Карън Кливланд
Трябва да знам (9)

8

Прилича на Мат, поне на пръв поглед. Тъмна коса, тъмни очи, хубава усмивка. И определено прилича на Мат от снимката, която допреди два дни се намираше в същия този файл. Същият наклон на главата, същото разстояние от обектива, същият фон. Чертите обаче са различни. Това е съвсем друг човек. Не моят съпруг.

Примигвам, после още веднъж. Не мога да повярвам. Съмнението бавно преминава в облекчение. Смазващо, въодушевяващо облекчение. Мат е успял. Оправил е нещата точно както обеща. Не знам как го е постигнал, но снимката е изчезнала. Семейството ни е невредимо.

Нищо не ни застрашава.

Успявам да откъсна очи от тази снимка, да погледна наляво, към първата и втората, към мъжа с кръглите очила и жената с оранжевата коса. Дъхът ми секва. Чертите на мъжа са по-остри от вчерашните, брадичката му е по-квадратна. Скулите на жената са по-високи, челото й — по-широко. Това също са други хора.

Поглеждам надясно, към другите две снимки — бледата жена и мъжът с щръкналата коса, макар вече да знам какво ще видя. Сходни черти, сходен ъгъл на обектива и все пак различни хора.

Мили боже.

Мат е едно. Но да смени и другите четирима агенти?

Усещам стягаща болка в гърдите, мъчителна тежест. Не разбирам защо. Нали самата аз изтрих четирите снимки, когато изтрих тази на Мат. Готова бях да ги унищожа, за да предпазя съпруга си. Тогава защо толкова се вълнувам, че са сменени? Има ли чак такова значение?

През мъглата в главата ми бавно проникват гласове. Разменят се реплики, Тина и Питър. Дали действително са снимки на спящи агенти? Примигвам отново, опитвам се да се съсредоточа.

— Но файлът не е криптиран — възразява Тина.

— Така е, а всичките ни сведения сочат, че би трябвало да е криптиран — отвръща Питър. — Беше изтрит обаче.

Тина накланя глава и се смръщва замислено.

— Мислиш, че Юри е допуснал грешка?

Питър кимва.

— Не е изключено. Или файлът е качен погрешка, или нещо е станало при кодирането и Юри е побързал да го изтрие.

— Без да съобрази, че файлът остава на харддиска — добавя Тина.

— Именно.

— И че можем да го намерим.

Питър отново кимва.

Тина вдига показалец към устните си, яркочервеният й лак улавя светлината. Почуква замислено по устните си, веднъж, два пъти. После поглежда към групичката от Бюрото, тримата агенти, насядали един до друг, сплели пръсти пред себе си.

— Вие как мислите?

Мъжът в средата се прокашля.

— Струва ми се разумно да подходим като към следа, сочеща към руски спящи агенти.

— Съгласни сме.

— Ще направим всичко възможно да идентифицираме тези хора, госпожо.

Тина кимва.

Главата ми пулсира. Тези петимата не са агенти. Възможно е дори да не са истински хора. Дигитално променени, изкуствено насложени черти, несъществуващи хора, които Бюрото напразно ще преследва.

И за всичко съм виновна аз. Разкрих секретна информация. Вярно, направих го, за да защитя семейството си, но ето че изгубихме следата към четирима руски агенти. Вкопчвам се в страничните облегалки на стола, внезапно ми се завива свят. Какво направих?

Разговорите продължават. Полагам усилие да се съсредоточа, чувам името на Юри.

— … в Москва — казва Питър.

— Знаем ли къде в Москва? — пита Тина.

— Не, но през следващите дни ще отделим допълнителни ресурси, за да разберем къде се намира.

— А компютърът? Имаме ли информация къде е?

— Не. Не е влизал в интернет през него.

Та той е тук, крещя наум. В САЩ, в собствената ни столица. С фалшиви документи. И на всеки няколко месеца или когато съпругът ми му изпрати сигнал, се отбива през двора на една банка в Северозападен Вашингтон. Стискам зъби, а когато вдигам глава, виждам, че Омар ме наблюдава. Не мига, не се усмихва. Разговорът рязко заглъхва, а в ушите ми бучи само собствената ми кръв.

 

 

Вече съм в коридора, бързам да се добера до кабинката, когато Омар ме настига, почти тичешком. Тръгва редом до мен. Сърцето ми препуска. Не знам какво да му кажа, не знам какво той се кани да ми каже, не знам как изобщо бих могла да отговоря на въпросите му.

— Добре ли си, Вивиан?

Поглеждам го и виждам, че на лицето му е изписана загриженост, може би престорена. Устата ми внезапно пресъхва.

— Да. Просто напоследък ми се струпа много.

Още няколко крачки, все така заедно, и се озоваваме пред асансьора. Натискам копчето, гледам как светва, моля се асансьорът да пристигне бързо.

— Семейни проблеми?

Нещо в тона му, в преднамерено непроницаемото му изражение ми напомня за разпит, за първите няколко привидно невинни въпроса, които имат за цел да те предразположат… или да те хванат в капан.

Извръщам поглед към затворените врати на асансьора.

— Да. Ела е болна, с Кейлъб обикаляме по лекари…

Млъквам, обзета от нелепия страх, че ще ги урочасам с лъжите си. Лоша карма и прочее.

С периферното си зрение виждам, че и Омар гледа право напред.

— Съжалявам. — После ме поглежда. — Не забравяй, че сме приятели. Ако ти потрябва помощ…

Кимвам отривисто и впивам поглед в цифрите над вратата. Наблюдавам как светват една след друга, но бавно, твърде бавно. Какво означава това Ако ти потрябва помощ? Стоим рамо до рамо и чакаме.

Най-после се чува иззвъняване и вратите се отварят. Влизам, Омар влиза след мен. Натискам бутона за моя етаж и го стрелвам с поглед. Редно е да кажа нещо, да подхвана разговор. Не може да мълчим в асансьора. Неестествено е. Напъвам се да измисля какво да кажа, но той ме изпреварва.

— Между другото, има къртица.

— Какво?

Той ме гледа внимателно.

— Къртица. В контраразузнаването.

Защо ми го казва? Мен ли подозират? Полагам неимоверни усилия да не се издам.

— Не знаех.

Той кимва.

— Бюрото разследва заподозрян.

Не може да става дума за мен, нали? Как ли се очакваше да реагирам?

— Та това е пълна лудост.

— Така е.

Той млъква, а аз нямам представа какво да кажа. Сигурна съм, че в настъпилата тишина чува как бие сърцето ми.

— Виж, гарантирах за теб — подхваща той припряно, тихо. — Казах, че си мой човек, че е изключено да направиш такова нещо. Че не бива да си приоритет на разследването.

Асансьорът спира. Не смея да дишам. Напълно съм замръзнала. Вратите се отварят.

— Но нещо става, сигурен съм — снишава глас Омар. — Накрая все пак ще стигнат и до теб.

Насилвам се да го погледна. На лицето му е изписана загриженост, също и съчувствие и по някаква причина това ме смущава повече, отколкото откритата подозрителност. Той протяга ръка и спира вратата, за да изляза. Измъквам се с очакването, че ще ме последва. Когато не тръгва след мен, се обръщам. Той ме гледа изпитателно.

— Ако си загазила — казва Омар и сваля ръка, вратите започват да се затварят, — знаеш къде да ме намериш.

 

 

Останалата част от деня минава като в мъгла. Нашата редица кабинки е превъзбудена като кошер, всички говорят за петте снимки и как най-лесно да бъде проследен Юри. Разискват се стратегии как да се доберем до неговия отговорник, до тайнствения ръководител. А аз искам единствено всичко да изчезне. Да остана сама с мислите си, да имам време да осмисля какво се случва.

На първо място, разговорът с Омар. Защо ме беше предупредил, че в Управлението има къртица? И защо се държеше, сякаш подозира, че съм се компрометирала? Ако наистина смята, че съм двоен агент, защо спъва разследването?

Нещо не се връзва.

Трябва да помисля и за Мат, за снимките. Нямам представа как го е направил. Едва ли има достъп до компютъра на Юри. Струва ми се по-вероятно да е разговарял със самия Юри. Все пак Мат не би ме предал, нали? Обеща ми да не казва на никого.

Усещам, че ме затиска тежест. Обгръща ме мрак. И петте снимки бяха подменени. Ако е искал да защити семейството ни, трябваше да промени само своята. Променяйки петте, защитаваше не само семейството ни. Защитаваше и програмата за спящи агенти.

Поглеждам снимката в ъгъла на бюрото, снимката от сватбата ни. Взирам се в очите на Мат, докато не започва да ми се струва, че ме гледа подигравателно. Действително ли се опитваш да направиш най-доброто за нас, питам се. Или най-доброто за тях?

 

 

Разбрах, че съм бременна, два месеца след като ме прехвърлиха в руската секция. Помня как седях на ръба на ваната, взирах се в теста, в синята ивица, която бавно потъмняваше, сравнявах я с илюстрацията върху опаковката и ме заливаше ту съмнение, ту остра възбуда.

Уж предварително бях решила как ще съобщя на Мат — насъбрала бях разни идеи, чути оттук-оттам, прочетени онлайн, мислено пресявани през годините. Когато видях чертичката обаче, когато разбрах, че вътре в мен расте бебе, нашето бебе, не можех да чакам. Изхвърчах от банята и го намерих в дрешника. Закопчаваше си ризата. Поколебах се за миг, после вдигнах теста с огромна усмивка на лице.

Ръцете му замръзнаха. Погледна теста, после мен с широко отворени очи.

— Наистина ли? — възкликна.

И когато кимнах, лицето му разцъфна в широка усмивка, която никога няма да забравя. Откакто се върнахме от Бахамите, понякога ме жегваше мисълта, че май не иска деца колкото си мислех, колкото ги исках аз самата. Но тази усмивка разсея всички съмнения. Усмивка на истинско щастие. Никога не го бях виждала по-щастлив.

— Ще си имаме бебе — прошепна той и в гласа му долових същата почуда като своята.

Кимнах и той пристъпи към мен, обви тялото ми с ръце, целуна ме, сякаш внезапно бях станала от крехка по-крехка, и усетих как сърцето ми се издува като балон, който сякаш всеки миг ще отлети от гърдите ми.

Прекарах деня в щастлив ступор, часове наред се взирах в екрана на компютъра, в една и съща страница, без да виждам нищо. Издебнах, когато никой не ме гледа, отворих наръчника на служителя, прехвърлих до главата за отпуск по майчинство, а после и за неплатения отпуск. Разпечатах и пъхнах листовете в чантата си.

Тръгнах си рано. У дома Мат беше приготвил вечеря. Ядохме. Поне пет-шест пъти ме попита как се чувствам, дали имам нужда от нещо. Преоблякох се с домашни дрехи, извадих листовете от чантата и ги отнесох до канапето. Мат беше седнал и прехвърляше каналите по телевизията. Погледна листовете, после мен. Не успях да разчета изражението му.

Накрая си избра предаване — конкурс по готварство — и аз загледах с него, сгушена в прегръдката му, отпуснала глава на гърдите му. Към края на предаването, когато участниците се наредиха пред масата на съдиите, Мат натисна паузата.

— Трябва да купим къща — каза.

— Какво?

Чух го, но думите ме свариха така неподготвена, че ми се прииска да повтори.

— Къща. Не можем да гледаме дете тук — описа широк кръг ръката му.

Огледах се — първия етаж на градската ни къща. Всекидневна, кухня, трапезария обхванах всеки сантиметър само с един поглед. Никога не ми се беше струвала толкова малка.

От друга страна, не бяхме обвързани. Не ни тежеше ипотека. Живеехме близо до града. Не чувствах потребност да притежавам собствен имот. Мислех, че той споделя мнението ми.

— Е, първите няколко години… подхванах.

— Трябва ни пространство. Двор. Нормален квартал.

Изглеждаше толкова категоричен, толкова разтревожен. А и действително беше хубаво да разполагаме с всичко това, макар и на по-късен етап. Свих рамене.

— Не пречи да поогледаме.

Само след седмица вече си имахме брокер — невзрачен човечец с възрядка сива коса, в която се вторачвах от задната седалка на седана му по време на дългите обиколки из околностите на Вашингтон. Започнахме с имотите в близост до града, за да ни бъдат по джоба. Къщите бяха малки. Ремонтирани надве-натри, колкото да се продадат. От изражението на Мат ми ставаше ясно, че не му допадат. Никоя не му допадаше. Стълбищата не били безопасни за деца. Трябвало ни повече пространство. Нямало място за люлка. Вечно имаше възражение.

Затова започнахме да се отдалечаваме от града, къщите взеха да стават по-големи, но не и по-хубави. Или пък по-хубави, но не и по-големи. Увеличихме бюджета. Очаквах, че така ще имаме повече възможности. Че все ще харесаме някоя — дразнещо старомодна, но годна за обитаване. Възтясна, но поносима. В предградията, но и двамата не пътувахме с градски транспорт.

Мат обаче намираше по нещо неприемливо навсякъде. Стълбищната площадка била опасна за току-що проходили малчугани. До задния двор имало рекичка — ами ако децата паднат? Не го бях виждала да издребнява така.

— Все ще трябва да направим компромис с нещо — подметнах.

— Просто искам най-доброто за бебето. И за другите деца, които може да имаме.

После ме изгледа особено, сякаш питаше: „Не искаш ли и ти същото?“.

Ако брокерът не беше толкова муден и не очакваше да прибере солидна комисиона, когато все пак вземем решение, щеше да ни зареже, кълна се. Продължавахме да търсим. Отново вдигнахме сумата, започнахме да оглеждаме още по-далече, в почти извънградски квартали. В периферията, както обясни брокерът.

Мат започна да се оглежда с по-голям интерес. Допадаха му големите къщи в колониален стил, широките дворове, тихите улички с рояци деца на велосипеди. А аз се ужасявах от цените, от разстоянието до града.

— Помисли само колко добре ще се чувстват децата — настояваше той.

Как да споря?

Накрая намерихме приемлив вариант. Чудесно разпределение, ремонтирана къща, в глуха уличка, с редица дървета отзад. Досещах се по изражението му, че я намира за идеална. И на мен ми допадаше. Виждах се как отглеждам семейство тук. И макар да не признавах, вече се бях уморила да търся. Исках да си стоя у дома и да чета книги за бебета. Същата вечер решихме да направим оферта.

На следващата сутрин, когато слязох на долния етаж, заварих Мат пред отворения лаптоп. Веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Изглежда, не беше мигнал.

— Училищата са ужасни — каза.

Надникнах в екрана му. Разглеждаше класациите. Прав беше, училищата бяха ужасни.

— Трябват ни добри училища — отбеляза той.

Обърна се към екрана. Сви този прозорец и отдолу се показа друг. Снимка на къща. Не особено впечатляваща, като онези, които гледахме в началото.

— Тази е в Бетесда. Училищата имат най-висок рейтинг. — В гласа му се долавяше същото вълнение, същото, каквото бях доловила, когато влязохме в последната къща. — Това е нашата къща, Вив.

— Малка е. Нали мразиш малки къщи?

— Знам. — Той сви рамене. — Ще ни е тесничко. Дворът няма да е от най-големите. Няма как да получим всичко. Обаче пък училищата са великолепни. Ще си струва, заради децата.

Взрях се по-внимателно в екрана.

— А видял ли си цената?

— Да, не е много повече от последната. А нея бяхме готови да я купим.

Сърцето ми прескочи. Немного повече ли? Беше с близо петдесет хиляди по-скъпа от последната, а дори тя надвишаваше бюджета ни, който вече няколкократно увеличавахме много над възможното според мен. Просто нямаше начин да си позволим тази къща.

— Можем да си я позволим — каза Мат, прочел мислите ми. Отвори друга програма, таблица. Ето, виж.

Подробен разчет. Помислил беше за всичко.

— Скоро предстои да ме повишат. На теб също ще ти вдигат заплатата всяка година, след време ще започнат и да те повишават. Ще се справим.

Дишането ми се накъса.

— Ще се справим само ако остана на работа.

Настъпи неловка пауза.

— Искаш да напуснеш ли?

— Ами… не, не чак да напусна, но може би да си взема неплатен отпуск…

Всъщност така и не бяхме обсъдили тази подробност. Приела бях за даденост, че ще си остана у дома известно време. Бях решила, че и той иска същото. Нашите майки си бяха у дома, когато бяхме малки. Наблизо нямахме роднини. Нима щяхме да оставим детето в ясла?

— Ти не си от жените, които предпочитат да си стоят вкъщи, нали?

От жените, които предпочитат да си стоят вкъщи? Какво трябваше да означава това?

— Нямам предвид да си остана у дома завинаги. — Отново се почувствах като онзи път на плажа — сякаш не ме бива достатъчно, сякаш Мат е останал с впечатлението, че се омъжва за по-добър човек. — Само за известно време.

— Но ти си обичаш работата!

Вече не я обичах. Не и откакто се преместих в руската секция. Не ми харесваха натоварването, дългото работно време, усещането, че колкото и да се старая, реално не постигам нищо. Сигурна бях, че появи ли се бебето, ще я харесвам още по-малко.

— Иска ми се да вярвам, че върша нещо важно, но откакто се прехвърлих в руската…

— Та ти имаш най-хубавия пост в цялото Управление, не е ли така? Всички се домогват до него.

Поколебах се за миг.

— Да, работата е интересна.

— И си готова да се откажеш от нея, за да си стоиш по цял ден вкъщи с бебе?

Зяпнах.

— Нашето бебе. Да, мисля, че бих искала. Не знам.

Мат поклати глава и мълчанието съвсем натежа.

— Ако не работиш, как ще спестим за колеж? Как ще пътуваме с децата, как ще можем да си позволим такива неща? — попита накрая той.

За пръв път, откакто видях синята чертичка, започна да ми се гади. Преди да успея да отговоря, той продължи:

— Вив, училищата са с рейтинг десет. Десет! Няма ли да е страхотно? — Протегна ръка и сложи длан върху корема ми, погледна ме многозначително. — Искам най-доброто за бебето ни.

Неизреченият въпрос увисна в тишината. „Не искаш ли и ти същото?“

Естествено, че исках. А защо вече се чувствах, сякаш не съм достатъчно добра майка? Погледнах отново екрана. Снимката на къщата го изпълваше. Къщата, която вече ми тежеше като воденичен камък, макар още да не я бяхме видели.

— Да идем да я огледаме — съгласих се задавено.

 

 

 

Прибирам се по-късно от обикновено. Заварвам ги около кухненската маса с остатъци от спагети с кюфтенца в шарените пластмасови купички и по таблите на високите столчета.

— Мамо! — виква Ела в същия миг, в който Люк извисява гласче:

— Здрасти, мамо!

Близнаците са голи до кръста, лицата им — оплескани със сос за спагети. Късчета спагети са залепнали на невероятни места — по челата, раменете, косите им. Мат се усмихва, сякаш всичко е наред, сякаш нищо особено не се е случило, после става и тръгва към печката, сипва вечеря и за мен.

Оставям сакото и чантата до вратата и влизам в кухнята, залепила усмивка на лицето си. Целувам Ела по темето, после и Люк. Махвам на близнаците, настанени в двата края на масата. Чейс се ухилва, разкрива всички зъбки и удря с юмруче по подноса. Разхвърчават се пръски сос. Придърпвам стола си и сядам, а Мат поставя чинията със спагети пред мен и се настанява отсреща. Поглеждам го и усещам как лицето ми се изопва.

— Благодаря — казвам.

— Наред ли е всичко? — пита предпазливо той.

Решавам да не отговоря и вместо това се обръщам към Ела.

— Как се чувстваш, миличка?

— По-добре.

— Чудесно.

Поглеждам Мат. Наблюдава ме съсредоточено. Насочвам вниманието си към Люк.

— Как мина в училище?

— Добре.

Напъвам се да измисля какво друго да го питам. Нещо конкретно. За тест или някое изпитване, но не ми хрумва нищо. Вместо това хапвам малко от изстиналите спагети и старателно избягвам погледа на Мат.

— Наред ли е всичко? — пита той отново.

Дъвча бавно.

— Мислех, че не е, но най-неочаквано се оказа, че няма никакъв проблем.

Не свалям очи от него.

Веднага разбира. Усещам го.

— Радвам се да го чуя — казва той.

Настъпва неловка пауза. Накрая Ела нарушава тишината:

— Тате, готова съм.

И двамата я поглеждаме.

— Изчакай и мама да се нахрани, миличка — казва Мат.

Клатя глава.

— Няма нужда.

Мат се поколебава, поглеждам го: „Пусни я да върви, пусни децата, за да можем да поговорим“.

— Добре — казва той на мен, а после се обръща към Ела. — Остави си купичката в мивката, моля.

— Може ли и аз да ставам, татко? — обажда се Люк.

— Разбира се, приятелче.

Люк и Ела стават от масата. Мат взема няколко мокри кърпи и се захваща да бърше лицето на Чейс, ръчичките му. Хапвам още малко и гледам как го почиства, вдига го от столчето, пуска го на земята. Мат ме поглежда за миг, после насочва вниманието си към лицето на Кейлъб. Накрая оставям вилицата. Нямам апетит, няма смисъл да се насилвам.

— Как го направи? — питам.

— Как смених снимките ли?

— Да.

Съсредоточил се е върху ръцете на Кейлъб, бърше внимателно между пухкавите пръстчета.

— Нали ти казах, че ще те измъкна.

— Но как го направи?

Мат не отговаря, не ме поглежда, продължава да бърше ръчичките на Кейлъб.

Стискам зъби.

— Би ли ми отговорил, моля?

Мат вдига Кейлъб от столчето, сяда и го настанява в скута си. Кейлъб пъха пръстчета в уста и засмуква.

— Предупредих те, че е по-добре да не знаеш подробности.

— Не ми ги разправяй тия. Ти ли го направи? Или си казал на някого?

Мат раздрусва Кейлъб на коляно.

— Казах на Юри.

Мощна тръпка разтърсва тялото ми, изумена съм от предателството.

— Обеща да не казваш на никого.

По лицето му се изписва объркване.

— Какво?

— Обеща никога да не казваш.

Той примигва и като че ли се досеща.

— Не, Вив, обещах да не казвам на властите.

Зяпвам го смаяно. Кейлъб се върти неспокойно, напира да се измъкне от прегръдката му.

— Не можех да не кажа на Юри. Нямах избор — обяснява Мат.

Кейлъб надава вик. Гърчи се недоволно.

— Ей сега се връщам — измърморва Мат и излиза от стаята, опрял Кейлъб на хълбока си.

Поглеждам ръцете си, брачната халка. Това ли е усещането, когато ти изневерят? Когато се омъжих за Мат, мислех, че вероятно ще имам късмет никога да не изпитам това чувство. Не можех да си представя, че е способен да ме предаде. Захлупвам лявата ръка с дясната и халката изчезва от погледа ми.

Мат се връща след няколко минути, сам. Сяда. Заслушвам се в звуците от съседната стая. Люк и Ела играят на „Гледай си работата“. Снишавам глас и се привеждам напред.

— Значи сега руснаците знаят, че съм ти разкрила класифицирана информация.

— Само Юри знае.

Клатя глава.

— Как можа?

— Ако можех сам да се справя, щях да го направя, но нямаше начин. Единственият вариант бе да се обърна към Юри.

— И да смениш всички снимки?

Мат се обляга назад и ме поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

Не му отговарям. Какво да кажа? Че не съм сигурна дали не ме мами?

— Това нямаше да се случи, ако просто ме беше издала.

Гледа ме, сякаш той е предаденият.

Но пък е прав. Част от гнева ми преминава в чувство за вина.

Действително ми предложи да го предам. Не изприпка веднага при Юри. Не смени снимките още първия ден.

Ако се е тревожел повече за програмата, отколкото за мен, щеше да предприеме нещо още първия ден.

— Значи сега всичко е наред? — питам накрая. Опитвам се да прогоня от съзнанието си образите на четиримата спящи агенти, факта, че никой няма да разбере самоличността им заради мен. Ти изтри файла, Вив. Ти първа изтри снимките. — В безопасност ли сме?

Мат извръща поглед и още преди да продума, ми става ясно, че не сме се измъкнали.

— Ами не съвсем.

Не съвсем. Насилвам се да разсъждавам.

— Защото все още могат да разберат, че аз съм изтрила файла?

Представям си как ме разпитват от отдел „Сигурност“, как ми съобщават, че са разкрили кой е изтрил файла. Мога да кажа, че е станало случайно. Че не съм разбрала какво съм направила. Вероятно няма да прозвучи особено достоверно, вероятно ще ме заподозрат, но само временно. Важното е, че няма да намерят снимката на Мат.

— Да — отвръща Мат, — но не е само това. „Атина“ записва активността на потребителите.

Откъде изобщо знае името „Атина“? Сигурна съм, че никога не съм го споменавала.

— Някъде има запис какво точно си видяла в компютъра на Юри, Вив. Някой би могъл да влезе в архива и да види как разглеждаш компютъра на Юри и кои файлове си отворила.

— И да види, че отварям твоята снимка.

— Да.

— Тоест снимката ти още е на сървъра?

— Да.

Следователно и другите четири бяха запазени. Не беше късно да се погрижа истинските снимки да се озоват в ръцете на ФБР. Все още имах шанс да си призная, да уведомя Управлението за другите четирима агенти и за Мат. Да постъпя както е редно.

Нищо чак толкова страшно не се беше случило, нали? Може би щяха да си затворят очите пред факта, че съм изтрила файла. Импулсивно действие на уплашена съпруга.

Само че не беше толкова просто, защото подмяната на петте снимки можеше да се обясни по един-единствен начин. Разкрила бях на руснаците подробности от строго секретна програма. Това си беше държавна измяна. Достатъчно основание да се озова в затвора. От ужас кръвта ми се вледенява.

Замислям се за Омар, как ме гледа през последните няколко дни. В контраразузнаването има къртица. Ако действително ме подозират, достатъчно е да надникнат в сървъра, за да потвърдят подозренията си.

— Има как да се измъкнем — казва Мат. — Има как да се изтрие.

Изглежда угрижен, смутен.

— Как? — прошепвам.

Той бърка в джоба си и вади флашка. Черно пластмасово правоъгълниче. Вдига го пред мен.

— Вътре е записана програма, която ще изтрие историята за активността ти от последните два дни.

Зяпвам флашката. Би могла да заличи доказателствата, че съм намерила снимката на Мат. Няма да има в какво да ме обвинят. Няма да ми вземат децата.

— Твоята и на всички останали — добавя Мат. — Ще върне сървърите с два дни назад.

Поглеждам го. Ще върне сървърите с два дни назад. Два дни загубени, работата на цялото Управление, на всички хора.

И все пак това не беше чак толкова съществено предвид всичко останало, нали така?

Щях да опазя семейството си. И снимката на Мат щеше да изчезне веднъж завинаги. Също и снимките на другите спящи агенти, но в този момент изобщо не се колебая — искам руснаците да заредят програмата. Дори не се замислям. Готова съм да допусна четиримата агенти да останат ненаказани, стига семейството ми да е в безопасност. Знам, че е неморално. И се чувствам като изменник, че изобщо разсъждавам в тази посока, но все пак става дума за децата ми.

— И какво? — питам. — Просто ще я качат?

— Там е работата — поглежда ме той. — Трябва ти да я качиш.