Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (17)

Глава шестнадесета

Пътуваме в пълно мълчание повече от час, мисълта ми все така работи на пълни обороти. Съзнанието още не може да се справи с новата реалност, но латералното ми мислене неизбежно води към заключението, че свръхестествената реалност вече е и моя. Никога не съм вярвала във вампири и таласъми, но…

— Джуд?

Поглежда ме. Никога не съм го виждала толкова… умиротворен. Изхъмква приглушено, за да покаже, че ме слуша внимателно.

Притеснена, се размърдвам на седалката.

— Ти… призрак ли си?

Между свъсените му вежди се образува дълбока бръчка.

— Не знам какво съм — свива рамене. — Към това не върви книжка с инструкции за ползване.

Дълго задържа погледа си върху мен и бузите ми пламват. Подсмива се, развеселен от моята свенливост.

— На призрак ли ти приличам?

Добре, че се съсредоточава в пътя и не вижда как се изчервявам още повече.

— Не — отвръщам чак когато съм сигурна, че гласът няма да ме издаде. — Изобщо. Съвсем истински си. — Внезапно ме осенява една мисъл. — Затова ли каза, че с теб целомъдрието ми не е застрашено? И защо ние не… — Прехапвам език и почервенявам от глава до пети.

— Защото не исках да насилваме късмета си — уточнява той. — Знаех, че е чудо да ме усещаш всеки път, щом те докосна.

— Винаги съм се питала защо си толкова изненадан, като се докоснем. — Бедрото му се стяга, щом срамежливо слагам ръка върху него.

— Не усещам нищо друго, освен теб — признава и впива пръсти във волана. — Също и Ангъс. Но това между нас е съвсем различно.

Неволно ахвам. В тялото ми лумва пожар.

— Какво значи това?

— Означава, че независимо какво съм сега, с теб сме свързани по някакъв начин. Откъдето и да го погледнеш, това е невъзможно…

— Но ето че се случва — довършвам вместо него.

Той кимва.

— Така е. Добре, че имам приятел, който да ме напътства.

Последните думи разпалват интереса ми.

— Какъв приятел?

— Просто някой, който е в това много по-отдавна от мен. Обяснява ми необяснимото.

Усещам, че позеленявам, но си налагам да се успокоя.

Оттук до края на пътуването мълчим — и двамата имаме нужда от известно време, за да преосмислим какво означава всичко това. В него няма никаква логика. Но когато отбиваме по запустял път, където броят на гризачите и хлебарките значително ни превъзхожда, ме обзема чувство, че неизвестностите тепърва предстоят.

Кварталът прилича на декор от филм на ужасите, само дето надписът на Холивуд никъде не се вижда. Колкото повече напредваме, толкова по-грозна става картинката. Заобиколени сме от изоставени складове и порутени сгради, покрити с напластени графити и овехтели рекламни плакати. Повечето от стъклата на прозорците са изпочупени. Дори не ми се мисли кои са хората или създанията, които имат това за свой дом.

— Явно не съм била далече от истината, когато първо те помислих за сериен убиец. — Източвам врат и надниквам през предното стъкло. Изражението ми сигурно издава ужаса ми, че Джуд може да се окаже масов убиец.

Очаквам да се разсмее, но нищо такова не се случва.

Е, сега нервите ми наистина са обтегнати до скъсване.

Напрежението в купето на пикапа се нагнетява. Единствените звуци са хрипливото ми дишане и барабаненето на пръстите на Джуд по волана, които отмерват някакъв недоловим ритъм. Колкото повече напредваме, толкова по-мрачно и безлюдно става наоколо. Пъхам ръце под себе си, иначе ще изгриза ноктите си до кръв. С крайчеца на окото мярвам, че кокалчетата на пръстите на Джуд са побелели, толкова силно стиска волана.

Гърлото ми се стяга от странното му поведение. Имам чувството, че някой ме души. Съвземам се чак когато той посяга и докосва ръката ми над лакътя. Взема ляв завой и пикапът поема по къса пуста уличка. Сърцето ми започва да прави дум-дум-дум, дум-дум-дум… За разлика от неговото. Преглъщам сълзите.

Тухлените стени са облепени със стари плакати — явно мястото е необитаемо от доста време. Стигаме мрачна сграда, изрисувана с графити и оградена с прокъсана полицейска лента, която плющи на вятъра. Дано не съм взела неправилното решение.

По всичко личи, че мястото е изоставено, единствените обитатели тук са плъховете и един-двама скитници. Джуд гаси двигателя и ме хваща за ръката.

— Стигнахме.

— А ще има ли връщане назад?

Той кимва.

Поглеждам порутената сграда и се питам къде ли са останките от входната врата. Сърцето ми препуска, докато разкопчавам предпазния колан.

Приемане.

Преглъщам с усилие. Ето го момента на истината. Трябва да приема, че след минути може да съм мъртва.

Джуд скача на земята и се оглежда, преди да затвори вратата на пикапа. Наблюдавам го как нахлузва черната качулка, свежда глава и заобикаля колата. Цялото му поведение ме изправя на нокти.

Отваря вратата от моята страна. Облъхва ме аромат, който вече свързвам с безопасност и закрила. В присъствието на Джуд се чувствам защитена… Ситуацията, в която се намирам сега, го доказва.

Той посяга през рамото ми и лицето му се озовава на сантиметри от моето. Преодолявам инстинкта да се дръпна назад. Готова съм да отстоявам територията си. В очите му тлее огън. Измъква отнякъде бейзболна шапка и я нахлупва на главата ми, така че козирката изцяло да скрива лицето. Размерът й е два пъти по-голям от обиколката на главата ми и тя се свлича ниско над очите.

— Защо ми е шапка?

Джуд леко повдига козирката.

— Нещата може да станат малко… по-ярки. Готова ли си?

— Не. — Нямам представа за какво говори.

Той се усмихва — сладко-горчива усмивка. Явно съжалява, че ме е довел тук, но вече е много късно.

По тялото ми минава тръпка, когато ми подава ръка. Заключва колата, без да пуска пръстите ми, сплетени с неговите. Знам, че няма да ме изостави. Въздухът навън дъха на гнилоч. Прикривам нос с длан. Нямам представа в какво се забърквам. Вървим по уличката, а стъпките ни кънтят още по-силно в мъртвешката тишина наоколо. Този звук, изглежда, алармира обитателите на мястото, дебнещи всяка наша крачка. Чуваме трясък и звук от бутилка, която се търкаля по неравния паваж зад нас.

Надавам приглушен вик, замръзвам на място и стисвам очи. Спомените ме връхлитат. Гърдите ми хриптят, защото не мога дъх да си поема.

— Тори, искаш ли да се махнем? От сега нататък ще става все по-зле.

Гласът на Джуд е моят спасителен фар. Само той ми дава сила да продължа.

— Не, трябва ми само минутка. — Вдишвам през носа и издишвам през устата, борейки се да запазя здравия си разум. Джуд ми дава колкото време е необходимо да се съвзема. Най-сетне съм вече готова да продължа. Отварям очи и си поемам дълбоко въздух. После двамата продължаваме този погребален марш. Усещам го плътно до себе си при всяка крачка — безмълвна гаранция, че никога не би ме изоставил.

Уличката е съвсем къса и аз прибързано ликувам, когато стигаме края. Щом завиваме зад ъгъла, ужасът ме хваща за гърлото и започвам да се боря за всяка глътка въздух. Какво става?

— Джуд!

Пръстите му стискат моите.

— Съжалявам, Тори. — Сърцето ми се къса от горчивината в гласа му. — Няма друг начин.

— Друг начин за какво? — Всичко около мен се върти, пред очите ми се спуска пелена. Отчаяно ритам с крака да изляза на повърхността, но изведнъж всичко пред мен избледнява и вече гледам на света през очи, които не са моите.

* * *

— Виж какво, Лорета, нямам време за глупости. У теб ли е, или да си вървя?

Лорета се ухилва, засрамвайки даже Чешърския котарак^[1].

— Толкова си нетърпелив. Човек не би казал, че ти правя услуга.

Изсумтявам и клатя възмутено глава.

— Услуга! Услуга значи да направиш нещо от сърце. — Гледам да не мисля дали изобщо носи бельо под костюма „Шанел“.

Тя отхвърля обвинението ми, махвайки с ръка.

— Наречи го както искаш. Аз обаче продължавам да ти помагам. Вече никой друг не би го сторил.

Има право.

— Хубаво, благодаря. Е, у теб ли е?

Наблюдавам я как се протяга и отваря жабката на колата. Не пропуска да докосне бедрото ми при това движение. Вади дебел жълт плик. Изпъвам рамене и едва потискам порива да го изтръгна от ръцете й.

— Внимавай какво си пожелаваш, Джуд, защото може да се сбъдне. — Тя го разлюлява пред очите ми, защото знае, че търся тази информация повече от година.

— Благодаря за предупреждението. — Дръпвам плика от ръката й, треперенето на пръстите издава страховете ми. В плика са отговорите, които отчаяно търся. Тук е информацията за местонахождението на Розмари.

В очите на някой неосведомен Лорета Голдблум може би прилича на безобидна домакиня от предградията. Аз обаче съм наясно. Омъжена е за най-неуловимия частен детектив в областта, а може би и в цялата страна. Затова не задавам повече въпроси, когато обещава да открие Роуз. Единственото, което иска в замяна, са петнайсет хиляди долара. Отначало се изсмивам недоверчиво. Така де, тя сякаш току-що е предложила на мен и на сина ми да участваме в коледната пиеса. Дъщеря й Хенриета е специално дете. Също като Ангъс. Според мен точно заради това Лорета предложи услугите си. Съжалява ме. Всички ме съжаляват.

Благотворителни жестове обаче не са ми нужни. Сам ще открия Роуз. Ала след два месеца и двамата с Хенри сме ударили на камък. Ясно ми е, че нямам друг избор, освен да платя. Бас ловя, че Лорета и мъжът й, чието име така и не научих, обслужват целия престъпен синдикат на североизтока. Затова Лорета обещава да не казва на Хенри за споразумението ни. Някак не върви да замесваме добрия шериф в криминални дела.

Месеци наред работя двойна смяна и правя мизерни икономии, за да пестя. Накрая обаче събирам парите. Лорета дава да се разбере, че сделката е съвсем сериозна и за доказателство ми показва снимка на Роуз. Дългата й коса сега е късо подстригана и носи очила с черни рамки, прекалено големи за дребното й лице. Но несъмнено е тя. Изглежда различно. Изглежда… щастлива.

Усещам как гневът ми препуска по вените. Мотивацията да я открия става съвсем различна. Искам да я намеря, за да й кажа повече да не се мярка около нас. Искам да е наясно, че като ни заряза двамата с Ангъс, се отказа и от родителските си права. Вече няма власт нито над Ангъс, нито над моето сърце. Напусна ни, защото не й стискаше да остане. Затова никога няма да й простя. Някакво садистично желание обаче ме подтиква да й го кажа в лицето. Искам лично да се уверя, че завинаги се е отказала от нас, защото няма да има връщане назад. Втори шанс няма да й дам.

Разкъсвам плика и се колебая само за частица от секундата. После измъквам снимка, която явно е правена по време на наблюдение. Качеството не е много добро, но няма съмнение, че това е Роуз. Дори да ми е останала капчица любов към нея, сега се изпарява безследно в застоялия нощен въздух. Качеството на снимката може да не е безупречно, но няма как да сбъркам напредналата й бременност. Носи детето на друг мъж. Направо ми се повдига. Не мога да допусна Лорета да ме види в това състояние.

Натиквам снимката обратно в плика и го пъхам във вътрешния джоб на якето си за по-сигурно. Изскачам от колата, преди да съм оплескал кожените седалки с погнусата си. Нахлупвам качулката и се сливам със сенките. Нямам търпение да поема към избавлението.

— Альоу-у, Джуд! — пропява зад гърба ми Лорета, после притеснено се оглежда, да не би да е събудила нечие внимание. — Не забравяш ли нещо?

Тонът й е закачлив, но съм наясно, че е свършено с мен, ако дори мине през ума ми да се омета, без да кихна пачките. Връщам се при колата и изобщо не опитвам да крия, че хвърлям през отворения прозорец балата пари в скута й.

— Не ги харчи наведнъж — подмятам саркастично.

— Приятно ми беше да правим бизнес. Мен ако питаш, Розмари е глупачка. — Тя ми праща въздушна целувка, по лицето й се разлива триумфална усмивка.

Нямам намерение да се задържам по-дълго тук и прекосявам шосето. Нетърпелив съм да стигна колкото може по-скоро до пикапа. Чак там ще мога на спокойствие да прегледам информацията, с която разполагам. Сега имам адреса на Роуз. Това сигурно би трябвало поне малко да ме развълнува, но истината е, че съм като изтръпнал. Мъртъв съм отвътре, откакто Роуз замина.

На това място нощем е пусто и затова го избрах. В момента не съм в настроение да се смесвам с тълпата. Свел съм лице, качулката покрива главата ми и единствения звук, дето чувам, е от тежките ми стъпки по цимента.

Вече виждам пикапа, когато ужасяващ писък разцепва тишината. Спирам и бавно вдигам глава, за да се уверя, че наистина съм чул нещо — нервите ми и бездруго са обтегнати до краен предел. Но когато писъкът се повтаря, последван от едно гърлено „Не!“, вече знам, че някой е в беда.

Нищо не пречи да сменя посоката и да се престоря, че изобщо не съм бил тук, но не съм страхливец. Готов съм да воювам за правдата. За разлика от бившата си съпруга. При тази мисъл се втурвам с отчаян спринт и когато завивам зад ъгъла, виждам как влачат дребничко момиче към тъмна уличка, а нейният кавалер се е свлякъл на земята като торба с лайна.

Чувам момичето да пищи. Бас ловя, че има повече кураж от своя възлюбен, който ридае, заровил лице в шепите си. Адреналинът пулсира във вените ми — хуквам към него, грабвам го за яката и го изправям на крака.

— Давай! — изкрещявам, докато се надига. — Той ще я убие.

— Не мога! — хленчи красавецът и скубе косите си с две ръце. Очевидно е в шок, но истерията му може да почака.

— Звъни на 911! — нареждам, после го зарязвам и се втурвам след момичето, чиито викове късат сърцето ми.

Уличката е само на няколко крачки. Тичам нататък в отчаяното си желание да я спася, а не знам защо. Вземам рязко завоя и направо ми се повдига, като виждам как онзи я опипва — задните й части са разголени, тя хлипа и се съпротивлява с всички сили.

Всичко се случва за части от секундата, но ясно виждам как от котенце тя се превръща в тигрица, отмята глава и забива чело в носа на копелето. Онзи изревава и отскача назад, притиснал лицето си с ръце.

— Шибана кучка!

Тя не губи и секунда и хуква, спасявайки живота си.

Очите й се разширяват, като ме вижда да тичам насреща й. Стъпките зад гърба ми подсказват, че Страхливия лъв може би най-после е намерил топките си. Аз обаче съм по-бърз и се устремявам напред с всичка сила. Нямам представа защо, но необходимостта да защитя тази жена завладява всяка частица от тялото ми, сега нищо друго няма значение за мен, само нейната безопасност.

От нея струи истинска сила, защото е решена да живее. Тази сила внезапно ми вдъхва надежда. Когато Роуз замина, отнесе и частица от мен със себе си. Ала сега постъпката й ми се вижда толкова маловажна, така малодушна. Тази смела и решителна жена се бори за оцеляването си и нейният кураж вдъхва и на мен нова жажда за живот. Щом като едно младо момиче е способно на такова нещо, защо и аз да не мога?

Трябва да я защитя. Трябва да й се отблагодаря, че отвори очите ми. Тя не бяга от проблемите, а се справя с тях. И няма нужда някой да я спасява. Справя се и сама.

— Бягай!

Когато тя се опитва да предпази мен, става още по-борбена. Коя е тази жена?! Трябва да разбера.

По погледа й личи, че за нея и аз съм човек, който си струва да познава. Някой, от когото има нужда. За беда, моята рапсодия завършва грозно и надеждите ми са простреляни, когато нападателят вади пистолет, прицелва се и натиска спусъка.

Викът ми раздира гърлото, като виждам как моят лъч надежда се свлича на земята във вид на жалка купчинка. Пада на крачки от мен, превърната в кървава пихтия. Изведнъж зелената й рокля почервенява отпред, когато куршумът я уцелва в гърба и излиза през гърдите. Изходната рана е кървав кратер. Втурвам се и за секунди стигам до нея. Тя лежи по гръб, бори се за глътка въздух и гледа втренчено беззвездното небе. Падам на колене на паважа и трескаво притискам раната й с длани.

Тъмната й коса е разпиляна около главата, едната й обувка е отхвръкнала на метри от мястото, където лежи. Въпреки това от нея продължава да струи сила, която ме притегля неудържимо. Зад гърба си чувам хлипане. Това не помага на нито един от двамата.

— Обади се на 911! Веднага! — изревавам, но не откъсвам поглед от ангела, който лежи в ръцете ми.

Очите й се бялват.

— Не! Да не си посмяла! Остани с мен! — Усещам решителността й, опитвайки да остане в съзнание. — Парамедиците са вече на път. Ти само остани в съзнание, чуваш ли! — Тя кимва и главата й се килва на една страна.

Все така притискам длани към раната й, но кръвта блика неудържимо. Тъкмо се каня да сваля суитчъра, за да запуша раната, когато тя вдига ръка и с леко като полъх докосване сваля качулката от главата ми. Погледът на красивите й лешникови очи се избистря и тя ме възнаграждава със слаба усмивка.

— Благодаря. — Преглъща мъчително. — Мисля… че бихме станали страхотни приятели.

Не разбирам за какво говори, а тя затваря очи и престава да диша. Умира. Всеки сантиметър от тялото ми гневно протестира. Яростно се опитвам да я върна към живот. Оказвам й първа помощ и й вдъхвам от своя живот. Тя трябва да оцелее. Не съм очаквал, че пак ще усетя сърцето си след заминаването на Роуз, но ето че сега то се къса заради едно непознато момиче.

Нейният възлюбен най-накрая се превръща в човека, от когото тя има нужда. Блъска ме встрани, за да поеме той оттук нататък. Само дето е малко закъснял. Ще ми се да избода очите му и да го удуша с голи ръце, но дочувам воя на сирените.

— Ти ли ги повика? — Това не е въпрос, а по-скоро заплаха.

Той кимва.

Поглеждам момичето — току-що я срещнах, а нещо необяснимо ме тегли към нея. Има и друго, което бих могъл да сторя.

— Ще живееш, дявол те взел. Трябва да оживееш. Твоето място е на този свят. — Скачам и хуквам по уличката, готов да раздавам правосъдие с голи ръце.

Краката ме носят напред, препускам по-бързо от всякога. Сега най-важното е да открия копелето, дето я простреля, и да превърна живота му в болка. Яростта ме заслепява, но следвам инстинкта си и завивам наляво, насочвайки се към долнопробната част на града. Ако някъде мога да открия тая отрепка, то ще е в онази клоака.

Група бездомници са се скупчили около варел, в който са наклали огън и греят мръсните ръце. Даже окото им не трепва, когато префучавам наблизо. Явно са свикнали с житейските драми около тях. Навлизам с бяг все по-навътре в непознатия за мен свят, където лъха на смърт. Рязко свървам надясно и тъкмо си мисля, че съм сгрешил, когато го съзирам. Бяга и спасява живота си буквално, защото настигна ли го, ще го убия.

Поглежда през рамо и се облещва, виждайки, че съм по петите му. Катурва един варел по пътя си — изобщо не му пука, че оставя без топлина жена и трите й деца. Прескачам варела, без да губя копелето от поглед. Той криволичи и се крие, но аз съм винаги на крачка от него. Накрая се подхлъзва на заледена локва, тромаво полита и се просва по очи. Неговата неповратливост ми дава предимство и се мятам отгоре му, попречвайки му да се изправи.

И двамата политаме към паважа, но тялото му омекотява удара, защото падам върху него. Започва да се съпротивлява като бясно животно и опитва да ме удари. Аз обаче съм воден от едната сляпа ярост. Притискам кръста му с коляно, сграбчвам дългата му пършива коса и започвам да блъскам челото му в паважа. Веднъж, два пъти — звукът от кънтенето на черепа в уличната настилка ми доставя наслада. Той опитва да изпълзи встрани, но ударите са го зашеметили и се прекатурва на една страна, откривайки ребрата си за моите юмруци.

Болезненото грухтене, което надава, е наслада за слуха ми, защото пред очите ми е само кървящият ангел, който държах в ръце. Онзи все още се съпротивлява и опитва да ме отхвърли от себе си. Силен е, прекалено е силен за трезвен човек. Не знам с какво се е надрусал, но то поддържа адреналина му висок. Накрая по някакво чудо успява да ме отблъсне и да се измъкне.

Политам назад, но бързо възвръщам равновесието си. Бесен съм, че тоя задник е още жив. Нейните думи „Мисля, че бихме станали страхотни приятели“ не излизат от ума ми и наливат масло в огъня на моята ярост. Заради това копеле никога повече няма да почувствам докосването й.

Втурвам се след него, готов да го пречукам като куче. Когато се обръща и посяга към джоба на якето, вече е твърде късно да се прикрия.

Металното дуло просветва на лунната светлина, после виждам пламък, чувам силен гърмеж и усещам пронизваща болка. Трябват ми няколко секунди да осъзная, че съм прострелян. Стоварвам се на колене върху паважа, капачките ми се раздробяват от силата на удара, но кому са притрябвали капачки, щом е мъртъв?

Докато се свличам, опитвам да притисна раната с длани, ала крайниците отказват да ми се подчинят. Всичко наоколо потъва в кръв. Не ми остава нищо друго, освен безпомощно да гледам как животът изтича от мен.

Лежа по гръб също като момичето, чието име никога няма да науча. Небесата гледат отгоре към мен и клатят глава над затруднението, в което съм се озовал. Може би не е било писано да открия Роуз. Нито да разбера кое е загадъчното момиче.

Мамка му.

Проклет да съм, ако пукна, преди да разбера поне къде е Роуз.

Заповядвам на крайниците си да ми се подчинят и немощно посягам към джоба на якето. Пръстите ми напипват ръба на плика, изцапан сега от собствената ми кръв. Всеки момент може да припадна, но продължавам да упорствам. Ще разнищя тая работа докрай. Погледът ми се замъглява и светът около мен потъва в мрак. Разтърсвам глава и стисвам зъби, твърдо решен да остана в съзнание.

Тъкмо съм измъкнал плика — жълтото е единственият цвят в този сивкав свят — когато някаква ръка хваща китката ми и ме лишава от това последно право. Опитвам да се съпротивлявам, но не мога. Тялото ми е омекнало като преварени спагети.

Наблюдавам го с дясното око — лявото е загубило зрение — как отваря плика и се хили като влечуго.

— Тая мадама ми идва като шестица от тотото. — Явно е успял да прочете цялата информация и се кани да изнудва Хенри. После кляка на едно коляно и повдига ризата ми. — Жалко, че никога няма да я намериш.

Опитите ми да окажа съпротива са смехотворни.

— Жалко и че няма да опиташ онзи ябълков пай.

Мръснишкият намек по адрес на непознатото момиче ме вбесява повече от мисълта, че няма да открия Роуз. Опитът му да ме предизвика е жалък, но все пак си е предизвикателство. Заплювам го в лицето и немощно се усмихвам, когато кървавата слюнка се стича по бузата му.

Той я изтрива с края на ръкава, после се изправя и силно ме рита в ребрата. За по-сигурно нанася и два удара в лицето. Сигурно би трябвало да ме заболи, но не усещам нищо. Няма да позволя неговата физиономия да е последното, което виждам на този свят. Извръщам поглед към небето и се примирявам с мисълта, че никога повече няма да видя сина си. Знам, че Грейс ще се грижи за него като за собствено дете. Сълзите аха-аха да потекат, но не искам да го допусна.

Някъде в далечината отекват стъпки. Осъзнавам, че съм останал съвсем сам. Тъкмо да склопя очи и да се примиря със съдбата си, когато две ръце ме разтърсват за раменете.

— Ей, хлапе! Чуваш ли? Съвземи се!

В ушите ми гласът звучи муден и удебелен.

— За бога! Джуд! — Погледът ми е замъглен, но не халюцинирам — почти мога да се закълна, че това е Хенри. — Какво стана?! — крещи той и притиска ръка към раната ми, докато обозначава местонахождението си по радиостанцията.

— Откъде… знаеш… къде съм? — Вдишванията между думите са дълги и мъчителни и вероятно говоря несвързано, но Хенри разбира какво се опитвам да кажа.

— Проследих те. Знаех, че си намислил нещо, като се отклони по I-90. Но като пълен глупак останах да наблюдавам пикапа. Очаквах с него да отидеш там, накъдето си тръгнал. Видях те да преследваш онази отрепка, но беше много… късно. — За първи път в живота си го чувам да се разкайва.

Дали в последните си минути на този свят съм намерил сили да простя на Хенри, но стисвам ръката му, с която притиска неравномерно биещото ми сърце.

— Догони го. Той знае… къде е Роуз.

— Какво?!

Нямам време да се обяснявам. Изведнъж ми става студено.

— В него има плик. Там е всичко, която ще ти трябва. Наистина… бях намислил нещо. Винаги кроя нещо. Но открих… твоето момиче. — Вече не мога да нарека Роуз моето момиче, защото не е. От доста време.

Хенри повдига ризата ми и рязко си поема дъх през зъби.

— За бога, хлапе. Ако те оставя, ще умреш.

Главата ми клюмва, когато правя опит да я поклатя.

— Аз… вече… съм мъртъв. — Хенри искрено жадуваше смъртта ми, откакто Роуз си замина. Не знам защо му казвам всичко това, след като сме смъртни врагове, но сигурно е дошло време да се помирим. — Върви! — настоявам, когато виждам как се колебае. — Намери я. — Няма смисъл и двамата да сме мъртви отвътре.

Хенри бавно отдръпва ръката си и слага нещо меко под главата ми.

— Скоро ще дойде помощ. Не умирай, хлапе. Ти си кораво копеле. Недей точно сега да ме предаваш, не умирай в ръцете ми!

Оценявам загрижеността му, нищо, че е закъсняла с близо десет години. По-добре късно, отколкото никога.

Хенри се изправя и аз си поемам дъх за последна молба.

— Там има момиче. Простреляно. Точно зад ъгъла, близо до моя пикап. Обещай първо нея да спасиш.

— Хлапе…

— Върви.

Той пъшка разколебан и се обажда по радиостанцията.

— Престрелка на ъгъла на „Андерсън“ и „Хайтс“. Пратете всички проклети линейки в града, които са налични.

Зъбите ми тракат, вече почти нищо не виждам, но не ме е страх. Разполагам се на паважа колкото може по-удобно.

— Шерифе?

— Да?

— Ще ми запалите ли една цигара? Едва ли точно тя ще ме убие. — Опитвам да се засмея, но от гърлото ми излиза само хриптене.

Чувам как Хенри рови из джобовете, после долавям звук от щракане на запалка — няма как да го сбъркам. Миг по-късно усещам да пъха цигара между устните ми.

— Благодаря.

— Сбогом, Джуд. Смъртта ти няма да е нахалост. Ще хвана тоя боклук и ще го накарам да си плати. За теб и за момичето. — Прощалните думи на Хенри ми действат някак умиротворяващо.

Всмуквам от цигарата, лежа съвсем сам и се взирам с невиждащи очи към небесата. Мога да проклинам съдбата си, да моля за пощада, но истината е, че за първи път от доста време се чувствам истински свободен. Свободен от тъгата, която бе се загнездила завинаги в душата ми. Ангъс, разбира се, ще ми липсва, но съм сигурен, че от него ще излезе забележителен човек. Така му е писано. Той е единственото истинско нещо в живота ми.

Вече не усещам тялото си. Чувствам се безтегловен. Ето това е то — краят.

Никой не може да предскаже смъртта си, но дори да имах кристално кълбо и да можех да прозра в бъдещето, пак нищо не бих променил. Осигурих на сина си най-добрия живот, дето можех да му дам; научих го на онова, което според мен е правилно, така че, като порасне, да се гордея с него. Той е моето наследство. Най-хубавата следа, която ще оставя на този свят. Дадох основание на Хенри да продължи напред. И накрая срещнах човек, който, макар и за кратко, ми даде надежда за утрешния ден.

Малко преди очите ми навеки да се склопят, зървам блещукане — падаща звезда. Усмихвам се с вкоравени от засъхналата кръв устни.

Пожелай си нещо.

* * *

— Проклето копеле! — ругая, за да не се разплача. Хлапето никога не ми е харесвало. Тогава защо ми е тъжно? Втурвам се натам, накъдето видях да се омита онзи паразит, ще го открия на всяка цена. Джуд каза, че този тип знае къде да намеря Роуз.

Нямам представа как Джуд е успял да я открие и не ми пука. Повече от година чакам този момент. Така моята Джилиан ще излезе от непрестанния унес. И двамата умряхме отвътре в деня, в който Роуз си тръгна. Сега работата ми е да я върна. Тя отнесе и душите ни със себе си. Само така ще покажа на Джилиан колко съжалявам за онова, което й причиних. Не се гордея с постъпките си, но съм готов да изкупя вината си.

Усещам, че съм на прав път. Длъжен съм да открия онзи паразит не само заради Роуз, но и за да си плати за онова, дето стори на Джуд.

Завивам надясно и го виждам. Ето го. Оттук започва изкуплението на греховете ми.

— Спри! Полиция! Казах да… — О, не, мамка му.

Не.

* * *

Скимтя, притискайки гърдите си с ръце. Не мога да си поема дъх. Умирам… отново… Нима умирам за втори път?! За трети? Вече загубих броя. „Джуд? Не!“ Остър вик раздира гърлото ми, после гърленият звук е удавен от собствените ми ридания. Опитвам да побягна, но краката ми са като от олово.

Трябва да се боря за него. Трябва да го спася.

— Виктория! — Гласът му е като компас за мен, винаги ме ориентира, щом изгубя посоката. — Дишай… остани с мен. — Сега тези думи придобиват съвсем друг смисъл. Те ме спасяват още от самото начало. — Шшт, тук съм. В безопасност си.

— Ти си тук? — преставам да се съпротивлявам.

Две устни полагат целувка на главата ми.

— Да, както винаги.

Не зная колко време е минало, но когато стаята престава да се върти, открехвам полекичка очи. Страх ме е какво може да видя. Не би трябвало да се изненадвам, че първото, на което попада замъгленият ми поглед, е Джуд. Седи до мен, превит на две, ужасен, с кървясали очи.

— О, слава богу. — Грабва ме в прегръдките си и ме притиска толкова силно, че едва дишам. Мисълта за това още повече стяга гърдите ми, защото помня предишния път, когато бях оставена да се боря за глътка въздух.

Джуд целува косата ми, бузите, клепачите и най-накрая запечатва устата ми с целувка.

— Добре ли си? — Взема лицето ми в шепи, търси да прочете отговора по него.

Споменът за току-що видяното ме връща със замах в неговите прегръдки. Отпускам се на гърдите му, обляна в нов порой сълзи. От гърдите ми се изтръгва ридание.

— Видях те как умираш — хлипам. Цялото ми същество скърби. — Загина, докато ме защитаваше. — Тръсвам глава. Не мога да приема това за истина. — Не. — Отново се сещам, че той наистина е мъртъв, и болката пак разкъсва душата ми. — Аз съм виновна за всичко. Заслужавам да умра. — Изведнъж ахвам. — Ами Хенри? И той ли е мър…? — Давя се, едва успявам да го изрека.

Джуд кимва тъжно, свеждайки мастилените си очи. Сърцето ми се къса. Пръска се на милион невъзвратими частици. Вече нищо не разбирам. Ала осъзнавам, че това е само началото и още много предстои.

Джуд изтрива сълзите ми с върховете на пръстите си. Хапя устни, за да спра този потоп. Дъхът му е топъл като слънчев летен ден.

— Готова ли си да видиш и останалото?

Съзнанието ми бавно се прояснява и постепенно разбирам, че се намираме в асансьор.

— Още ли има?

Той нежно ме целува по устните, после се изправя и ми подава ръка.

— Винаги има и още нещо.

Пъхам ръка в неговата. Вратата на асансьора се плъзва встрани. По силата на логиката това не би трябвало да се случва. Но пък всичко отдавна загуби смисъл.

Единственото на тоя свят, в което има поне капчица смисъл, са две простички думи, а те, оказва се, не са чак толкова прости.

— Обичам те.

Дъхът ми спира. Този смел и забележителен мъж ме обича? Аз не съм нищо особено, той обаче, той е героичен, самоотвержен, абсолютно епичен.

— Права бях — прошепвам. Той накланя глава. — Ние сме страхотни приятели — повтарям думите, които дори не помня да съм казвала. Всичко е толкова необхватно и неразгадаемо. Дори не ми остава време да осъзная какво съм преживяла току-що, защото има много повече и то тепърва предстои.

Плъзвам пръст по бръчката между веждите му.

— Но като любовници сме още по-страхотни. И аз те обичам. В този живот и в следващия — добавям, надявайки се да му внуша, че за връзката ни няма граници и предели.

Лицето му засиява в победоносна усмивка.

Никога не съм се чувствала така защитена в прегръдките му — ръце, сърце и душа, пожертвани заради мен. Обещай първо нея да спасиш.

Обвивам врата му с ръце и заравям лице в гърдите му.

— Благодаря ти.

— Не бързай още да ми благодариш. — В думите му има разкаяние.

С неохота се откъсвам от прегръдката му и поглеждам надясно. Рязко връщам очи към Джуд.

— Какво е това, по дяволите?!

Той отвръща като взема ръката ми в своята и ме повежда към място, на което най-малко съм очаквала да попадна.