Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (5)

Глава четвърта

Паркирам раздрънканата си хонда. От нея изригва черен облак дим, когато изключвам двигателя. Всъщност съм доста изненадана, че стигна чак дотук, без да се налага да звъня на Пътна помощ. Докато слизам от колата, си давам сметка защо наричат тази част от щата Тихия кът. Този полуград — полусело има много по-рустикален вид от останалите предградия и това ми харесва. Точно заради това избрах да се преместя тук. С население от малко над дванайсет хиляди е достатъчно голям, за да не остане незабелязан, но и достатъчно малък и скучен, та хората просто да преминават през него, без да се задържат за по-дълго.

Заглеждам се надолу по пътя към редицата старомодни витрини и фирмени табели и различавам клон на банка, типичната квартална бакалия на кьоше, антиквариат и магазин за вещи втора употреба. Всичко, от което човек може да има нужда. Слагам слънчевите очила и се отправям към магазина втора употреба. Надявам се там да намеря почти всичко, което ми трябва. Бюджетът ми е ограничен и докато си намеря работа, ще пазарувам с купони за намаления и в магазини за вещи втора ръка.

Срещам няколко души, които явно отмятат всекидневните задачи с пълни пазарски торби, заети да стигнат от точка А до точка Б. Забивам поглед в земята, защото нямам желание да опознавам съгражданите си — след сутрин като днешната наистина искам да бъда оставена на мира. Но си давам сметка, че така не може да продължава вечно: ако имам намерение да се върна към преподаването, ще трябва — искам или не искам — да се социализирам. Засега обаче съм решена да бъда единствената си компания.

Звънчето над стъклената врата издрънчава, когато влизам във вмирисания на мухъл магазин. По-голям е, отколкото съм очаквала, и с вълнение отбелязвам, че имат малък отдел за мебели в крайния ляв ъгъл. Ремаркето, което наех, успя да побере разтегателния диван, минибара хладилник, няколкото кашона и злощастното кресло, дето вече го няма. Не мога да се отърва от мисълта къде ли точно е потънало в езерото. И продължавам да размишлявам за причината вече да не е в задния ми двор.

Тръсвам глава с надеждата да пропъдя мислите за Джуд, разгонвам привиденията около себе си и се усмихвам любезно на безличното русо момиче на касата. То разлиства някакво клюкарско списание. По всичко личи, че предпочита да е в Холивуд, отколкото на място като това. Откривам малка дървена кухненска маса с два непасващи си по цвят стола за по десет долара. Плотът на масата е надраскан и отдавна се е простил с политурата си, но за десет долара върши работа. Доволна от направения избор, внезапно съзирам кървавочервен царствен фотьойл в стил „Честърфийлд“. Позлатеният кант в комбинация със сложната релефна шарка на тапицерията е самата пищност и самото излишество, но аз го пожелавам на мига. От малка дупчица на подлакътника се подава белият пълнеж, но това малко несъвършенство е в пълен контраст с безупречния вид на предишното ми кресло и кой знае защо в очите ми този фотьойл се превръща в идеалния избор. На него няма етикет с цената, така че продължавам да обикалям бързо магазина, забърсвам нащърбен сервиз, няколко чаши и още няколко кухненски пособия.

Това място гъмжи от толкова много скрити тайни, толкова много разбити спомени. Изоставените предмети тук получават втори шанс за живот. Може да останат забравени, но е възможно и да запълнят празнина, която не са могли да запълнят у предишните си собственици. Прекарвам пръсти по прашните лавици и не мога да се отърва от мисълта каква ли история е свързана с всеки един от предметите по тях. Какво ли са преживели, за да се окажат накрая напукани, нащърбени, нежелани и готови за боклука? Дали просто са изпълнявали своето предназначение? Или още в самото начало са се оказали непотребни? Опитвам се да не сравнявам тъжната им история с моята.

Когато и двете ми ръце са вече пълни, стоварвам всичко на тезгяха до касата, обезпокоявайки отегченото момиче. Макар да е едва пладне, което в повечето части на САЩ е най-натовареното време за пазаруване, ще си помислиш, че тук скоро ще затварят. Наоколо е зловещо тихо, което предизвиква у мен някакво сладко-горчиво чувство, тъй като тепърва ще трябва да свиквам с тишината.

— Колко ще струва всичко това, заедно с кухненската маса и двата стола… и онзи червен фотьойл?

Вместо отговор момичето прави балон с розовата дъвка, той се пуква и тя продължава да чете списанието си.

— Двайсет и пет долара стигат ли?

Когато продължава са се прави, че ме няма, посягам към задния джоб и оставям парите на плота. Тъкмо се каня да попитам дали това покрива цената, телефонът иззвънява. Тя вдига, обръща се с гръб към мен и започва да се кикоти на онова, дето онзи от другата страна на линията току-що е казал.

Е, това вече си е чиста грубост, но аз едва ли мога да очаквам друго — по такива места няма етикет на поведение.

След като побирам цялата кухненска посуда в един кашон, се захващам с масата и столовете, които, противно на очакваното, се оказват по-леки. Отнасянето им до ремаркето не е никак трудно, проклетият фотьойл обаче е същинско предизвикателство, защото е по-тежък, отколкото изглежда. Пък и е много неудобен за носене.

След три неуспешни опита да го пренеса през прага се обръщам към продавачката.

— Проблем ли ще е, ако го влача по пода? — питам.

Тя изобщо не си дава труд да ми отговори.

Издрасканото дюшеме е виждало и по-добри времена, но аз все пак изпитвам угризение, докато дърпам и тегля туловището на фотьойла с всичка сила. В края на краищата това се оказва без значение, защото успявам да измина едва две крачки. Явно тая работа ще отнеме цял ден.

Поемам си дълбоко въздух и отново потътрям фотьойла със сетни сили. Фактът, че онзи, който изгорих, има нужда от заместник, ми вдъхва енергия и още преди да съм се усетила, вече го влача по улицата. Поспирам за секунда и после, използвайки целия приток на адреналин, го вдигам и го намествам в ремаркето редом с масата и столовете. Затварям вратите, опирам ръце на хълбоците си и се превивам на две, жадно пълнейки изтощените си дробове с пресен въздух.

Ако Браян сега беше тук, щеше да свърши цялата тежка работа, както навремето, когато все още се държеше като джентълмен. Докато възстановявам дишането си, си припомням какъв бе животът ми някога.

Преподавах в местното начално училище и по цял ден бях заобиколена от деца, така че най-много от всичко желаех да имам и собствено. Опитвахме две години, макар да не бяхме женени, но така и не успях да забременея. Отчаяно искахме да създадем свое семейство. Опитвах какво ли не — от правенето на секс в зависимост от лунните фази до пиенето на „чудотворни“ билкови отвари — нищо не помогна.

Записахме си час при най-добрия специалист по репродуктивна медицина в щата, който ни направи всички възможни тестове. По думите му и при двамата всичко бе съвсем нормално. Просто за тези неща се иска време. На нас обаче така и не се случи — никога. Просто не ни бе писано да си имаме дете. Според мен това е една от причините Браян да започне връзка с Матилда. Тя го кара да се чувства истински мъж.

Ненавиждам се задето още съм толкова слаба. Лекарите казват, че е нормално, че трябва да мине време, докато тялото ми стане каквото е било. Навремето бях спринтьор, най-бързата на пистата, сега обаче едва изкачвам няколко стъпала, без да се задъхам. Е, това съвсем скоро ще приключи. Зад къщата ми има езеро. Още утре ще проверя колко километра са до отсрещния бряг.

Вече не съм жертва. Оцелях с една определена цел и тази цел е да живея.

Новият ми живот започва в мига, когато чувам грубите и унизителни думи: „Ей, олигофрен!“.

Вдигам глава и виждам група тийнейджъри, които явно до един искат да приличат на Джеймс Дийн. Наобиколили са по-малко момче, на вид не повече от осемгодишно. То очевидно е наплашено до смърт, но стиска юмруци и отчаяно опитва да се отърве. Кръгът около него обаче все повече се стеснява, затваряйки го в клетката на петима закоравели побойници.

— Олигофрен, давай парите!

— Той няма пари. Баща му е лентяй.

— Бас ловя, че дядото е дал малко сухо. — Те продължават да издевателстват, бутат го и го дърпат, докато малкият започва да пищи. Най-едрият от хулиганите го блъсва толкова силно, че момчето пада на паважа с противен тъп звук. Това ми действа като червено на бик.

— Ей! — провиквам се и се втурвам към тях. Глас в пустиня, сякаш това още повече подклажда тяхната жестокост.

Те се скупчват около малкия и започват злобно да припяват: „Олигофрен! Олигофрен! Олигофрен!“. Вцепененото от страх момче се свива на кълбо и започва да плаче. „Урод! Урод! Урод!“

— Престанете веднага, лекенца такива! Оставете го на мира! — Дръпвам рязко за ръката техния тартор и той се обръща сепнат, че някой изобщо си позволява да му прави забележка.

Когато погледите ни се срещат, дори има наглостта да се изхили.

— По олигофрени ли си падаш? — Пристъпва към мен и масивната му фигура се извисява над моята. Аз обаче няма да позволя тази бъдеща мутра да ме сплаши.

— Ще стана най-страшният ти кошмар, ако не се разкараш още сега. — Решена съм да воювам до дупка, ако има дързостта да каже още една дума.

Малките му като мъниста очички започват да гледат знойно.

— А аз ще съм за теб какъвто ме поискаш, сладурче — измърква и приглажда смехотворния тийнейджърски мъх, който едва покрива челюстта му.

— О, моля ти се — отвръщам подигравателно, извъртайки очи нагоре. — Поне изчакай да ти порасне брада, преди да ми налетиш. А сега се разкарайте. Иначе ще се обадя на родителите на всеки от вас. — Оглеждам ги един по един, пускайки в действие учителския тон и печално известния поглед на укротител, който пазя за непослушни ученици.

Тарторът, или иначе казано младшият задник, изсумтява подигравателно.

— Леле! Направо мартинките ми се разтрепериха.

За щастие, заплахата оказва някакъв ефект върху останалите побойници и те се размърдват, така че успявам да мина покрай младшия задник и клякам до ридаещото върху паважа момче.

— Здравей. Казвам се Виктория. Няма да ти направя нищо лошо. Добре ли си?

То обаче дори не трепва. Май изобщо не ме чува.

Решавам, че допирът може да подейства по-успокоително от думите, и предпазливо слагам длан на гърба му. За беда, това не води до реакция, каквато съм очаквала. То скача с широко ококорени сини очи и започва да пищи. Писъците му са пронизителни, почти непоносими. Чак когато започва да издава нечленоразделни гърлени звуци, разбирам защо не е реагирало на моите думи.

— Е, нали ти казах, че е олигофрен — обажда се самодоволно младшият задник.

Обръщам се да го погледна.

— Какъв ти е проблемът бе?! — изсъсквам. — Той е глух! Сега се разкарайте оттук, преди да съм отишла в магазина да разпитам къде живеете. Сигурно на вашите ще бъде интересно да научат, че сте избягали от училище.

Това на секундата ги усмирява — те схващат, че изобщо не се шегувам, и се разотиват. Младшият задник се опитва да ме изпепели с поглед, което е направо смехотворно, защото е просто едно четиринайсетгодишно момче.

— Добър опит, но съм се справяла и с много по-едри, зли и схватливи хулигани от теб. — Той е искрено засегнат, а аз се ухилвам доволно. После преставам да му обръщам внимание и поглеждам момчето, което ни наблюдава внимателно. Не владея езика на глухонемите, но оскъдните му говорни способности ме навеждат на мисълта, че е глух от доста дълго време.

— Здрасти! — Вдигам ръка с разтворена длан. — Аз съм Виктория. Ти как се казваш? — Надеждата ми е да може да чете по устните, но момчето уплашено килва глава.

Душата ме боли за това кестеняво момче със сини очи.

— Къде е мама? — Думата, от която сърцето ми се свива, изглежда, действа по същия начин и на него, защото долната му устна започва да трепери. — Загубил си мама? — питам, опитвайки да събера парчетата от пъзела. Той продължава да се взира напрегнато в мен, наблюдавайки устните ми. — Мама? — повтарям. — Загуби ли я?

Протягам ръка да го успокоя, но момчето внезапно отскача и блъсва ръката ми. Дръпвам се стъписана. Какво толкова казах? Тъкмо се каня отново да попитам за майка му, когато то започва буйно да клати глава и да пищи. Силата на писъка буквално ме отхвърля назад, недоумявам с какво толкова съм го разстроила.

Ала така и не успявам да разбера, защото преди да съм казала и дума, той се шмугва покрай мен и се втурва по тротоара, завивайки покрай магазина на ъгъла. Хуквам подир него притеснена, че може да се нарани. Когато завивам зад ъгъла обаче, той вече е хлътнал в гъстата гора.

— Мамка му! — изругавам, чудейки се дали да го последвам. После се сещам как реагира на предишния ми опит да го успокоя и решавам, че ще е най-добре да се обадя в полицията. Тичам обратно към магазина за вещи втора употреба, звънчето жално издрънчава, когато блъсвам вратата.

— Бихте ли се обадили в полицията, моля! — Отчаяната ми молба изобщо не трогва касиерката. — Едно малко момче, около осемгодишно, току-що избяга в гората — обяснявам, ядосана от нейното безразличие. — Безпокоя се за него, защото очевидно беше разстроено. — Тя прави розов балон с дъвката и той се пука заедно с моето търпение. — Освен това е глухо! Веднага се обадете в полицията. Моля ви! Може да е в беда. Или да се загуби.

Онази се прозява. Явно моят мелодраматизъм я отегчава. Тъкмо се каня да отида зад тезгяха и сама да позвъня на 911, когато в магазина бавно влиза някаква по-възрастна жена.

— Добър ден, госпожо Силвърдейл.

— Здравей, Бритни. Би ли звъннала в участъка? Малкият Ангъс пак избяга в гората.

Бритни кимва и се мръщи.

— Дадено. — Посяга под тезгяха и измъква старомоден апарат. Тая провинциална идилия вече започва да лази по нервите ми.

Когато чувам да пита за шерифа, решавам, че ми е време да си вървя. Нямам никакво желание да се срещам със съседа, особено ако съм наплашила глухото момче до такава степен, та да избяга в гората. Ако пък шерифът някак е успял да надуши дима от джойнта през езерото или е зърнал адските пламъци в задния ми двор от прозореца си, тогава вече със сигурност съм в неговия черен списък. Няма нужда допълнително да се забърквам в тая каша. Затова се озовавам на тротоара още преди касиерката да е оставила слушалката.

По време на краткото шофиране към дома в ума ми постоянно се върти мисълта, че за градче, на което му викат Тихия кът, със сигурност съм вдигнала адска олелия.

* * *

Даже птичките се разлетяват от клоните, когато започвам да ругая като стар моряк.

Отначало покупката на фотьойла може и да ми се е струвала добра идея, сега обаче съжалявам, че вместо него не взех сета за фондю. Някак успявам да го смъкна от ремаркето, но влаченето през обраслата с трева поляна зад къщата се оказва проблем.

— Най-добре слагай перката на гащите — мърморя.

Разритвам пантофките, забивам пети в пръстта и поемам дълбоко въздух, после свивам колене и опитвам да вдигна фотьойла със сетни сили. Пъшкам и пуфтя, решена да вкарам това нещо вътре, но грамадата не помръдва и сантиметър.

Нуждая се от почивка и се упътвам към къщата за чаша вода. Потънала в мисли как точно да вкарам фотьойла, не съм чула звъна на мобилния, но долавям мелодичния звук на камбанки, който сигнализира за съобщение в гласовата поща. Посягам към апарата върху кухненския плот и включвам гласовата поща с надеждата да се е обадил някой по-едър и мускулест, та да ми помогне в хамалската работа.

Но не е така.

Паузата в началото би трябвало да ми подскаже кой е звънял.

„… Тори, чуй ме, моля те. Аз… за мен също е много тежко. Не сме искали да те нараним. И на двамата страшно ни липсваш. Говоря с теб всеки ден, макар да знам, че няма да ми отговориш. Съжалявам, моля те да ми простиш. Нуждая се от теб. Липсваш ми, сестричке. Моля те…“

Записът приключва, ръцете ми се тресат. И бездруго съм чула достатъчно. Просто няма да мога да го преодолея… никога.

Гласът на Матилда отприщва толкова спомени, а нейните извинения окончателно циментират факта, че двамата с Браян са мъртви за мен. Няма да рева. Една предателска сълза се търкулва, но аз бързо я изтривам.

Изпитвам потребност да се разсея, затова допивам водата и пак излизам. Използвайки неочаквания прилив на адреналин, се напъвам и вдигам фотьойла, но когато след малко дочувам: „Нужда от помощ?“, упорството ми прелива в благодарност, защото съм успяла да напредна едва с няколко крачки.

Щом надниквам иззад фотьойла обаче, признателността се превръща в ужас, защото виждам висок, сравнително привлекателен мъж на средна възраст в униформа. От шока хватката ми се разхлабва и изпускам стола върху крака си.

— Мръсно копеле! — изкрещявам, изправям се и започвам да подскачам на един крак, стиснала нараненото стъпало. Това е просто инстинктивна реакция, но явно не е най-подходящата, защото полицаят ме гледа така, все едно съм откачила.

Днешният ден може да го духа.

— Добре ли сте, госпожице? — неспокойно пита мъжът и слага ръце на хълбоците. Не се съмнявам, че жестът е съвсем преднамерен — явно в момента посяга я към палката, я към пистолета.

— Да, всичко е наред — отвръщам, стъпвайки и на двата крака. Налагам си да си придам що-годе нормален вид и се усмихвам, но май по-скоро прилича на озъбване. Очевидно отговорът ми все пак го успокоява и той кимва.

На табелката с името му пише Сандс. Май най-сетне съм срещнала печално известния съсед. Нямам представа защо, но това обтяга нервите ми. Иначе видът му е авторитетен и вдъхва чувство за ред — нищо чудно, че е станал шериф.

— Мога ли да помогна? — питам, защото не съм сигурна дали това е само посещение на добра воля, или е дошъл да ме арестува за нарушаване на обществения ред.

— Аз съм шериф Хенри Сандс. Живея оттатък езерото — представя се той и посочва към къщата, която вече знам от Джуд.

Решавам да се правя на ударена.

— Приятно ми е, шериф Сандс. Хубаво е да знам, че органите на реда са винаги наблизо. Но иначе съм убедена, че кварталът е спокоен. Аз съм Виктория Армстронг. — Дърдоря несвързано, защото той не обелва и дума. Просто гледа втренчено, сякаш ме тегли на кантар. Протягам ръка.

— Знам коя сте, мис Армстронг — заявява Хенри и ръката ми пада като отсечена.

— О! — преглъщам мъчително. Мамка му, дали е надушил тревата? Или е видял креслото? Или пък с Ангъс се е случило нещо? Мили боже, досието ми ще е дълго цял километър, че и повече!

— Да — отвръща той, после отива до патрулната кола и отваря вратата откъм мястото на пътника. Толкова е възпитан, така официален, че изведнъж ми става ясно — дошъл е да откара задника ми в затвора.

Гледам с широко ококорени очи. Дали трябва да се кача в колата?

— Аз… — Нямам възможност да го помоля за снизходителност. Виждам, че вади от колата кашона с покупките ми от магазина втора употреба. Въздъхвам шумно. Той вирва вежда. За щастие, не е забелязал моята нервност.

— Мисля, че това е ваше. — Лъснатите му обувки свистят при всяка крачка из високата трева, но блясъкът им помръква, докато стигне до мен и ми подаде кашона.

— Да, точно така. Благодаря. Откъде разбрахте, че са мои?

— Добра детективска работа — отвръща той и това допълнително ме напряга. Усмихвам се пресилено. — Получи се рапорт за момче на име Ангъс, което е изчезнало в гората.

— О, точно аз се обадих. Така де, не лично, а помолих Бритни да звънне. Притесних се, защото беше го наобиколила група хулигани. Когато се опитах да го успокоя, разбрах, че е… не чува. Явно беше много изплашен и побягна. Отначало тръгнах да го гоня, после обаче прецених, че е по-добре да се обадя в полицията. Надявам се да е добре — казвам най-накрая, защото шерифът мълчи. Стои, килнал глава настрани.

Точно в този момент решавам, че не харесвам Хенри Сандс. Има нещо в него, от което направо тръпки ме полазват.

Той прекарва пръсти през гъстата си тъмнокестенява коса. Слепоочията му са посребрени, което му придава достолепен вид.

— Точно затова съм тук. Занапред обаче е по-добре да не бягате.

— Едва ли може да се каже, че съм избягала — отвръщам. Тонът му изобщо не ми харесва. Хич не ми пука кой е. Няма да позволя да ме кара да се чувствам като престъпник, след като не съм направила нищо лошо. На всичкото отгоре е на моя територия.

Той кимва, опитвайки да запази хладнокръвие.

— Видях ви. Седях в патрулката точно зад ъгъла.

Няма никакъв смисъл да споря с него, затова просто кимвам с кисела усмивка.

— Още веднъж благодаря, че донесохте нещата ми. — Вдигам кашона и съдържанието му започва да дрънчи. С това негласно слагам точка на разговора, надявам се да го е схванал.

— Къде искате да отнесете стола?

Фотьойлът в момента е последната ми грижа.

— Няма проблем. Засега ще го оставя навън, докато реша какво да правя с него.

Той свъсва вежди, но, за щастие, не опитва да ми противоречи.

— Ясно. Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Армстронг.

— На мен също… — Не ми беше приятно. Искам час по-скоро да приключа с тази неловка ситуация, затова му обръщам гръб и се втурвам към укритието на дома си. Но успявам да направя едва три крачки, защото се боя, че ако продължа, просто ще се стоваря на земята.

— Ще дойдете ли на вечеря днес?

— В-вечеря? — Думата засяда в гърлото ми. Поканата му гласи точно така. Звучи като въпрос, но е ясно, че нямам избор. Това обаче не е причина да се съглася. — Много бих се радвала, обаче…

— Чудесно. Вечерята е в седем.

— Шериф Сандс, не бих искала да се натрапвам — казвам и се обръщам към него. Неволно поглеждам ръката му и забелязвам, че носи семпла златна халка. Дано стратегията ми свърши работа. — Съпругата ви сигурно ще иска да бъде предупредена малко по-отрано за гости на вечеря.

Хенри Сандс обаче не е от хората, които приемат „не“ за отговор. Пък и е свикнал всичко да става, както той каже.

— Глупости. Моята Джилиан винаги готви като за цял полк. Освен това… — При тази пауза космите по тила ми настръхват. — Това е най-малкото, което бихме могли да направим за вас.

— Нещо не разбирам… — Дали пък е соаре за добре дошла в квартала?

Той подръпва колана си.

— Помогнали сте на нашия внук — уточнява. — Затова ви каним като израз на благодарност.

Изобщо не ми е минавало през ум, че с шериф Сандс може някога да споделим една трапеза.

— Внук ли? — Клатя глава, напълно объркана.

За първи път виждам бронята на Хенри леко да се пропуква. А когато уточнява кой точно е неговият внук, всичко си идва на мястото.

— Да, онова момче, Ангъс… Той е мой внук.