Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (10)

Глава девета

В следващите няколко дни изведнъж осъзнавам, че вече не съм опечалена. След нападението, последвано от любовната връзка на годеника ми, тялото ми изолира всички чувства и превключи на режим на оцеляване. Сега обаче отново се чувствам добре. Май вече съм преминала петте етапа на скръбта — отричане, гняв, пазарлък, депресия и приемане. Понякога ми се случваше да пребивавам в някой от тях или пък във всичките едновременно в един и същ ден. Нищо чудно, че отвътре ми е такъв хаос.

Ще си направя добро, ако поговоря с някого и се отърва от цялата тая чернилка в мен. Тя ме яде и повече не мога да я понасям. Проблемът е, че единственият човек, пред когото бих изляла душата си, е Джуд. Не знам какво толкова има в него, но той ме кара да се чувствам в безопасност.

— Така ли смяташ да си облечена? — пита Чарли, докато слизам по стълбите, все още потънала в мисли.

Спирам на предпоследното стъпало, поглеждам оранжевата си бохо рокля и сандалите и свивам рамене.

— Че защо не? — отвръщам на въпроса с въпрос, сякаш изобщо не схващам за какво намеква.

— О! — процежда тя и леко се накокошинва.

— Защо, какво не е наред?

— Нищо, просто… нямаш ли желание малко да се понаконтиш? — предлага предпазливо.

Завъртам очи и прекрачвам последното стъпало, пропускайки покрай ушите си не чак толкова тактичната й забележка.

— Е, колко според теб ще продължи това? — питам, оглеждайки украсената с гирлянди стая.

Чарли е извършила чудеса от храброст с минимум средства, за да украси къщата ми и да я превърне в уютен дом. Използвала е класическа, но вечно актуална декорация в черно и бяло, придавайки свежест на малките помещения.

— Ами всъщност не обявих час за приключване на партито. Някак нямаше да е добросъседски — обяснява и пренарежда ароматизираните свещи върху полицата над камината.

— Значи, ако започна да гася лампите в полунощ, може да се приеме за грубост, така ли?

Тя се изкисква. Кой е казал, че се шегувам?

— Хайде, стига де! Ще бъде забавно!

Мръщя се. Представата ми за забавно е бутилка вино, пижама и Брадли Купър^[1]. Но все пак си придавам весело изражение.

Чарли се суети из стаята, пренареждайки купичките с чипс и различни сосове и половин дузината плата с храна. Наистина е направила невъзможното, за да превърне тази вечер в успех. Въпреки това домът ми няма особено празничен вид, та се замислям дали да освежа боята и малко да променя интериора. Бъдещето ми се вижда розово.

Звънецът се обажда и Чарли приглажда гънките на ослепителната си червена коктейлна рокля.

— Хайде, върви да отвориш. Аз трябва да нагледам ордьоврите. — Изчезва в кухнята още преди да съм успяла да възразя.

Въздишам, влизам в ролята на голямо момиче и поемам въздух с пълни гърди. Надявам се с него да поема и малко въодушевление. После си окачвам най-хубавата усмивка и си повтарям, че всъщност се нуждая от всичко това, за да продължа нататък.

Продължавам да си го повтарям и докато отварям външната врата, пред която чакат група непознати, които в един глас ме поздравяват с възторжени възгласи: „Добре дошла в квартала!“. Отстъпвам, готова всеки момент да чуя проповед за живота на Исус.

Руса дама с красива керемидена рокля тиква някакво плато в ръцете ми.

— Привет, аз съм Дебра Хигинс, а това е мъжът ми Даръл. Живеем в съседната къща. Много благодарим за поканата. — Минава покрай мен, следвана от Даръл, който кимва. От него вони на бърбън.

Не успявам и дума да обеля, а въодушевена двойка номер две вече е заела мястото на семейство Хигинс.

— Добре дошла, ние сме семейство Андерсън. Дано обичате опашки от омари.

Жената не ми позволява да обясня, че съм алергична към морска храна, и набутва в ръцете ми огромен поднос.

Върволицата продължава и през следващите пет минути. На двойка номер седем вече съм загубила нишката кой кой е. Слава богу, че Чарли и мисис Андерсън не се отделят от мен и са така добри да ми припомнят имената на гостите. Лепнала съм се за тях като гербова марка и съм доволна, че от мен нищо повече не се иска. Почти не обелвам дума.

Из къщата сноват стотина души, а аз се чувствам като пате в кълчища. Стига ми само да ги наблюдавам, без да вземам участие в суетнята.

Чарли изчезва в кухнята, а Дебра Хигинс поема ролята на домакиня. Изпивам виното си на един дъх — нужно ми е да си влея малко кураж. Никога не ме е бивало в социалните контакти.

— Е, какво работиш? — пита Дебра. Тя е на средна възраст и изглежда добронамерена, но определено не е човекът, с когото бих споделила най-мрачните си тайни. Цяла вечер я гледам как надава ухо на разговорите около нас. Обзалагам се, че всичко ще бъде предъвкано по време на редовния брънч с останалите клюкарки от квартала.

— Учителка съм. Тъкмо получих работа в Пайнуд — казвам и отмъквам чаша шампанско от подноса на сервитьора.

— О, колко хубаво. Чу ли това, Даръл? — Тя се обръща към мъжа си, който се интересува от светските разговори толкова, колкото и аз.

Усетила липсата му на интерес, тя поклаща неодобрително глава.

— Не му обръщай внимание. Той дебне за Хенри.

При споменаването на това име едва не се задавям с питието.

— Хенри Сандс ли?

— Точно той. Запознахте ли се вече? — пита тя и изваяното й чело се набръчква от любопитство.

— Да — отговарям, но не се впускам в подробности.

— Е, двамата с мъжа ми от години са първи приятели — осветлява ме тя и посяга за парче киш от подноса на минаващия край нас сервитьор.

Кимвам, отпивам от чашата и оглеждам помещението за познати лица, като лицето на Джуд например.

Кафявите й очи обаче се ококорват от вълнение при възможността да поклюкарства. Навежда се към мен, прикрива устата си с ръка и започва да шепне.

— Случилото се с Роуз е направо ужасно.

От тази нетактичност шампанското направо ми пресяда. Тя прибира кичур кестенява коса зад ухото си.

— Е, аз май се разприказвах.

Видно е обаче, че няма намерение да спре дотук. Не искам да я окуражавам, но любопитството ми надделява.

— Какво се е случило?

Тя се примъква още по-близо до мен.

— Горкият Хенри… Внукът му е болен от церебрална парализа.

Втрещена, изпъвам гръб. Тъкмо се готвя да скоча в защита на Ангъс, когато тя продължава.

— Не стига, че преди година дъщеря му събра багажа си и замина в неизвестна посока, ами сега му е наложено ограничение колко често да вижда детето. Такъв срам. А той толкова обича малкия монголоид.

— Моля?! — възкликвам възмутена. Дори не се опитвам да смекча отровния си тон.

— Съжалявам. Исках да кажа олигофрен — поправя се тя, сякаш това определение е по-тактично.

Едва се удържам да не я изпратя с ритници през вратата, защото знам, че Чарли ще се разстрои, ако направя сцена. Това обаче е първият и последен път, когато тази тесногръда женица прекрачва прага на дома ми. Животът на всеки човек е ценен, независимо от обстоятелствата.

Преди да съм успяла да я сложа на място, тя продължава да дудне.

— Просто умът ми не го побира защо Хенри така се е вманиачил да получи пълно попечителство. Момчето направо е одрало кожата на баща си. Човек би решил, че Хенри едва ли ще иска да се сближи с внука си, тъй като изобщо не понася мъжа на Роуз.

— Тя омъжена ли е била? — питам, давайки глас на мислите си.

Дебра кимва.

Значи предателството на Роуз е още по-страшно — зарязала е не само сина си, но и своя съпруг. Защо?

Макар да нямам никакъв интерес да поддържам разговора с тази жена, нещо ме подтиква да задам следващия въпрос.

— Кой е бащата на Ангъс?

Тя започва да шари с поглед из помещението. Очите й се уголемяват, когато стигат до входната врата.

— Ето го.

Проследявам погледа й и едва не се свличам на пода, когато виждам кого сочи. Мозъкът ми отказва да преработи информацията.

— Джуд?! Джуд е бащата на Ангъс? И съпруг на Роуз?

— Точно така. Вие познавате ли се? — пита тя с внезапно събуден интерес.

— Да, познавам го. — Колкото и да е странно, в момента не мога да вържа дори едно смислено изречение.

— На всички е ясно, че Хенри обвинява Джуд за това с Роуз.

Вдигам рязко глава.

— Как така? Защо?

— Защото Ангъс по негова вина е…

— Глух — прекъсвам я, защото повече не мога да понасям пълното й невежество.

Тя се нацупва и си придава строг вид.

— Точно така. Ако Джуд не бе се запилял в нощта, когато Ангъс се роди, Роуз нямаше да свърши в онзи насип, докато кара сама към болницата.

Закривам зяпналата си уста с трепереща длан.

— Бедничката Роуз, кой знае колко време е била в безсъзнание. Жалко за нея и за Ангъс. Добре, че Хенри я откри и я откара в болницата. Едва не загуби и двамата. Е, все пак оцеляха, само дето Ангъс получи тоя дефект.

Посягам слепешката да взема две чаши от подноса на минаващия наблизо сервитьор. Дебра усмихнато се кани да поеме едната, но аз я дръпвам — и двете са за мен. Изпивам ги на един дъх. Всичко това е толкова ужасяващо, че умът ми не може да го смели. Сърцето ми кърви за Ангъс. И за Хенри, който е намерил дъщеря си в това състояние. Дори не мога да си представя болката му.

Но да се каже, че всичко е по вина на Джуд, е най-малкото нечестно.

Никой не може да си позволи да твърди такова нещо. Съдбата не действа така. Ако не е бил насипът, щеше да е друго. Решения, които вземаме, предопределят съдбата ни. Твърдо съм убедена, че когато времето ти настъпи, нищо не може да промени онова, което ти е писано.

Дали, ако онзи не беше ме нападнал, двамата с Браян щяхме да сме още заедно? Дали Браян и тогава щеше да ми изневери със сестра ми? Истината е, че за всяко нещо си има причина. Дори да ни се вижда несправедливо, всичко е част от предопределеното свише — крайъгълен камък по житейския ни път. Ето защо разминалото ни се днес, непременно ще се случи утре. Всичко е предначертано. Никой не може да промени съдбата си.

— Не е честно да обвиняват Джуд — прошепвам. Наблюдавам как претърсва с очи навалицата и постепенно погледът му приближава към мен.

— Ама детето се роди преждевременно недоразвито — възразява тя. — Пострадало е от недостиг на кислород. И никога няма да има нормален живот. Може би щеше да е по-добре, ако беше умряло още тогава. Що за живот е това сега?! Никога няма да се ожени.

Кръвта ми кипва. Усещам как в очите ми играят адски огньове. Тъкмо се каня да изритам невежия й задник през вратата, когато отляво чувам познат дрезгав глас.

— Дано са останали още кюфтенца.

Дебра се извръща нервно и пуска невинна усмивка. Аз също се обръщам — Хенри стои край нас с цивилно облекло, издокаран със сини джинси и синя риза с копчета отпред. Късата му коса е гладко вчесана, но явно не се е бръснал скоро, защото брадата му е набола. Забравям неприязънта си към него, като се сещам какво научих току-що.

— Съжалявам за закъснението.

Хвърлям поглед към часовника върху полицата на камината и установявам, че не е чак толкова късно.

— Пак ли трябваше да спасяваш човечеството? — закачливо пита Дебра.

Хенри дори не се усмихва. А когато се покашля, за да прочисти гърлото си, разговорите в стаята стихват.

— Благодаря за поканата, Виктория.

Усмихвам се, доволна от смяната на темата.

— Удоволствието е мое, Хенри. Заслугата обаче не е моя. — Откривам с поглед Чарли, която говори с Джуд, и му я посочвам. — Тази удивителна жена свърши цялата работа. — Хенри проследява погледа ми. Изражението му става каменно, когато забелязва с кого говори Чарли.

Дебра изобщо не изглежда сконфузена. Аз обаче съм почти сигурна, че Хенри е дочул как го обсъждаме.

— Джилиан с теб ли е? — питам, за да запълня неловкото мълчание.

Хенри поклаща глава.

— Не, помоли да я извиня. Има мигрена.

Веждите на Дебра се вдигат чак до косата. Питам се защо. От всичко това направо получавам киселини в стомаха.

Тъкмо се каня да се измъкна под някакъв предлог, когато чувам познат самодоволен глас.

— Привет, съседи.

Между веждите на Хенри се врязва гневна бръчка. Като гледам как от ярост устните му побеляват и се изопват, мога да очаквам само едно. Явно е на крачка да подпали трета световна война в дневната ми.

— Здравей, Джуд. — Обръщам се към него и забелязвам, че е приковал поглед в мен. Въздухът в стаята пращи от нагнетеното напрежение. Някакъв невидим гняв клокочи и наближава точката на кипене.

— Здрасти, Виктория. Страхотно парти. Благодаря за поканата. — Когато поглежда над рамото ми към Хенри, сякаш долавям скърцане на зъби.

Кимвам.

— За нищо. Благодаря, че дойде.

Двамата мъже не опитват да прикрият взаимната си омраза.

— Здравей, Хенри. — Джуд се обръща право към Хенри, а аз започвам да хапя бузата си. Хенри изръмжава нещо в отговор. — Опита ли кренвиршките с бутер тесто? Можеш да убиеш заради тях. — Дебра се покашля и подръпва златната си верижка. — Къщата изглежда много хубаво, Виктория. — Това са първите му думи за вечерта, които не са пропити със сарказъм. Хвърля поглед на червения фотьойл и крайчецът на устните му се повдига в крива усмивка. Тук само той осъзнава символичното му значение. Неочаквано изпитвам задоволство от този факт.

— Б-благодаря — отвръщам, когато най-после успявам да продумам.

Пронизващият поглед на сините му очи омеква и забравям всички клюки и обвинения.

Още щом го срещнах, знаех, че е различен, но не предполагах доколко. Татуировката му сега придобива съвсем друг смисъл и може да означава толкова много неща. Дори да е бил в неизвестност онзи ден, няма вина, че Роуз се е метнала на колата и накрая е катастрофирала. Както не може да му се търси отговорност за състоянието на Ангъс.

На тоя свят има колкото лошо, толкова и добро — това е житейското равновесие.

— Здравейте всички! — Чарли се присъединява към нас и си отдъхвам с облекчение. — Тори, може ли да те отнема за минутка? Един човек иска да говори с теб.

Поглеждам крадешком Джуд. Възхищавам се на куража му да дойде тази вечер. Знаел е, че Хенри ще бъде тук, както и още куп клюкари, които ще го обсъждат зад гърба му, но все пак е дошъл.

— Ще ми запазиш ли един танц?

— Дадено. — Този път усмивката на пълните му устни е напълно искрена.

Правя се, че не забелязвам смаяното изражение на Дебра и кимвам на Хенри.

— Благодаря, че дойде.

Хващам Чарли под ръка и се оставям да ме води. Когато вече сме на безопасно разстояние, тя започва да шепти само с ъгълчето на устата.

— Какво става?

— По-късно ще ти обясня. — Виждам, че се кани да възрази. — Трябва да си седнала, когато чуеш каква сензация съм ти приготвила — обяснявам.

За щастие, тя не настоява.

— Е, кой толкова настоява да говори с мен? Или това беше просто гениална маневра, та да ме отървеш от съседите?

Очаквам да се разсмее, но като виждам как свива устни, разбирам, че нещо не е наред. Преди да съм попитала какво става, срещам две познати очи.

— Мамо? — Едва не се задавям с тази дума.

Майка ми Анабел изглежда точно както я помня. Големи очи с лешников цвят, дълга кестенява коса и поръсена с лунички кожа. С нея сме като две капки вода. Както и с онази. Не съм виждала майка си от месеци. Не помня кога беше за последен път. Всичко след инцидента ми се слива в едно.

— Липсваш ми, миличка — изгуква тя; този глас връща всичките ми щастливи спомени. Но със следващото изречение прецаква всичко. — На всички ни липсваш.

Ето защо не отговарях на обажданията й. Просто не знае кога да спре. Навремето й повтарях до посиняване, че няма да проговоря на Матилда, докато не съм готова. Тя обаче продължи да настоява и да ме притиска, докато отстъпих.

— Знам, че ме отбягваш. Никак не ми е приятно, но въпреки това те разбирам. Сестра ти…

При споменаването на сестра ми просто преставам да слушам. Пренасям се мислено на друго място, където няма скръб, а само безмълвие. Забелязала съм, че доста често посещавам това място — за предпочитане е пред кошмарите.

— Искам само да се прибереш у дома. Щом се върнеш, всичко ще приключи. — Гласът й притихва с всяка следваща дума. — Липсваш и на Браян, и на Матилда. И на баща си. Преди месеци ти загуби почва под краката и ето че сега си…

Затъвам все по-дълбоко в отчаянието, но изведнъж усещам някаква топлина, която се разлива в мен и ме връща към сегашния момент. Няма нужда да отварям очи — знам, че това е Джуд.

— Пуснала си ги тук?! — сопва се той, като в същото време ме прегръща. Заравям нос в мекия му пуловер, парфюмът му ме потапя в блаженство.

— С-съжалявам. Мислех, че това ще й помогне — припряно се оправдава Чарли.

— И как по-точно ще й помогне? — Той ме притиска още по-силно към себе си и не опитва да скрие колко е ядосан.

— Знам ли? Все нещо трябва да направим. Иначе тя лека-полека ще си замине.

Стоя до тях, но разговорът им сякаш изобщо не ме засяга. Мразя да се чувствам така. Просто искам да се оправя. Чарли има право. Наистина ще си замина. От ден на ден все повече губя връзката със себе си. А навремето бях весела, волна. Бях жива. Сега дори не знам коя съм.

Откъсвам се от уюта в прегръдките на Джуд и изтривам нос. Няма да плача. Мастиленосините му очи преливат от загриженост към мен. Аз обаче се плаша колко бързо станах зависима от него.

— Добре съм, Джуд. — Той недоверчиво вирва вежда. — Честна дума — уверявам го.

Той колебливо посяга и отмята паднал кичур от челото ми. Всеки път, когато се докоснем, изглежда някак особено… повлиян от допира.

— Е, щом си сигурна…

Кимвам.

— Благодаря, че ми се притече на помощ. Напоследък доста често ти се случва.

Нещо в изражението му недоловимо се променя. Миг по-късно вече го няма.

— Искаш ли още сега да разкарам всички? — По устните му пробягва бегла усмивка.

Неволно се разсмивам.

— Звучи много съблазнително, но по-добре да изпием горчивата чаша до дъно. Това е част от голямата промяна, разбираш ли?

Двамата с Чарли кимват едновременно с тъжни усмивки.

Поемам си дълбоко въздух и се обръщам към мама. Очите й са пълни със сълзи. Ще ми се да бях дъщерята, която тя помни, но вече не съм онова момиче. Нещо в мен се промени безвъзвратно. Крайно време е да разбера какво е то.

— Довиждане, мамо.

Самотна сълза се търкулва по бузата й и тя внезапно отстъпва. Обръща се и излиза.

* * *

През останалата част от вечерта продължавам да опознавам новите си съседи, но не изпускам Джуд от поглед. Има нещо, дето ме тегли към него. А най-обезпокоителното и същевременно дразнещо нещо е, че сякаш и той не откъсва очи от мен.

След всичко, което научих за него, човек би помислил, че вече ще гледам да стоя по-далеч. Странно, но сега съм дори още по-заинтригувана.

— Имам чувството, че яйчниците ми всеки момент ще се взривят.

Гласът на Чарли рязко ме вади от унеса по Джуд. Обръщам се да я погледна.

— Какви ги приказваш?

— Тия скришни погледи, дето си ги разменяте с мистър Секси, ще ме накарат да приема предложението на Теди ОʼНийл.

Бърча нос. Изобщо нямам представа за какво говори.

— Джуд направо те изпива с поглед — възбудено продължава Чарли.

Едва не се задавям с пилешкото филенце, което дъвча.

— Това пък какво значи? Изобщо струва ли си да правиш въпрос от това?

— Да, щом става дума за Джуд Монтгомъри.

— О, значи си разбрала как е фамилията му! — Предпочитам да насоча разговора в тази посока, вместо да обръщам внимание на нелепите й твърдения.

— Открих още много неща — пропява тя.

Аз също.

Виждам как Джуд рови из джобовете си, вади пакет „Марлборо“ и излиза на верандата.

— Мътните го взели, може да е копеле, но видя ли това дупе!

Завъртам очи, но да… видях го.

После се измъквам навън да глътна малко свеж въздух, защото мисълта за задните части на Джуд и навалицата в дома ми ме напрягат. Доволна съм, че поне отвън няма никого. Слизам, залитайки леко, по стълбите на задната веранда и се отправям към кея. Май това е моят тих пристан в тежките моменти.

— Здравейте. — Сепвам се при звука на глас, който идва отляво. — О, извинявайте, не исках да ви стресна.

Обръщам се и виждам привлекателна жена на средна възраст, която пуши под дъба, скрита наполовина от клоните.

— Няма нищо. Случайно да ви се намира още една от тези?

Тя се усмихва. После започва да рови из джобовете си и вади пакет ментолови цигари. Втурвам се към нея и с благодарност си вземам една. Тя ми предлага и огънче. Щом вдишвам никотиновия дим, се отпускам.

— Извинете, че не се представих. Никак не ме бива като домакиня.

— Няма проблем. — Гласът й е спокоен, равен.

— Аз съм Виктория.

Тя махва с ръка, зелените й очи сияят.

— Сестра ми живее оттатък езерото — казва, но това нищо не ми говори, защото повечето съседи живеят на другия бряг. — Дано не възразяваш, че се натрапих без покана.

Неволно се засмивам на закачливия й тон.

— Ни най-малко. Така ще имам извинение да се задържа по-дълго тук.

— Партито не ти ли харесва? — Светлокестенявата й коса е вързана на тила, тъмносинята рокля обгръща дребната й фигура.

Свивам рамене.

— Не особено. Предпочитам да съм по пижама и с голяма кутия сладолед.

— Звучи божествено. — Замълчава за кратко, после продължава. — Как намираш съседите?

Старая се да вложа въодушевление в отговора си.

— Някои са много мили.

— Ами останалите?

Решавам да бъда откровена.

— Останалите са, така да се каже, доста колоритни. Звукът от тихичкото й кискане е приятен за ухото. Ала следващият въпрос рязко променя задушевната атмосфера.

— Запозна ли се вече с печално известния шериф?

Издухвам облаче дим и го наблюдавам как се разтваря в нощното небе.

— Да. Той определено се откроява. За добро или лошо — зависи с кого говориш — добавям, защото не съм сигурна тя към коя категория спада.

Когато по нежното й лице преминава сянка, разбирам, че е от свестните.

— Той командва целия град. Направо отвратително, наистина. Познавам го от много време… и изобщо не се е променил.

Май в този град или обичат Хенри и боготворят земята, по която стъпва, или искат да се провали вдън земя. Аз май започвам да клоня към втората група.

— Не е за вярване, че Ангъс му е внук. Той е такова ангелче.

— Ангъс няма нищо общо с Хенри и Роуз. Джуд и Джилиан отгледаха момчето. — Още не мога да свикна, че Джуд е баща на Ангъс. — Джуд е от малцината, които останаха свестни. Този град е изтъкан от тайни. Отвън може да изглежда, че живеем в идилия, но зад затворените кепенци всеки си има тайни. Дори шериф Сандс.

Обръщам се да я погледна. Определено успя да разпали любопитството ми.

— Но ти едва ли ще разбулиш тайните на Джуд пред мен.

Тя издухва дима и се усмихва.

— Не съм аз човекът, който трябва да го направи.

С това неволно потвърждава, че Джуд също има тайни. Аз обаче нямам нужда от потвърждението й.

— Най-добре да си вървя. Приятно ми е, че се запознахме, Виктория. Надявам се скоро пак да се срещнем.

— Винаги си добре дошла без покана. — И наистина го мисля.

— Благодаря. — Тя започва да дъвче покритата си с гланц устна. — Не се доверявай на Хенри — шепне. Стрелва с поглед къщата, преди да продължи. — За твое добро ще е да стоиш по-далеч от него. Може само неприятности да ти навлече.

От предупреждението й ме полазват студени тръпки.

— Благодаря за съвета… Още не знам името ти.

Усмивката озарява сърцевидното й лице.

— Приятелите ми викат Блум.

— Е, в такъв случай се радвам, че се запознахме, Блум.

Докато гледам как слиза по задното стълбище в ума ми непрекъснато се върти въпросът кой всъщност е шериф Сандс и какво е направил.

* * *

Ахвам и вдигам с два пръста съсухрената розова запетайка, която има съвсем окаян вид.

— В менюто имаше ли скариди?

Чарли за миг спира да събира пръснатите из цялата къща чаши от червено вино и свъсва вежди.

— Може да ги е донесла Мередит Пол. Видя ли я как измъкна едно пуешко бутче от дамската си чантичка? Не помня да съм споменавала в поканите всеки да си носи храна.

Избухвам в смях.

— Да, ама нейният съпруг е веган, който яде бекон. Ами ти видя ли мисис Андерсън? Държеше се така, сякаш тя е домакинята. Нямаше да се учудя, ако беше дръпнала и приветствено слово към гостите. — Чарли също прихва и поклаща глава. Ама че странни съседи си имам.

Двете продължаваме да разчистваме, а аз я информирам за най-горещите клюки. И тя е стъписана като мен. Не може да повярва, че Джуд има осемгодишен син. Досега мислехме, че е някъде към трийсетте. Признавам, че откакто разбрах това-онова за миналото на Хенри, вече съм склонна да му съчувствам. Има обаче нещо, което все още ми убягва. Подозирам, че под спокойната му и уравновесена външност цъка бомба със закъснител, готова да се взриви всеки момент. Блум, моята нова приятелка, също потвърди, че интуицията ми е вярна.

За щастие, Хенри и Джуд цяла вечер гледаха да са далече един от друг, така че не се наложи да чистя кръвта им от стените.

Ако се съди по думите на Дебра, че Хенри се бори за пълно попечителство над Ангъс, значи Джуд прави всичко възможно шерифът да стои по-далеч от внука си. А това ме навежда на мисълта, че може би точно Хенри е причината Роуз да се махне. Винаги е по-лесно да виниш някой друг, не себе си.

Чарли тръшва на пода пълната наполовина торба с огризки и се стоварва на дивана. Двете още преди часове сме зарязали обувките с висок ток. Тя кръстосва крака, отпуска глава назад и започва да разтрива дясното си стъпало.

— Прибирай се. Аз ще довърша утре сутринта.

— Сигурна ли си? — Тя пъшка и затваря очи.

— Абсолютно. Аз също едва гледам.

Едното синьо око се отваря.

— Хубаво. Но утре сутринта се връщам да ти помогна.

— Нямай грижа.

Тя махва за довиждане още преди да се е надигнала от дивана и да се е разкършила. Докато се навежда да вземе обувките си, скрива с длан една прозявка.

— Може да спиш и тук.

Тя премята чантата си през рамо и се усмихва.

— Благодаря, но така цяла нощ ще сънувам собственото си легло и пижамата. Пък и имам чувството, че в момента ти се ще да останеш сама.

Вдигам въпросително вежда.

— Просто ми се довери. — И тя отново се засмива по своя си вълшебен начин.

Преди да успея да възразя, тя вече ме целува по бузата.

— Тази вечер ти направи едно добро, Тори. Знам, сега ти е трудно, но един ден този град ще стане твой дом, убедена съм.

Усмихвам се. Тя има право.

— Благодаря ти за всичко. Ти излезе права — партито се оказа добра идея.

— Естествено, че съм права. — При цялата й „скромност“ пак се засмивам. — Подаръците са горе — пропява със сладко гласче на път към вратата.

— Кое?!

— Само не се ядосвай. — Тя ме прегръща набързо и хуква по алеята.

Гледам озадачена как се качва в някакъв хибриден автомобил.

— Какво стана с фиата? — провиквам се, но тя не отговаря. Само ми махва с вълшебна усмивка, докато се отдалечава по пътя. Сега пък какво е намислила?

Тъкмо се каня да гася лампите, когато откъм предната врата се разнася почукване. Изкушавам се да си направя оглушки, но все пак се потътрям по коридора. Дали Чарли е забравила нещо? Само че пред вратата не стои Чарли. Хенри е. Представа нямам какво търси тук по това време.

— Извинявай, че идвам без предупреждение.

— Няма проблем. Забрави ли нещо? — питам, сякаш това е единствената възможна причина да се върне.

Той се покашля — тревожен знак, както и появата му.

— Ще бъда кратък. Нямаше как да не забележа, че двамата с Джуд Монтгомъри изглеждате… близки.

Отбранително скръствам ръце на гърдите и му препречвам входа, давайки да се разбере, че след тия думи не е добре дошъл.

— Да, Джуд бе така добър да стегне едно-две неща по къщата.

Той стисва зъби.

— Знам, че си още нова тук, затова ще ти дам един приятелски съвет — стой далеч от него. Джуд Монтгомъри е истинска напаст. Само неприятности може да ти навлече.

Думите му са всичко друго, но не и приятелски. А и само преди няколко часа чух същото и по негов адрес.

Явно сега има наглостта да цъфне пред къщи, за да ми казва с кого може и с кого не бива да се сприятелявам. Дори да контролира целия град, това не значи, че държи и мен.

Въпреки това примирително кимвам.

— Благодаря за съвета, Хенри.

Понечвам да затворя вратата, но той слага крак. Явно гневът съвсем го е заслепил.

— Не знам дали си наясно, но той ми е зет. — Гледам го мълчаливо, за да разбера докъде ще доведе всичко това. — Знам го от малък — открай време си е такъв. Гангстер, долна порода човек. Ако те видят с такъв като него…

Примигвам. С всяка минута все повече се вбесявам.

— Както вече казах, благодаря за приятелския съвет — подмятам саркастично. — Но аз съм вече голямо момиче. И умея да преценявам хората. — По тона ми личи, че първото ми впечатление за него — пълен задник — напълно се е оправдало. — Освен че ти е зет, Джуд е и баща на Ангъс. Доколкото мога да преценя, той се справя отлично като самотен родител.

Хенри става бял като платно, после почервенява от ярост. Хапливата ми забележка го е жегнала много по-силно, отколкото очаквах. Но пък сега знае точно как се чувствам.

— А сега, ако ме извиниш, отивам да си легна, защото съм много изморена. Лека нощ. — Не му оставям време да каже още нещо и затръшвам вратата под носа му.

Ама че са нагли някои хора.

Качвам се по стълбите и още не мога да повярвам, че Хенри е дошъл да ми нарежда с кого да се виждам и с кого — не. Нищо чудно, че дъщеря му е хванала пътя.

Заради тоя задник настроението ми е паднало под морското равнище, така че когато паля лампата в спалнята и погледът ми попада върху голямата яркорозова кутия насред леглото, мислено благодаря на небесата за най-добрата си приятелка.

Присядам до леглото, подвивам изморените си крака и придърпвам кутията. Отварям капака и като виждам двете по-малки кутии вътре, притискам ръка към устата и започвам да се кискам. Първо посягам към картичката — няма как да не се усмихна на двете възрастни жени с раирани затворнически униформи, които пият кафе. Надписът отдолу гласи: „Приятелки до живот“.

Отварям я и усмивката ми става още по-широка.

Скъпа Тори,

Тези два подаръка не подлежат на връщане, така че дори не си и помисляй.

Толкова се гордея с теб. Наздраве за новото начало!

Приятни забавления с новата играчка.

С.

Бръквам, вадя вибратора, кръстен съвсем подходящо НЕА^[2], и поклащам глава. Никога не съм имала такава джаджа. Питам се дали вървят ведно с инструкции за ползване. Оставям настрана голямата кутия и се заемам с по-малката, привързана със сребриста панделка. Щом надничам вътре, мистерията около изчезването на фиата на Чарли е разкрита — той е в дланта ми. Не буквално, но ключовете от колата показват, че утре по някое време и тя ще е пред къщи.

Посягам към телефона на тоалетната масичка и пращам съобщение на Чарли.

Не мога да приема подарък №2, но за №1 благодаря, благодаря ти много.

Даже не знам какво да правя с вибратора. Ще се наложи да се допитам до Гугъл за подробности. Пъхам го под леглото и поклащам глава — приятелката ми е голяма лудетина. Благодарение на нея животът изглежда по-ведър. Тя ме кара да се чувствам нормална… Е, почти.

Надигам се и започвам да ровя из скрина за пижамата. Затварям чекмеджето и в този момент лекият бриз донася някакъв шепот. Наострям уши край отворения прозорец — сигурна съм, че точно откъм него дочух тих кикот. Чакам притаена, а тишината в стаята се нагнетява от напрежението ми.

Тъкмо съм готова да повярвам, че ми се е причуло, когато звукът се повтаря. Сърцето ми слиза в петите и изведнъж ме плисва гореща вълна. Реагирам инстинктивно и се втурвам по дъските на дървения под да загася лампата. Стаята изведнъж потъва в мрак, което издава присъствието ми и утежнява положението. Пропълзявам обратно към прозореца, като гледам да не съм право срещу него. Шепотът ми служи за ориентир в тъмното. Застивам на място. Почти съм сигурна, че отвън не могат да ме видят. Притаявам дъх и се престрашавам да надзърна през прозореца.

Виждам Джуд, който стои на края на кея. Нали ме прегърна за лека нощ преди часове?! Защо още е тук?

Стои с гръб към мен и не мога да видя лицето му. Отпуснатите рамене обаче издават, че нещо не е наред.

Защо имам чувството, че току-що съм погълнала олово?

Изтривам потните си длани в роклята. Пред мен има два избора: изобщо да забравя, че е там, или да му се притека на помощ. Въздъхвам, защото си давам сметка, че всъщност нямам избор.

Минавам през къщата, притварям безшумно задната врата и се спускам по стълбите. Лампата на верандата — същата, която Джуд смени — внезапно угасва. Чудесно, така ще съм още по-незабележима.

Босите ми крака шумолят във високата трева, докато вървя към Джуд. Знам, че ме чува, но не се обръща. Изглежда толкова съкрушен и объркан. Защо ли? Дали срещата с Хенри е събудила спомена за онова, което е изгубил? Има логика.

— Ако знаеш нещо, което завинаги би променило живота на друг човек, ще му го кажеш ли?

Болезнен въпрос. Имам чувството, че той не говори по принцип.

Спирам на самия край на кея. Замислям се за минутка, преди да отговоря.

— Да, май бих му го казала.

Джуд въздъхва тежко и пъха ръце в джобовете на джинсите.

— Ти си смел и почтен човек, Виктория.

Ето пак. Смела. Изобщо не се мисля за смела. С всеки изминал ден забравям какво е да имаш кураж.

— След инцидента секундите преляха в минути, часове, дни, седмици. — Правя дълга пауза след всяка дума, за да му внуша колко много време съм загубила. — Вече не знам кое е истинско и кое — сън. Не съм нито тук, нито там. Намирам се в Чистилището.

Джуд свежда глава. Въздишката му е покъртителна.

— Всички искат да ми помагат. Нужно ми е обаче да бъда оставена на мира. Родителите ми настояват пак да се сближа с Матилда, та по-леко да преодолея случилото се, но не е така. Нищо няма да помогне. Всеки следващ ден е като предишния. — Притискам ръце към гърдите. — В края на моя тунел не се вижда светлина — признавам му. — Имам чувството, че я губя. Заедно с разсъдъка си.

Под краката на Джуд сякаш започва да пари и той се извръща бързо, клатейки решително глава.

— Не говори така. Никога не губи надежда.

— Трудно е, когато не ми е останала никаква надежда. Чувствам се изгубена. И толкова самотна.

Мълчанието на Джуд издава неговия страх, че може да издаде мислите си.

— Имаш мен.

Въздухът около нас се изпълва с нежност.

— Ти си единственото, което все още ме крепи. Ден след ден губя по нещо от някогашното си аз. Имам чувството, че бавно изчезвам — само да мигна, и вече няма да ме има. — Долната ми устна започва да трепери, но се сдържам да не заплача.

Нощта е черна, около нас е тъмно като в рог. Звездите са скрити зад прииждащите буреносни облаци, но и в мрака виждам как сияят очите на Джуд. Тежките му стъпки кънтят по износените дъски на кея, когато тръгва към мен. Нещо в мен ме тегли към него, изпитвам потребност да го докосна, да го усетя близо до себе си. Само с него се чувствам отново жива. Това откритие е опияняващо. Може би все още не съм мъртва отвътре. Може би все пак и за мен има надежда.

Джуд изглежда толкова изненадан всеки път, когато се докоснем. Погалва бузата ми с два пръста, нежният му допир е като пърхане на пеперудени криле.

— Двамата може да сме като пристан един за друг. — Гласът му е натежал от чувства, става ми трудно да дишам. Скланям глава към ръката му и затварям очи.

Причината да се чувствам така уязвима пред Джуд е, че той ме разбира. Нямам представа откъде го знам, просто усещам, че разбира какво е да си стигнал дъното. Знае колко е трудно отново да изплуваш само защото не искаш да се признаеш за победен. Не искаш да се предадеш, защото съпротивата, огънят в теб не позволяват да отстъпиш. Не ти дават да загубиш вяра, че ти… си… важен.

Роуз е същинска идиотка, щом е напуснала такъв изключителен човек.

— Според мен това е единственият начин да оцелея.

Джуд плъзва пръст по устните ми.

— Бурята рано или късно отминава.

Винаги знае точно какво да каже.

Гласът ми е почти шепот. И е пропит с надежда.

— А когато отмине… отново ще вдигна платна.

От неговия отговор в очите ми започват да парят сълзи.

— Друго не съм и очаквал.