се променя, желанието става неотложно и преди да се усетя, Джуд пъха пръсти в мен. И двамата стенем, усещането от допира е невероятно.

Той потъва бавно в мен и съм му благодарна, защото мускулите ми са отвикнали от такова чувствено проникване. Много скоро обаче се нагаждам, откривам своя ритъм и стена от блаженство. Той продължава да подготвя тялото ми и добавя още един пръст, а аз впивам зъби в долната си устна.

Отмятам глава назад и стисвам очи, защото това вече надхвърля всичко. Джуд прекъсва целувката ни и се плъзва надолу по тялото ми, приближавайки мястото, където се събират бедрата.

След миг устните му, тези греховни и умели устни, заместват пръстите и всмукват моите срамни устни. Сякаш нещо ме изстрелва в небитието. Готова съм да закрещя от удоволствие, но навреме захапвам бузата си отвътре, защото Ангъс спи в съседната стая.

Изпитвам непреодолима нужда да докосвам Джуд и притискам длани до мускулестия му гръб. Плътта му пари. Забивам пръсти в широките рамене, стискам в юмрук мократа му коса и безсрамно раздвижвам хълбоци. Той стене властно и заравя лице още по-дълбоко в самата ми сърцевина.

Забравям всички задръжки, всичките си предразсъдъци и се оставям той да командва тялото ми. Джуд прехвърля единия ми крак върху раменете си, другия избутва настрани. Цялата съм разтворена за него, срама вече го няма. Джуд ме поглъща цялата, не оставя нито едно кътче от мен неизследвано. Заравям и двете си ръце в косата му, хващам по-дълги те кичури като юзди и го направлявам, повдигайки хълбоци.

Пожарът в утробата ми се разраства, всяко трепване на езика му ме хвърля в пламъци, които стигат все по-нагоре. Дивите животински звуци, които издавам, следват всяко негово движение. Когато засмуква сякаш самата ми сърцевина, надавам вик. Толкова съм близо. Но изведнъж отрезвявам. Ама че съм егоистка. Побутвам го лекичко, давайки му възможност да си поеме въздух. Той обаче не се откъсва от мен, а се заравя още по-дълбоко. Наболата му брада дразни нежните места долу и още повече подсилва усещането. Имам чувството, че всеки миг ще се взривя.

Жаждата му да ме поглъща е ненаситна. Тялото ми се люшка, сърцето ми експлодира и пред очите ми се посипват рояци звезди. Забивам пета в широкия му гръб, извивам тялото си в дъга и на света остават само езикът му, устните, устата, ръцете. Той е навсякъде по мен, разтварям се в него и за първи път от месеци… свършвам.

Пред очите ми играят искри. Стена през плач, толкова много и различни чувства се смесват в мен. Осъзнавам, че всичко, през което съм минала, за да стигна дотук, да изживея това с Джуд, си е струвало.

Не мога да си поема дъх, тялото ми е напълно изтощено. Това е най-мощният оргазъм, който някога съм изпитвала. Изобщо. Сетивата ми са изострени до краен предел.

Джуд покрива с лениви целувки моята станала свръхчувствителна плът и сваля крака ми от рамото си. Притиска устни към вътрешната страна на бедрото ми и оставя тялото ми да се свлече безпомощно на леглото.

Продължавам да стискам очи, отмятам глава назад, опитвайки да си поема дъх. Възглавницата до мен потъва и долавям дъха на Джуд. Отварям крадешком едно око и тутакси ставам червена като цвекло. Джуд се подсмихва и още повече ме сконфузва.

— Беше невероятно — казва и отмята влажната коса от челото си.

Гласът ми излиза дрезгав от гърлото.

— Да, наистина.

— Не ти причиних болка, нали?

Поклащам глава, усещам как бузите ми пламват.

— Добре съм. — После се сещам за разговора ни преди няколко седмици и не успявам да се сдържа. — Мислех, че създавам само усложнения — добавям.

— Така си е… — Понечвам да възразя, но Джуд ме прекъсва. — Но вече не ми пука.

Примъквам се близо до него, телата ни да се притискат плътно гръд до гръд, прехапвам устни, когато нещо твърдо ме опира отдолу. Той свежда поглед с лукава усмивка. Устните му са покрити с влагата на моята възбуда.

— Еха! От много време не съм се чувствал така.

Разбирам го. Сигурно не е бил с друга след Роуз. Вероятно не е имал желание. Както стана с мен след раздялата с Браян. И за двама ни усещането е ново.

Това ме подтиква да плъзна ръка между двама ни и срамежливо да докосна набъбналата му мъжественост. Той започва да мърка и притваря очи. Реакцията му ме окуражава и притискам малко по-силно. Усещането е невероятно, направо фантастично. Самата мисъл, че го докосвам по този начин, отново ме възбужда. Джуд представлява великолепна гледка. Може да засрами дори шедьоврите на Микеланджело.

Насеченото му дишане раздвижва въздуха пред лицето ми, когато ускорявам темпото на ласките. Много време мина, откакто правих това за последен път и само се моля всичко да стане, както трябва. Когато хватката ми става по-здрава, а движенията — още по-интензивни, той започва да стене и тялото му се гърчи конвулсивно. Явно не съм загубила форма. Реакцията на тялото му ми действа като силен афродизиак. Плъзвам показалеца на свободната си ръка по ластика на боксерките му. Тъкмо се готвя да се вмъкна в тях, когато той отваря рязко очи и стисва ръката ми.

Свъсвам вежди, не разбирам защо ме спира. Ужас ме хваща за гърлото.

— Защо ме спираш? Нещо… нередно ли направих? — Бузите ми пламват. Дотук бе с връщането в играта.

Изскубвам ръката си от неговата и едва не се претъркулвам от леглото, докато опитвам да се дръпна колкото може по-далеч от него и съчувствения му поглед.

— Не, Виктория, не — бърза да ме успокои той и обгръща с длан бузата ми, за да спре паническото ми отстъпление. — Проблемът е в мен.

— В теб?

Той кимва.

— Не разбирам. — Усещам възбудата му, така че какво може да не е наред.

— Аз… не затова те доведох тук.

— Знам — отвръщам и се усмихвам на кавалерството му.

— Всичко е благодарение на теб. Винаги е така. — Лицето му се разнежва. — Ти се отвори за мен, довери ми се и това ми е повече от достатъчно.

— Но аз го искам — прошепвам и се намразвам, задето така отчаяно звучи гласът ми.

Той изпуска въздуха от дробовете си с лека въздишка.

— Аз също.

— Но… — Чакам да ми обясни.

— Но не сега. Нека не насилваме късмета си.

— Късмет? Какво общо има късметът?! Точно така загърбваш късмета си.

Устните му потрепват, ала съм наясно, че е напълно сериозен.

Вече съм разбрала, че Джуд е джентълмен, но преди малко едва не ме погълна цялата — значи не е чак толкова добродетелен. Всичко се развиваше прекрасно, докато поисках да усетя най-интимната му плът. Защо? Знам, че долу е повече от надарен, значи не в това е проблемът.

Отново ме обзема лошо предчувствие. Какво крие той?

Джуд сяда в леглото и посяга към одеялото, изритано в самия край. Докато загръща и двама ни, изведнъж се вбесявам от героичната му галантност. Искам да продължим, а и неговата твърдост показва, че също го желае.

— Лека нощ. — Прегръща ме и доволно въздъхва.

Скоро се унася в сън, а аз лежа будна и му завиждам, защото мислите ми препускат с милион километри в час. Какво се случи току-що?

Лежа в тъмното часове наред, заслушана в равномерното дишане на Джуд. Освобождавам се от прегръдката му, досущ менгеме, и се вторачвам в поразителното му лице, питайки се какви ли тайни се крият зад пълните с противоречия очи. Очертавам с пръсти съвършената линия на носа му. Погалвам наболата брада, изсечените скули. Защо се затвори за мен? Проследявам контура на извитата долна устна. Докосвам изваяната челюст. Дали всичко това има общо с онази мистериозна жена? Докато движа пръсти по измъченото чело, стигам до най-важния въпрос… Защо имам чувството, че сме се срещали и преди?